Джоана Линдзи
Нежен вихър (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Предполагах, че ще дойдеш по-рано, Шарис — възнегодува Стефани, докато водеше сестра си към гостната.

— Не се сърди, мила. За малко въобще да не дойда. Роберт изпрати бележка, че е възпрепятстван, и ако не бях вече облечена, нямаше да тръгна.

— Няма значение, че си без кавалер. Познаваш всички присъстващи.

— Затова реших все пак да дойда. — Истината бе, че имаше нужда да се разсее. — А и не съм толкова закъсняла. Предполагам, че Шейла още не е дошла.

— Само тя освен теб закъснява. Никога не може да се разчита на нейните обещания.

— Не се цупи така, Стефани. Не ти отива.

— Не мога да се въздържа — ядно прошепна младата домакиня. — Като кълбо от нерви съм, откакто чух за…

— Ще ми се да не говорим за това. — На входната врата се позвъни и Шарис се отдръпна от Стефани. — Хайде, иди и посрещни последната си гостенка. Ще вляза сама…

— Какво има, Риси? — Стефани проследи погледа на сестра си и зяпна. — Това той ли е? Да, това е той. О, какво да правя? Да накарам ли Джоуел да го помоли да си върви? Риси?

Трябваше здравата да разтърси сестра си, преди да получи отговор.

— Нищо… Нищо не предприемай, Стефани. — Извърна се и затвори очи, за да се успокои.

— Какво да правя? — шепнеше Стефани трескаво. — Не мога да го приема ей така в дома си. Джоуел трябва да знае.

— Стефани, въобще не мислиш! — сряза я Шарис. — Няма начин да накараш мъж като него да напусне, ако сам не го желае. Ще стане само по-лошо, ако и Джоуел се намеси. Прави се, че всичко е наред.

— Но как да постигна това? — вкопчи се Стефани в ръката на Шарис. — О, Боже, той те видя! Идва насам, Риси. Аз се оттеглям.

— Да не си посмяла да ме оставиш насаме с него! — просъска Шарис.

Обърна се. Очите й срещнаха неговите. И изведнъж изпита странно чувство. Очите му — ясни и златистозелени — грееха и напълно я обезоръжиха.

Независимо дали бе гальовен или строг, погледът му й въздействаше — това очевидно бе останало непроменено. Кожата му вече не бе така силно загоряла, но беше подчертано по-тъмен от останалите мъже в салона. Тъмните му коси бяха по-къси отпреди, дрехите — несравнимо по-елегантни. Но продължаваше да бъде мъжът, когото не можеше да забрави.

— Здравей, хубавице.

Дрезгавият глас накара тръпки да пробягат по тялото й.

— Разбрах, че вече си се запознал с някои от моите приятели, но още не познаваш сестра ми — заяви тя, опитвайки се да се владее.

Той хвърли бърз поглед към поруменялата блондинка и кимна сдържано, преди отново да се втренчи в Шарис. Изражението на лицето му бе непроницаемо като гранит. Двамата продължиха да стоят неподвижно, загледани един в друг.

— Е, най-после да видим младоженците заедно — провикна се Шейла, която заситни към тях. Доналд бе увиснал на ръката й. — Няма да повярваш къде го открихме, Шарис. В другия край на града. Знаех, че няма да успее да стигне тук навреме, ако не предложим да го докараме.

— Много разумно от ваша страна, Шейла — увери я Шарис сдържано.

— Е, по-късно ще си побъбрим, скъпа — обяви Шейла ведро. — Редно е да поздравя и останалите гости. Не бива да се държа невъзпитано.

Шейла, следвана от Стефани, тръгна към гостната и Шарис остана насаме с него.

— Има ли местенце, където да поговорим необезпокоявани?

— Не!

Тя се смути от резкия си глас.

— Страхуваш се да останеш насаме с мен ли, хубавице?

— Не, просто… Няма причина да не останем тук.

— Да бъде твоята — изръмжа той, — но не издържам повече.

Притегли я бързо към себе си и устните му се впиха в нейните. Допирът на тялото му я порази, сякаш я бе ударила светкавица. Устните му бяха жадни, търсещи. Не намери сили да му се възпротиви: ръцете й се придвижиха по раменете му, обвиха врата му, вплетоха се в косите му.

Той повдигна леко глава, като се питаше дали тя ще се отдръпне от него, но тя не помръдна. Очите й сияеха като тъмни аметисти.

— Съжалявам, но не можех да се въздържа — пророни той тихичко.

— Моля?

Той се усмихна.

— Огледай се наоколо, хубавице.

Тя обърна глава и се изчерви до корените на косата си. Стефани я зяпаше смаяно. Шейла се хилеше. Труди Бейкър и няколко други момичета се кискаха. Мъжете в стаята се стараеха да си придадат вид, сякаш нищо на са забелязали. Идваше й да умре.

Погледна към него, видя ръцете си, обвили врата му, и ги дръпна, отстъпвайки назад.

— Как посмя? — процеди тя гневно.

— Много лесно и с удоволствие — отвърна той, взе ръката й и я отведе настрана. — А и защо не си зададеш същия въпрос? Току-що ме призна за свой съпруг пред всички присъстващи.

— А ти не си ли? — остро попита тя.

— Не.

Очите й се разшириха.

— Значи наистина си ти? Колко си непоносим, Слейд. Но съм изненадана, че го признаваш.

— Слейд? — Той вдигна черните си вежди по своя влудяващ начин. — Защо ти хрумва, че може да съм Слейд?

Шарис поклати глава.

— Не се опитвай да ме объркаш. Регистриран си в хотела като Слейд Холт.

— А, значи баща ти отново е правил проучвания за мен… — отбеляза той хладно.

— Отново? — попита тя колебливо. — Значи знаеш, за човека, когото е изпратил в Нюком?

— Затова съм тук. Искам да разбера защо го прави. Както и някои други неща.

— Но той търсеше Лукас, не теб. О, идва ми да пищя.

Той се засмя.

— Тогава е най-добре да те скрия на някое уединено местенце. Какво ще кажеш за спалнята на сестра си?

— Сякаш мога да ти имам доверие, ако се озова в една стая с теб! — възпротиви се тя. — Ще разговаряме в градината.

Тя го поведе към закътаната градина в задната част на къщата. Имаше пейки и малък фонтан, сгушен сред розови храсти. Лампите от къщата хвърляха мека светлина и бе приятно хладно. Затвори вратата и се обърна към него.

— Ако не ми обясниш какво става, няма смисъл да разговаряме — заяви тя спокойно.

— Да обяснявам? Мила моя, ти ми дължиш обяснение.

— Не и докато не ми кажеш кой си.

Очите му се присвиха.

— Аз съм мъжът, за когото се омъжи в Аризона.

— Тогава защо отрече, че си мой съпруг?

— Защото онази хартийка, която притежаваш и която гласи, че сме женени, няма стойност.

Тя го зяпна с отворена уста.

— Искаш да кажеш, че пасторът…

— О, пасторът беше истински. А и двамата знаем, че се венчахме. Но как ще го докажеш? Ако съм с друго име, тогава дали ще съм твой съпруг?

— Не разбирам. Нима можеш да се измъкнеш от брака, само като смениш името си?

— Да. Ти също си наясно, че мога… ако името, което използвам, е Слейд. Да имаш брат близнак е преимущество.

— Никога не съм чувала по-нелепи приказки! Не е възможно.

— Няма да ти обясня точно защо е възможно, но повярвай ми — така е. Хартийката, която притежаваш, е валидна само ако призная, че съм Лукас Холт.

— Но ти призна, че си Лукас!

— Само пред теб. — Той се усмихна. — Пред друг не съм го споменавал.

— Не е вярно. Шейла те смята за мой съпруг. Не си го отрекъл пред нея или друг.

Той сви рамене.

— Много двойки се правят на женени, за да не ги обвинят в аморалност. Чудя се какво ли ще си помислят приятелите ти, ако се разбере как през цялото време си се преструвала?

Шарис пое дъх бавно и дълбоко. Беше наясно, че това би означавало скандал и той отлично го разбираше.

— Но нали имаше церемония…

— … на която нямахме свидетели. Приятелите ти ще решат, че се опитваш да спасиш репутацията си. Човекът е склонен да повярва в най-лошото, когато става дума за клюки. Известно ти е, нали?

— Няма да постъпиш така с мен — отсече тя решително. — Трябва да се венчаем!

— Защо? — попита той високо. Какво ли се криеше зад това?

— Лукас, съзнавам, че си бил изненадан, когато си открил, че все още съм ти съпруга.

— Не „изненадан“ е думата.

— Нека да ти обясня. Възнамерявах да анулирам брака, но когато се завърнах у дома, баща ми все още настояваше да се омъжа за Джоуел.

— Съпругът на сестра ти?

— Да. Чуй ме. Стефани го обичаше. Нали вече ти казах това? Ала баща ми не позволи и дума да се издума и щеше да ме принуди да се омъжа за Джоуел. Ако не му бях признала, че вече съм женена, сега щях да съм госпожа Парингтън. Това никак не му хареса, естествено. Опита се да те открие, да разбере що за човек си. Така си обяснявам разследванията.

— Не му ли каза, че съм негодник?

Тя подскочи като ужилена.

— Не му разказах какъв измамник си, ако това имаш предвид.

— Аз съм измамник, така ли? — избухна той и я сграбчи за раменете от гняв. Но уплахата в широко отворените й очи го възпря да я разтърси. Вместо това я отблъсна от себе си. — Нека поговорим за твоите измами — твоите — повтори той ледено. — Представяше се за госпожа Хамонд, нали така? Дъщеря на Джон Ричардс? Твърдеше, че си на осемнадесет години. Изпаднала в мизерия… Вдовица… Изгонена от баща си. Да не мислиш, че съм забравил лъжите ти?

Тя се сви.

— Лукас, мога да ти обясня всичко.

— Нима? — Той вече викаше. — Ами ако аз наистина бях някакъв глупак, който желаеше да има съпруга? Помисли ли за това, когато отговори на обявата ми? А?

— Не аз отговорих на обявата! — извика Шарис. — Сестра ми ти е писала!

Двамата се гледаха втренчено.

— Шарис, започни отначало — настойчиво я прикани той.

Тя се подчини и отново обясни историята за Джоуел и Стефани.

— Тя така страдаше заради предстоящата ми сватба с Джоуел, че не знаеше какви ги върши. Нямаш право да я виниш, Лукас. Отначало възнамерявах да ти върна билетите, заедно с писмо от Стефани. Но като напуснах Ню Йорк открих, че бижутата ми са изчезнали. Нямах друг избор, освен да използвам билетите, защото не разполагах с пари.

— Защо не ми разказа всичко това, когато пристигна? По дяволите, щяхме да се споразумеем. Щяхме да си помогнем взаимно без всичките тези лъжи!

— Исках, но ти бе така враждебен. Изплаших се. Надявах се да не ме одобриш и просто да ме изпратиш обратно на изток. — Той се засмя, но тя се направи, че не го чува. — За какво щяхме да се споразумеем? За какво ти бях нужна там, Лукас? Има ли нещо общо със Самуел Нюком?

— Баща ти и това е разбрал, така ли?

— Чул е какво се говори. Ти ли разори Сам? Нарочно ли?

— Точно затова бях там — призна той без ни най-малко смущение. — Сам бе прекалено добре защитен, за да бъде убит, но да бъде разорен, бе не по-малко изгодно за мен. След време обаче Фиона започна да ми обърква плановете, защото караше Нюком да ревнува от мен. Тогава неговата враждебност не бе в мой интерес и затова прецених, че ако имам годеница, той ще се поуспокои. Така и стана.

Тя най-сетне проумя какво й казва.

— Този човек е платил баща ти да бъде убит, нали?

Лукас кимна.

— Не мога да го докажа, но е той.

Тя поклати глава.

— Слейд се е погрижил за единия, а ти за другия. Вие от семейство Холт май никога не чакате закона да се произнесе, а?

Той изсумтя. Можеше да й разкаже всичко, но не виждаше причина да го прави точно сега. Все още нямаше представа какво ще прави с нея. Не очакваше, че след толкова време ще изпита същата разяждаща болка. Беше все така красива, както я помнеше, дори повече. По дяволите, желаеше я. Дори да я смяташе за безсърдечна, нямаше сили да я остави.

Остана смълчан прекалено дълго и Шарис се смути. За какво ли мислеше?

— Лукас, знам, не искаш съпруга и съжалявам, че по-рано не уредих този въпрос. Но ще го направя. Ще се разведем веднага.

— Няма как да се разведеш с човек, за когото не си омъжена — отвърна й той разсеяно.

— Лукас! Нали не ми се сърдиш заради лъжите? Нямаш право. — На път бе отново да избухне. — И ти ми наговори не по-малко лъжи. Ами ако аз наистина исках да се омъжа?

— Щеше да бъдеш възнаградена за разочарованието си. Даже депозирах за теб доста пари в банката тук. Но, разбира се, никой не успя да открие госпожа Хамонд, за която бяха предназначени. — Той сви рамене. — Сега, когато съм наясно, че не се нуждаеш от тях, ще ги използвам по друг начин.

Очите на Шарис блестяха.

— През цялото време си имал пари, нали? Бил си в състояние да ме изпратиш у дома, когато поискам? Ти… О…

— Доволен съм, че не го направих — засмя се той.

— Защо живееше по този начин, след като си имал пари?

— Мината на баща ми ме направи богат, но заради Сам играех роля в Аризона. Да пръскам пари, не отговаряше на моя замисъл.

— Но нали твърдеше, че мината не е била открита?

— Казах, че Нюком не успя да я намери. Брат ми и аз знаехме къде се намира.

— Значи ти наистина си богат?

— Това разочарова ли те?

Начинът, по който блестяха очите му, я вбесяваше.

— Няма никакво значение за мен, уверявам те.

— Нима?

— Да. Богат или беден, ти си все така непоносим.

Той прихна.

— А аз си въобразявах, че ще си доволна от възможността да си купуваш всички неща, с които си свикнала. Трябва да отбележа, че е нужно някой да те възпира. Доста харчиш.

Тя разбра какво й говори.

— Никой не е искал от теб да ми плащаш сметките, Лукас. Защо го направи?

— Носиш моето име. Това ми дава право да постъпвам както намеря за добре, когато става дума за теб.

Тя скочи на крака.

— Но нали казваш, че не си ми съпруг?

— Все още публично не съм го отрекъл, нали?

— Но възнамеряваш, така ли? — сряза го тя. Той не й отговори и гневът й се стопи. Бавно седна. — О, Лукас, защо искаш да постъпиш така с мен? Мога да понеса скандала с развод, ако се налага, но не и това че от самото начало не съм била омъжена.

— Ти забърка тази каша, Шарис.

— Обясних ти защо! — викна тя.

— Заради сестра ти, добре — съгласи се той. — Но тя вече е омъжена от доста време. Какво извинение имаш, че не си предприела анулирането на брака по-рано?

Шарис извърна поглед. Ако му кажеше истината, щеше да го тласне към нещо, което той не желаеше. Няма да постъпи така. Нямаше право.

— Не… Не виждах причина да не оставя нещата каквито си бяха, Лукас. Баща ми можеше да ми намери друг съпруг, но аз не искам друг.

Даде си сметка колко вярно всъщност бе това, което току-що му призна.

— А ако аз бях поискал да се оженя?

— Нали твърдиш, че не сме женени?

— Но ти не го знаеше.

— Е, някога все щях да предприема нещо. Просто не бързах. Какво значение има за теб, Лукас? Защо не ме оставиш да се престоря, че се развеждаме? Така всичко ще се уреди. Кълна ти се, никога няма да те безпокоя, нито ще ме видиш.

Очите му се присвиха. Да не я види повече?

— Ако искаш развод, Шарис, налага се отново да се омъжиш за мен.

— Но това са глупости.

— Или приемаш, или не — отвърна той твърдо.

— Но, Лукас, защо да минаваме през всичко това, ако не се налага?

— Приключих с преструвките. Или ще постъпим както аз искам, или честно ще призная на всички събрани тук, че не съм ти съпруг.

— Недей!

— Е, какво решаваш?

— О, добре, Лукас, но кълна се, ти си луд.

— Сигурно. — Той се усмихна приветливо и това направо я вбеси. — Ще мина да те взема утре към десет. Бъди готова. И не се безпокой — никой няма да узнае, че отново се омъжваш за мен, само за да се разведеш. Само че разводът ще трябва да стане публично достояние.

— Постъпваш доста неразумно — отбеляза тя мрачно, — но всъщност ти никога не си бил разумен, Лукас.

— Само се опитвам да намеря приемлив изход от кашата, хубавице. Не можеш да възразиш срещу това.

Тя не разбра какво имаше предвид и не го попита. Изведнъж се почувства изтощена.

— Аз няма да се върна вътре — обяви той. — Измисли някакво извинение за мен. Не обичам празните брътвежи по събирания. Ние, моряците, не сме такива. — Тя се изчерви от недвусмислената ирония, а той продължи:

— Налагаше ли се да ме правиш чак капитан на кораб?

— Стори ми се правдоподобно за съпруг, който не е при мен — отвърна тя сухо.

— Е, предполагам, винаги можем да обявим, че съм се отказал от морето.

Усмивката му я влуди.

— Разправяй каквото искаш. Убедена съм, че ще го направиш, защото винаги постъпваш така.