Джоана Линдзи
Нежен вихър (29)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Шарис избягваше да мисли за баща си, откакто Емери Бъскет го бе споменал. Но докато стоеше сама в почти празното ранчо, без много работа, откри, че съзнанието й бе изцяло погълнато от Маркус.

Дори ако през следващите няколко дни средствата за пътуването й да пристигнеха, тя не биваше да тръгне към къщи. Ако обявената за нея награда бе толкова голяма, колкото бе споменал Емери, значи гневът на баща й едва ли щеше да е преминал. И през ум не й минаваше да се изправи пред него. Но да я открие някой от наетите детективи и да я върне насила, й се струваше още по-ужасно. Засега нямаше да пътува за Ню Йорк.

Може би трябваше да се отбие при леля си. Къщата на леля Софи вероятно вече бе претърсена и надали щяха да я търсят там отново. А и леля й сигурно щеше да вземе нейна страна, след като чуеше колко неразумен е бил зет й относно Джоуел. Тя беше романтичка.

Усмихна се, когато Лукас отново се прокрадна в мислите й. Щеше й се времето да не тече така бавно. Бе изпълнена с очакване.

Шарис се разходи до колибата на Уилоу. Надникна и видя, че тя и синът й спят. Мечтаеше и тя да е достатъчно уморена, за да стори същото, но не беше.

Въздъхна и се отправи към задния двор. Градинката се нуждаеше от поливане. Планинската почва бе добра, но бързо изсъхваше от горещината, а днес денят бе много горещ.

Кофата беше до кладенеца. Докато я пускаше, за да я напълни, закопня за глътка вода. После я постави на земята, за да гребне с шепи. Ала миг преди пръстите й да докоснат гладката повърхност, освен своето лице зърна още едно, което се отразяваше във водата.

Шарис скочи така бързо, че удари с глава брадичката му. Мъжът простена, тя рязко си пое дъх и двамата останаха втренчени един в друг. Беше толкова ужасена, че дори не събра сили да извика. Пред нея стоеше индианец — нисък, потънал в прах… Гледаше я, сякаш за пръв път виждаше бяла жена. След миг дивакът посегна към един кичур, паднал на рамото й. Може би щеше да я скалпира?

Гласът й й изневери, но не и рефлексите. Тя отблъсна ръката на индианеца и се отдръпна достатъчно, ала само за да зърне как друг индианец на кон се появява иззад къщата. Не! Имаше и още двама, които също се приближаваха!

Втурна се към къщата и затръшна вратата. Един поглед към отворените прозорци й подсказа, че е безсмислено да я залоства. Пушката над камината бе единствената й надежда. Нямаше, разбира се, и най-бегла представа как да я използва, но все пак не биваше да пропусне единствения си шанс.

Задната врата се отвори с трясък, тя вдигна тежката пушка към гърдите си и я насочи натам. Нужни й бяха всичките сили. Тежестта на оръжието я накара да се завърти в кръг и докато отново го насочи към вратата, седем апахи бяха в помещението, а злите им погледи я смразиха.

Обзе я паника. Пръстът й натисна спусъка. Ако успееше да рани един, другите може би щяха отстъпят. Но нищо не се случи. Натисна още по-силно. Пак нищо. Дори по-лошо — те видяха какво се опитва да стори и гръмко се изсмяха.

— Ще е по-добре, ако натиснеш спусъка, а не предпазителя.

Шарис се обърна към предната врата. Бе се отворила тихичко.

— Лукас! Слава Богу!

Но по дрехите разбра, че не е Лукас. И въпреки това никога през живота си не бе изпитвала по-голямо щастие да види някого — пък бил той и Слейд.

Той прекоси помещението и взе пушката.

— Проклета глупава жена — каза той така тихо, че само тя го чу. — Да те убият ли искаш?

— Опитвах се да се защитя.

Той изруга под нос и постави оръжието на място. После каза нещо на индианците на техния език и те тръгнаха да излизат. Когато и последният изчезна, тя се облегна на стената — лицето й бе останало без капка кръв.

— Познаваш ли ги? — попита тя Слейд.

— Да. Нали аз ги доведох. Два от конете им няма да издържат до Мексико, за където са тръгнали. Искат да ги сменят.

— Значи си бил наоколо през цялото време! — избухна тя, проумяла думите му. — Можеше да се появиш по-рано. Защо не го стори?

Веждите му се свъсиха.

— Май не ми харесва тона ти, жено!

— Не ти харесва ли! — продължи тя. — Хич не ме интересува какво ти харесва. Не обичам да ме плашат до смърт. Изглежда, изпитваш удоволствие да стряскаш жени.

— Говориш несвързано, нали знаеш?

— Много свързано си говоря! — фучеше тя. — Нарочно ме изплаши!

— Истерична си. Ако се поукротиш, ще си дадеш сметка, че е нямало от какво да се плашиш. Никаква опасност не те грозеше.

— Откъде можех да знам?

— И аз искам да те попитам: откъде да знам, че ще полудееш при вида на един от приятелите ми? А дето питаш къде съм бил — съпругата на Били ни чу и ме извика, да ми съобщи, че Лукас го няма. Нямаше и минута и ти вече викаше. Веднага дойдох да проверя какво става, но не успях да ти се обадя. Не ми стигна времето.

— Минута? — пое си дъх тя.

Само толкова ли бе минало? Вероятно. Значи, не е възнамерявал да я изплаши. Просто така се бе случило. Боже, бе се държала като пълна глупачка.

— Аз… Май ти дължа извинение — плахо пророни тя.

— Няма нужда. — Мина край нея и отиде до прозореца. Загледа се към заграждението за конете и каза: — избраха си каквото им трябва.

— Не е ли редно първо да поискат разрешение от Лукас? — осмели се да попита Шарис.

— Няма никакво значение — отвърна Слейд. — Те и без това са готови да откраднат, така че или им даваш каквото искат и ги оставяш да си вървят, или си взимат каквото им трябва, но някой пострадва.

Никаква опасност, бе казал той.

— Хубави приятели имаш, няма що — отбеляза тя разгорещено.

Той й метна поглед през рамо.

— По-добре да са ми приятели, отколкото врагове.

— Ще си отидат ли сега?

Слейд отиде до вратата, извика нещо и вдигна ръка за поздрав.

— Отидоха си.

— А ти няма ли да тръгнеш с тях?

Той свали шапката си и я метна на масата.

— Засякохме се днес сутринта и потеглихме заедно, защото се бяха отправили към едно и също място: те, за да вземат конете, а аз — за да те видя.

Внезапно индианците бяха забравени.

— Искаш да кажеш — Лукас.

— Не. Искам да кажа — теб. И много ми харесва, че Лукас го няма.

Очите му я пронизаха; бяха толкова зелени, че направо грееха. Погледът му я хипнотизираше; тя не бе в състояние да помръдне, а той намали разстоянието помежду им.

— Лукас ще се върне всеки момент — уведоми го тя шепнешком.

— Е, и?

— Губиш си времето, ако си дошъл да ме видиш. — Постара се да не изглежда изплашена.

— Защо не оставиш аз да преценя?

Посегна да я докосне, но ръцете й го възпряха.

— Моля те, недей… Врекох се на Лукас, откакто се видяхме за последен път. Той и аз… Ние…

— А, значи те е отвел в леглото. — Устните му се свиха подигравателно. — И преди ти казах — това няма значение за мен.

Тя дълбоко си пое въздух:

— Но за мен има!

— Така ли? Сега ще проверим.

Отблъсна ръцете й и я притегли към себе си. Устните му брутално се впиха в нейните. Тя започна да се извива, но се предаде — ръцете му бяха като от стомана. А в следващия миг тялото й започна да откликва. Внезапно Слейд я отблъсна от себе си.

Смаяна, Шарис залитна и се облегна на стената. Не бе ли изпитала същото в планината, преди да се срещнат с Били? И тогава Слейд я целуна, после рязко я бе отблъснал. Нима играеше някаква жестока игра, или все пак имаше капка съвест?

— Е, мисля че въпросът получи отговор, нали? — преряза я гласът на Слейд. — Шавлива си като всички жени. Или брат ми не е достатъчно мъж за теб?

— Какви ги говориш? — попита тя гневно. — Ти ме целуна!

— Но ти отвърна на целувката ми, жено!

Истина бе. Боже, какво й ставаше? Те бяха двама различни мъже, не един и същ. Защо не успяваше да ги разграничи? Е, когато сетивата й не бяха възбудени, не й бе трудно да ги различава. Само когато я държаха в обятията си, не можеше да се контролира. Възможно ли бе да желае и двамата? Не! Не можеше така да мисли за себе си.

— Защо ме целуна, ако не искаш да ти отвърна? — попита тя.

— Казал ли съм подобно нещо?

— О, ще престанеш ли да ме объркваш? Ти се ядоса от нещо. Признай!

— Толкова добре ме познаваш, така ли?

Лицето му стана безизразно и нервна тръпка пробягана по гърба й. Как можеше да се справи с мъж, който прикриваше дори най-пламенните си чувства?

— Какво искаш от мен, Слейд?

— Да не се преструваш. Не желая да се самообвиняваш, след като те любя.

— Нали не… Няма да…

Зловещият му смях я накара да млъкне.

— Не бих целия този път само за да си приказваме.

— Но аз не те желая!

Още докато го изричаше, съобрази, че той е убеден в противното.

— Ако… Ако ти откликнах, Слейд, то е защото напоследък Лукас ме пренебрегва.

Очите му бавно се плъзнаха по нея.

— Опасявам се, че няма да ти повярвам, ако се опитваш да ми кажеш, че вече си му омръзнала.

— Не съм казала такова нещо. Ние… се скарахме… заради теб.

Идваше й да си прехапе езика.

— Чудя се защо? — отбеляза той замислено. — Да не би да се е досетил, че копнееш за мен през цялото време?

— Това е абсурд! Защо винаги правиш погрешни изводи? Просто от време на време той се държи като теб; това не ми харесва и му го казах. И той като теб стига до прибързани изводи. Реши… О, въобще няма какво да ти обяснявам!

— Защо не? Очарован съм.

Неговата развеселеност само я раздразни повече.

— Според мен въобще не разбираш какво казвам — заяви тя високомерно. — Не те харесвам и не харесвам нищо, свързано с теб. Ти си студен и груб и аз презирам твоята арогантност. Напомняш ми за баща ми, макар той да не е толкова безжалостен като теб. Трябва да съм полудяла да искам теб, когато имам Лукас.

— Макар че те пренебрегва? Макар че може да продължи да те пренебрегва?

— Дори ако никога вече не ме докосне — убедено изрече тя. — Защото той е нежен и внимателен и няма да си позволи да вземе онова, което не съм склонна да му дам.

— Той вълнува ли те, както аз те вълнувам, хубавице?

В следващия миг той се пресегна и я взе в обятията си. Бе готова да се съпротивлява, да му докаже, че не го желае, но всичко бе така неочаквано, че тя отново се обърка. Вместо да се нахвърли с дива страст, той прокара нежно устни по нейните. Така силно й напомни за Лукас, че тя реагира Сякаш наистина бе той.

Слейд спря да я целува, но не се отдръпна. Докато се взираше в нея, в очите му тлееше огън и тя усети как се разтапя.

— Дори и да си въобразяваш, че предпочиташ Лук, хубавице — прошепна той, — на тялото ти му е все едно кой от двама ни ще те отведе в леглото. Ти и аз сме наясно с това. Според мен е време и Лук да го узнае. Леглото е подходящо място да ни открие, когато се върне.

— Не! — извика тя. Той я взе на ръце и я понесе към спалнята. — Моля те, Слейд. Не разбираш. И двамата не ме разбирате. Ще ме изслушаш ли? — Тя започна да го удря с юмруци по гърдите и го принуди да й обърне внимание. — Когато ме целуваш, или когато той ме целува — не намирам никаква разлика. И двамата сякаш сте едно. Не разбирам защо е така, може би защото сте близнаци. И двамата имате едно и също въздействие върху мен.

— Значи най-после го признаваш? — тонът му ни най-малко не бе тържествуващ.

— Опитвам се да ти кажа, че ако ме оставиш да помисля трезво, съвсем честно ще заявя, че предпочитам Лукас. Дори да успееш да вземеш онова, което искаш от мен, ще те намразя.

— Трябва ли да се терзая?

— Да! Не съм шавлива! — изрече го така, сякаш да убеди не само него, но и себе си. — Лукас ме направи своя… Е, не официално, но съм негова. Желая само един мъж.

— Затова дойдох — да проверя.

— На колене ли искаш да те моля да ме оставиш на мира?

— Би ли го сторила? — попита той тихичко.

— Да.

Сега вече тържествуваше — забеляза го в очите му. Той желаеше освен всичко друго, да я унижи. Никога не се бе сблъсквала с толкова ужасен човек. Разплака се.

— Налага ли се да правиш това? — изсумтя той грубо и я пусна.

Шарис не можеше да повярва. Нима бе открила начин да го спре? Разплака се по-силно.

— Спри, жено! — заповяда той.

— Ще ме оставиш ли на мира?

— Да!

— Заклеваш ли се? — продължи тя, хлипайки. — Обещаваш ли никога повече да не ме докоснеш?

— Кълна се, по дяволите!

Тя се успокои. Бе чула нужните думите. Изправи гръб и тръгна към кухнята да вземе кърпа, за да избърше лицето си. Когато погледна към Слейд, видя, че я наблюдава навъсено.

— Знаеш ли, хубавице, ако реша, че нарочно си…

— Закле се, Слейд — напомни му тя бързо.

Така е.

Грабна шапката си и се отправи към вратата; остана на прага, загледан към планините. Изведнъж тя каза:

— Жалко, че ти и Лукас не сте един човек, Слейд. Тогава нямаше…

Замълча, изненадана от себе си. Защо не оставеше нещата такива, каквито са?

Той не я погледна, но тя чу, че се смее.

— Какво? Да си принудена да ни желаеш и двамата?

Нямаше куража да му отговори, но трябваше поне малко да му отмъсти, заради всичко, което я бе накарал да преживее.

— Знаеш ли, Лукас мъничко прилича на теб. Това поне открих. Но у теб няма нищо от него. Иди си, Слейд. Остави ни.