Джоана Линдзи
Нежен вихър (3)

ВТОРА ГЛАВА

Стефани остави току-що прочетеното на глас писмо. Погледна предизвикателно към Труди Бейкър — най-добрата си приятелка.

— Сега вярваш ли, че не лъжа и ще се омъжа в най-скоро време? Преди да е изтекъл месеца, ще съм госпожа Лукас Холт.

Двете момичета бяха почти еднакви на ръст и вид, но очите на Труди бяха зелени. Смяташе, че шестте месеца — с толкова беше по-голяма — са от съществено значение. А и по темперамент бе по-агресивна. И двете признаваха, че тя е по-дръзката и затова сега й бе така трудно да се примири с новината.

Ако не бе видяла със собствените си очи билетите за дилижанса и влака щеше да е убедена, че най-добрата й приятелка я баламосва.

— Е? — попита Стефани.

Труди насочи отговора си към онова, което смяташе за най-важно:

— Едва ли ще е привлекателен. Сигурно е толкова грозен, че никоя жена там не ще да го погледне. Затова е пуснал обява за съпруга.

— Глупости, Труди. Може да е точно обратното: не е успял да намери достатъчно красиво момиче за себе си там.

— Самозалъгваш се, Стеф! Ти му изпрати своя снимка, но защо не поиска и той да стори същото?

Стефани прехапа устни.

— Поисках му — призна тя, — но той не ми изпрати, а и не спомена нищо по въпроса.

— Виждаш ли! Той е грозен и стар и знае, че няма никакъв шанс, ако видиш как изглежда.

— По-вероятно е просто да няма снимка.

— Стеф, просто признай, че не си дообмислила нещата докрай.

Стефани доби още по-упорито изражение, а Труди продължи:

— И защо избра точно него? Тук има десетки мъже и те с радост ще се оженят за теб. Мъже, които познаваш, а не някакъв напълно непознат. Какво от това, че Лукас Холт е изпратил билетите? Още не означава, че трябва да заминеш. Върни му билетите. Какво може да направи?

Стефани изглеждаше окаяна.

— Не разбираш ли, Труди? Единственият мъж, когото желая, ще се венчае за сестра ми. Трябва да постъпя така. Сватбата на Шарис е следващата седмица. Не възнамерявам да съм тук и да присъствам.

— Значи бягаш.

Стефани се загледа в пода.

— Щом искаш, приеми, че бягам.

Труди свъси вежди.

— Не те ли е грижа за възможността да бъдеш нещастна през останалата част от живота си?

— Примирила съм се — отвърна Стефани с въздишка.

— Нищо ли не си предприела, за да промениш нещата? Не си ли разговаряла с баща си? Защо не сподели със сестра си? Друг освен мен знае ли?

— Не, не и не! Нищо няма да се промени, а само ще се почувствам унизена. Баща ми не гледа на мен сериозно. Смята, че съм още дете. А не бих допуснала Шарис за узнае. Не желая да ме съжалява.

— Но тя ти е сестра, а не враг! Обича те и може да ти помогне.

— Нищо не може да направи.

— Откъде знаеш? Теб те е страх да кажеш на баща си, но тя вероятно ще събере смелост.

— Не би посмяла — прекъсна я Стефани, защото Труди не познаваше добре Маркус Хамонд.

— Тя има опит в светските дела, Стеф, и не позволява събитията да я командват, както правиш ти.

— Само се преструва, че не позволява — възрази Стефани убедено.

— Ами ако Шарис откаже да се омъжи за Джоуел? Очевидно не го обича.

Стефани се усмихна измъчено.

— Никой не смее да се противопоставя на баща ни, поне Риси или аз.

— За Бога, Стефани Хамонд, решила си дори да не опиташ, така ли? — отбеляза Труди разпалено. — Аз не бих се отказала без борба. Бих сторила всичко по силите се, за да постигна желаното.

Стефани сви рамене, а Труди продължи:

— От теб се иска само да кажеш на сестра си истината. Тя всъщност не го обича, така че няма да направи кой знае каква жертва. Ти самата ми довери, че не я интересува особено и се отнася към собствената си сватба като към поредния летен бал. Тя се държи с него сякаш й е брат. Ако го обича, то определено го прикрива доста умело.

— Не, не го обича. Сигурна съм.

— Тогава защо да не ти помогне?

— Труди, престани! Няма начин да се направи каквото и да било.

— Ами ако има? Например да отмени сватбата и накрая ти да се омъжиш за Джоуел? Дори всичко да се провали, нека тя да избяга. Така поне сватбата със сигурност няма да се състои.

— Това е лудост, Труди — но всъщност се ядосваше на себе си, защото й се искаше Шарис да замине, а не тя. Лукас Холт вероятно бе стар и грозен и тя наистина щеше да бъде нещастна с него. Толкова бе оплескала нещата. Усети, че е готова да заплаче.

— Е, може би ще се опитам да споделя с Риси какво ми е — обади се тя плахо.

— Това са първите ти разумни думи днес — усмихна й се Труди с облекчение.

— Лека нощ, Риси.

— Лека нощ, Джоуел.

Шарис затвори очи и зачака обичайната небрежна целувка, с отчаяната надежда поне този път да изпита някакво чувство. Не успя. Нямаше сила в ръцете, които обгърнаха раменете й, нито възторг в устните, леко докоснали нейните. Той никога не я бе притискал към себе си и тя си даде сметка, че всъщност не знае какво е да си в прегръдките на мъж. И Антоан Готие никога не я бе държал страстно. Беше обсипвал ръцете й с целувки и милувки, както правят французите. Но дори и така допирът на устните на Антоан до дланите й бе разпалил повече страст у нея, отколкото всичко, сторено от Джоуел.

Не винеше Джоуел. След като Антоан я унизи, тя се закле никога повече да не обича — и бе приела клетвата сериозно. Така се чувстваше по-добре и нямаше начин да бъде наранена отново.

Застанала пред входната врата, тя въздъхна, докато наблюдаваше как Джоуел се спуска по стълбите и се отправя към каретата си. Беше толкова красив. Лицето му бе почти толкова бяло, колкото нейното. Тънките му мустаци винаги бяха изрядно поддържани. У него нямаше арогантност, а това беше важно за нея. Арогантността на баща й, щеше да й стигне за цял живот. Джоуел имаше благ характер и бе чаровен. Какво повече да желае?

Кого заблуждаваше? Въобще не бе ласкателно един мъж дори да не се преструва, че те желае. Антоан поне се преструваше. Не, нямаше да ги сравнява. Джоуел ни най-малко не приличаше на измамния Антоан. Причината вероятно бе у нея. Високият й ръст и слабото й момчешко телосложение възпираха мъжете. Просто не бе женствена и й липсваше онова, което разпалва мъжката страст.

О, някои мъже я гледаха с неприкрита похот, но тя се пазеше от тях. Те бяха като Антоан — мъже, изкушавани от мисълта, че могат да посегнат на женската невинност. Е, поне нямаше да се сблъска с това, когато се омъжи.

Следващата седмица щеше да бъде госпожа Джоуел Парингтън. И въпреки всичко нито той я обичаше, нито тя него. Нямаше значение. Не възнамеряваше да обича отново, затова нямаше значение.