Джоана Линдзи
Нежен вихър (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

— Мак?

— Тук съм, отзад!

Шарис плахо прекоси конюшнята и стисна носа си, за да не усеща миризмата. Откри Мак в голяма клетка в дъното, където две жребчета се бутаха едно друго, за да достигнат захарчетата в ръката му.

Тя се учуди от собствената си смелост да дойде тук, но нямаше избор. Заплахата на Слейд не бе за пренебрегване. Ако останеше в ранчото, той щеше да й посегне.

Лукас бе единственият мъж в състояние да я защити. Но денят бе напреднал, за да изпрати Мак да го доведе — щяха да се върнат твърде късно, а тя не желаеше да поеме риска.

— Ще ми приготвиш ли кон, Мак?

Той й хвърли скептичен поглед.

— Лук спомена, че никога не си се качвала на кон.

— Вярно, но също така каза, че все някога ще се наложи да се науча.

Господи, помоли се тя, дано се окажеше, че има някаква стара двуколка или нещо подобно. Ужасяваше се от мисълта да възседне кон.

— Така си е. Ти какво — да се учиш ли искаш, или ще ходиш в града?

— Всъщност искам да намеря Лукас. Надявах се да ме отведеш при него.

— Той е поне на три-четири часа езда оттук! — възкликна мъжът. — А и не знам къде точно е лагерът им. Ще ми трябват дни да ги открия. Не мога да отсъствам от ранчото толкова дълго. — Погледна я изпитателно. — К’во е толкоз важно, че да не изчакаш ден-два? Скоро трябва да се върне.

Нямаше как да му обясни, а нервите й се изопваха.

— Ще бъдеш ли така любезен да ми приготвиш кон?

— Не, ако се готвиш да свършиш нещо неразумно. Но ако решиш първо да отидеш в града и да си намериш следотърсач, който да ги открие за по-малко от ден…

Тя засия.

— Точно това ще направя.

Представа нямаше с какво ще плати на следотърсача, но щеше да решава този проблем по-късно.

— Значи това възнамеряваш да сториш? — погледна я той със съмнение.

— Не съм глупачка, Мак. Просто не знаех, че мога да наема някой, който да ме отведе при Лукас. Сега, след като ми обясни…

— Добре. Ще ти приготвя Сали. С нея първия път ще ти бъде най-лесно.

Видя го бавно да се насочва към заграждението. Закърши ръце и се молеше да побърза.

Бе облякла полата от костюма за пътуване — единствената дреха, която й се стори подходяща за езда — и навлече всичките си фусти отдолу, за да й служат като подплънка. Блузата към костюма вече не ставаше за носене и вместо да заеме от Уилоу, на която трябваше да даде обяснение, намъкна стара риза на Лукас и я закопча до шията. Маншетите бяха навити няколко пъти. Намери и негова широкопола шапка и прибра събраните на кок коси под нея. Никога не бе изглеждала по-нелепо. Но в момента нямаше никакво значение.

— От мен ли бягаш, хубавице?

Шарис подскочи, извърна се и съзря Слейд.

— Аз… Само…

— Иска да види Лукас — обясни Мак, довел вече Сали, дребна дореста кобила. — Казах й, че е най-добре да изчака, той скоро ще се върне. Но момичето е упорито. Ще търси някого от града да я отведе при него.

Слейд я гледаше с неразгадаем израз.

— Не е негова работа къде отивам — сряза тя Мак.

— Що не, като е брат на Лук? — промърмори Мак. — А и той знае планините по-добре от всеки. Ще открие Лук, преди слънцето да е залязло. Що не оставиш той да те отведе?

Шарис пребледня и енергично поклати глава:

— Изключено!

— Защо? — попита Слейд непринудено. — Нямам какво да правя. Не ми обърква плановете.

— Не бих искала да се натрапвам…

— Не се натрапваш.

— Но…

— Безсмислено е да спориш, госпожице Хамонд — прекъсна я Слейд. — Няма да допусна да тръгнеш сама оттук на кон. Може да налетиш на всякакви типове на път за града. Разбира се — завърши той ухилен, — тук си добре дошла да изчакаш връщането на брат ми.

Всичко беше ясно. Да остане и да чака Слейд да се вмъкне в спалнята й. Беше в капан: ако останеше, бе загубена; от друга страна, нямаше да допусне да тръгне без него. Какво би му попречило да изпълни заканите си по пътя? Коя злина бе по-малка?

Той прие мълчанието й за съгласие и тръгна към коня си.

Тя го последва и когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува Мак, каза:

— Знаеш защо тръгвам. Защо не ме оставиш на мира? — Той нито й отговори, нито я погледна. — Искам да ме оставиш на мира! Не разбираш ли?

Сякаш не бе чул и думичка от изреченото; прегледа коня и подвикна на Мак:

— Няма нужда да й приготвяш кон, Мак. Ще язди с мен.

— Не искам! — възпротиви се Шарис.

— Не е възможно да възседнеш кон с такава тясна пола, освен ако не си склонна да оголиш краката си, а аз съм сигурен, че не си.

— Въобще няма да тръгна с теб — прошепна тя свирепо.

Понечи да си тръгне, но той я сграбчи през кръста и в следващия момент тя се озова, седнала странично, върху коня. Преди дори да направи опит да се плъзне надолу, той бе зад нея и ръцете му я обгърнаха отпред.

— Недей да викаш, хубавице — прошепна той. — Старецът само ще си помисли, че те е страх от коня.

Докато премисли думите му и си даде сметка, че Мак вероятно е по-умен и ще се досети за причината, вече бе твърде късно. Слейд излезе в галон от конюшнята и тя извика от уплаха. Не можеше да предприеме нищо. Чу го да се смее, но вече не я беше грижа. Първото й качване на кон оправда представите й — беше ужасно. А когато премийна в тръс, стана още по-лошо. Друсането бе толкова силно, че зъбите й тракаха.

Щом се отдалечиха на няколко километра от ранчото, Слейд спря.

— Нямам нищо против да ме стискаш така силно, мила, но наистина не е необходимо. Няма да те оставя да паднеш.

Тя леко се отдръпна, но не се чувстваше напълно сигурна, за да го пусне. Земята й се струваше ужасно далеч.

Без да отделя ръка от кръста й, Слейд се извърна и взе нещо от задницата на коня.

— Вдигни си дупето — нареди той.

— Какво?

Както винаги, лицето му бе непроницаемо.

— Повдигни се, за да мушна одеялото под теб. Пътуването ще е дълго и ще ти е по-удобно.

— О — престраши се да попита тя най-после, — наистина ли ще ме отведеш при Лукас?

Яздиха през целия ден, без да разменят и дума. Дали да му се довери? Щеше ли наистина да я отведе при Лукас?

Минаваха край ръждивокафяви стръмни хълмове, червеникави скалисти образувания и стърчащи навред жълтеникавозелени кактуси. Цветята по тези, изгорени от слънцето земи, бяха истинско чудо: златисти или лилави стръкове се забелязваха по високите скалисти плата, а по-нагоре в планините се появиха виолетки, вероники и тинтяви.

Въздухът стана по-хладен. След няколкочасова езда синьото небе започна да става виолетово на изток и ярко оранжевозлатисто на запад. Тревожеше се дали ще открият Лукас, преди да се стъмни — и дали Слейд въобще я водеше към него. В този момент я изненада гласът му:

— Пристигнахме.

— Къде?

Нищо не се забелязваше наоколо. Бяха поели по криволичеща пътека в планината, заобикаляха големи камъни и храсти. Стръмни скалисти склонове пречеха да се вижда напред.

— Нали не мислиш, че ще оставят конете на открито? — попита Слейд. — Резерватът Сан Карлос не е далеч. Апахи бегълци кръстосват тези места.

— Бегълци? — попита тя изплашено и го погледне през рамо. — Мислех, че всички индианци са в селищата си.

— На някои това не им допада — обясни той спокойно. — Повече от двадесет години недоволни бойци плячкосват Аризона. Движим се по местата, където правят набезите си, а после пресичат границата.

— Имало е опасност да налетим на банда индианци по всяко време, така ли?

— Това плаши ли те?

— Разбира се, че ме плаши.

— Няма защо — подхвърли той небрежно. — Единственият индианец наблизо е Били, а той е безопасен.

Тя се огледа.

— Откъде знаеш? А и къде е той?

— Би трябвало да е от другата страна на тесния проход пред нас — обясни той, без да обръща внимание на първия й въпрос. Слезе от коня и вдигна ръце към нея: — Хайде.

Тя се вкопчи в лъка на седлото.

— Откъде знаеш? Толкова ли е лесно да проследиш дирята?

— Били добре прикрива следите си.

— Тогава как…

— Някога живях из тези планини. Самият аз ловях диви коне. Били и аз използвахме това местенце от време на време.

Разбира се, че знаеше как да се ориентира. Лукас й бе разказал за осемте години, които Слейд бе прекарал в пустошта. А онези бегълци, за които спомена? Вероятно познаваше всички до един!

Плъзна се надолу, опирайки се на раменете му, и го остави да я свали на земята. Но той не я пусна. Още не успяла да отдръпне ръце, той я притисна към себе си и впи жадно устни в нейните. Не можеше да мисли. Дори нямаше време да се възпротиви — тялото й я предаде и тя изпита наслада от внезапно обзелата я топлина, от която й прималя. Ръцете й сами се обвиха около врата му.

От него се изтръгна сподавено стенание и той внезапно я пусна. Тя залитна назад. Какво го спря този път? Очите му блестяха заплашително, но дали бе от желание, или от гняв?

Без да пророни дума, Слейд я хвана за китката и я повлече през каменния проход след себе си. Нямаше начин да се отскубне от хватката му. Не можеше да контролира нито него, нито съдбата си. Или Лукас щеше да бъде от другата страна на прохода, или предстоеше да бъде съсипана от орат му.