Джоана Линдзи
Нежен вихър (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Маркус Хамонд усети как кръвното му се покачва. Гледаше гневно по-голямата си дъщеря, но очевидното му недоволство този път не я караше да трепери. Седеше по нощница пред бюрото срещу него и също го гледаше разярено. Той не можеше да повярва на очите си. Толкова много му напомняше за покойната му съпруга. Но нямаше намерение да отстъпи пред този бунт.

— Прибери се в стаята си, Шарис!

Големите й аметистови очи се разшириха още повече.

— Искаш да кажеш, че дори няма да го обсъдим?

— Точно така!

Брадичката й се вирна и тя се настани по-удобно в креслото.

— Няма да си легна, докато не уредим този въпрос.

— Няма? За Бога…

— Ще ме изслушаш ли поне? — прекъсна го Шарис с умолителен тон.

— Да слушам още глупости? Изобщо не възнамерявам да го сторя!

— Нима не разбираш? Вече не мога да се омъжа за Джоуел. Как да го сторя, когато знам, че Стефани го обича?

— Стефани е още дете — сряза я баща й. — Прекалено малка е да знае нещо за любовта.

— Тя е на седемнадесет, татко — напомни му Шарис. Мама не е ли била на седемнадесет, когато сте се оженили?

— Не намесвай майка си в тази история — предупреди Маркус разгорещено.

— Ако просто ме изслушаш… Не изпитвам чувства към Джоуел, а Стеф го обича. Защо трябва да се омъжвам за него, при положение че тя го желае?

— Защото беше редно въпросът да се повдигне, когато уточнявахме, че ще се омъжиш за него, а не сега — седмица преди сватбата. Ти бе напълно склонна да се венчаеш за момчето, преди сестра ти да направи вятърничавите си признания. Вече е прекалено късно, Шарис.

— Иде ми да вия! — извика Шарис гневно и с това шокира баща си още повече. — Познаваме се добре със семейство Парингтън. Бащата на Джоуел е най-добрият ти приятел, и то от още преди да се родя. Ако обясниш на Едуард, той със сигурност ще разбере.

— Как ли пък не — изръмжа Маркус, отвратен от мисълта, че се налага да съобщи подобно нещо на най-добрия си приятел. Що за идея! — Не желая да слушам нищо повече по въпроса.

— Но, татко…

— Казах, не желая! — надигна се той от стола с целия си застрашителен ръст и Шарис пребледня. — Не си толкова голяма, че да не те наплескам, Шарис Хамонд, и, за Бога, точно това ще направя, ако отново ми споменеш тези глупости!

Шарис не отговори. Смелостта й се изчерпа и тя побягна от стаята. Сърцето й биеше лудо. Не знаеше откъде бе събрала сили да се опълчи срещу баща си. Но да му противоречи след онази заплаха… Невъзможно. Знаеше, че няма да е лесно да повдигне въпроса пред баща си, но не очакваше да й откаже така свирепо, поне можеше да я изслуша. А той я заплаши с бой! Потрепери.

Стефани бе в стаята си; седеше напрегнато на ръба на леглото и чакаше Шарис.

— Съжалявам, Стеф — бяха единствените й думи.

Младото момиче се разплака.

— Знаех, че няма смисъл. Казвах го на Труди, но тя бе толкова сигурна, че ще успееш да направиш нещо.

Шарис се приближи до леглото и се опита да утеши сестра си.

— Моля те, не плачи, Стеф. Татко може да премисли и…

— Ако е казал „не“, никога няма да промени решението си — изхлипа Стефани. — Въобще не биваше да споделям с теб. Най-добре да бях напуснала, както възнамерявах.

— Да напуснеш? — Шарис се усъмни, че е чула правилно. — Какво значи това?

— Няма значение — подсмъркна Стефани.

— Не е нужно да ходиш никъде, Стеф.

— Така ли смяташ? — сряза я Стефани гневно, защото възприе утешението като съжаление. — За твое сведение един мъж чака да се ожени за мен — веднага, в Аризона. Имам билети дотам. Може дори да се омъжа преди теб — довърши тя, без да е съвсем сигурна колко е пътят до Аризона.

— Но къде си срещнала този мъж?

— Аз… Всъщност още не съм го срещнала. Само сме си писали.

— Какво?

— Не се шокирай толкова. Хората често го правят. В западните територии има недостиг на жени, ако не знаеш. Как иначе онези смели мъже да си намерят порядъчни съпруги?

Стефани говореше всичко, което й се струваше логично, за да се защити. В действителност знаеше толкова малко за западните територии и браковете по обява, колкото и Шарис. Но не искаше сестра й да се досети за това, нито за страха й да отиде при Лукас Холт.

— Искаш да кажеш, че се готвиш да се омъжиш за мъж, когото дори не познаваш? Да прекосиш цялата страна…. Стеф, как си могла да измислиш подобно нещо?

— А как да остана тук, след като ти се омъжиш за Джоуел? Не съм в състояние. Ще тръгна още утре и да не си посмяла да ме спреш.

— Това е изключено. Ти си толкова неподготвена, Стеф. Вероятно ще се загубиш още преди да стигнеш гарата.

— Само защото си била в Европа не означава, че единствено ти знаеш как се пътува — сряза я Стефани. — Ходила съм до леля Софи. Ще се оправя.

— Ходила си при леля Софи заедно с татко и мен. Никъде не си пътувала сама. И… О, Боже… Да ти хрумне да се омъжиш за напълно непознат! Не, няма да го позволя.

Стефани гневно присви очи.

— Готова си да ме принудиш да остана тук и да гледам как се венчаваш за Джоуел? Толкова ли си жестока?

— Стеф!

— Обичам го! — Нови сълзи напираха в очите й. — Аз го обичам, а ти ще се венчаеш за него! Нали ти е ясно — продължи тя с горчивина, — че само твоето отсъствие може да осуети сватбата следващата седмица? Е, ще приемеш ли да заминеш вместо мен? Едва ли. Бързо се отказа да убедиш татко. Не очаквам да имаш смелостта да му се противопоставиш, като избягаш от вкъщи.

— Той заплаши да ме набие — пророни Шарис тихичко.

— О! — възкликна Стефани.

— Чакай — извика Шарис импулсивно. — Защо да не замина аз? Така всичко ще се нареди. Татко ще разбере, че наистина не съм готова да се омъжа за Джоуел, а и мен няма да ме има само докато се примири с това.

— Наистина ли така мислиш, Риси? — попита Стефани с плаха надежда. — Би ли сторила това за мен?

Шарис се замисли. Баща й щеше да побеснее. Вероятно щеше да се наложи да отсъства месеци. Но поне няма да е виновна за нещастието на сестра си.

— Защо не? — попита тя смело. — Ще замина при леля Софи.

Стефани поклати глава.

— Татко ще те потърси първо там. Нали си наясно? Няма да допусне да изчезнеш, без да си даде труда да те открие.

— Божичко — свъси вежди Шарис. — Чакай да помисля.

— Би могла да използваш билетите, с които разполагам.

— Да замина за Аризона? Глупости, Стеф. Не е нужно да ходя толкова далеч.

— Но къде другаде можеш да отседнеш? Така поне Лукас Холт ще се грижи за теб, докато ти изпратя съобщение, че облаците са се разсеяли, и можеш да се прибереш вкъщи.

— Да си грижи за мен? — сепна се Шарис. — Та този мъж очаква съпруга, а не гостенка. А освен това чака теб, не мен.

— Той всъщност не знае кого чака. Изпратих му снимка, но на нея сме ти, аз и татко… Онази, дето ни я направиха, след като се върна от Европа. Пропуснах… да уточня, коя точно съм аз.

Ако Шарис имаше намерение да прояви добрината да се махне, Стефани предпочиташе тя да замине далеч, толкова далеч, че баща им да няма възможност да я открие. Аризона й се струваше подходящо място.

— В писмата се подписвах С. Хамонд — продължи тя, — значи няма да разбере, че ти се появяваш вместо мен. А и не е необходимо да знае, че не възнамеряваш да се омъжиш за него.

— Искаш да кажеш да го измамя?

— Е, той не очаква да се венчаем веднага. Пише, че първо ще трябва да ме одобри. След известно време ще обявиш, че не се получава и няма да се жените.

Шарис беше потресена.

— Не мога да го подведа.

Стефани не се предаваше:

— Ще разполагаш с пари, за да се погрижиш за себе си, нали?

— Имам бижутата си. Ще съумея да се издържам с тях известно време.

— Ще ги продадеш?

— Ако е необходимо.

Стефани се замисли. Защо настояваше сестра й да прави всичко това за нея? Но се сети за Джоуел и подтисна съвестта си.

— Вероятно няма да получиш истинската им стойност — отбеляза тя. — Не разбирам защо все пак не се възползваш от гостоприемството на Лукас Холт. Споменах ти, че е фермер. Сигурно е богат. Би могла да си поживееш царски.

— Престани, Стеф. И през ум не ми минава да се възползвам от този човек. Но все пак ще взема билетите за влака, за да се добера дотам. — Изненадана от собствената си дързост, Шарис се засмя. — Да отидем в стаята да ми помогнеш за багажа. Ако ще заминавам, трябва да стане рано сутринта. Веднага щом татко тръгне за кантората.

— Как да ти се отблагодаря, Риси? — проплака Стефани.

— Като при първа възможност станеш госпожа Джоуел Парингтън. Нямам нещо против да ме няма известно време, но все пак не искам да трае прекалено дълго. — Тя се усмихна тъжно. — В края на краищата Ню Йорк е несравним. Обичам този град и ще ми бъде мъчно за него.

Стефани се засмя:

— Ще бъдеш отново тук, преди да се усетиш.