Джоана Линдзи
Нежен вихър (42)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Шарис невъзмутимо облече кобалтовосиня рокля от кашмир и подходяща барета. Нищо изтънчено не бе нужно за предстоящото нелепо събитие.

Лукас пристигна навреме и тя побърза да го пресрещне. Това го развесели.

— Човек ще си помисли, че нямаш търпение да ме видиш — отбеляза той, като я притегли да седне до него.

— Не исках да се срещнете с баща ми — отвърна тя навъсено.

— Но аз очаквах това с нетърпение. Нали все повтаряш колко много си приличаме двамата. Не му ли разказа, че отново ще се женим?

— Разбира се, че не. Нали обеща никой да не узнае — напомни му тя.

— Да, вярно — въздъхна той.

— Да не би да си променил решението си? — попита тя с надежда.

— О, хубавице — подметна той небрежно, — какво значение има, че ще се венчаем два пъти, след като крайният резултат ще бъде какъвто искаш?

— По-точно какъвто ти искаш!

Лукас се засмя, а Шарис се облегна назад, твърдо решена да не му обръща внимание. Останалата част от пътя изминаха в мълчание. Тя фучеше вътрешно, а той внимателно я наблюдаваше. Отведе я в малка църква извън града. Беше направил необходимите постъпки предварително и свещеникът, заедно с двама свидетели от енорията, ги чакаха.

Шарис изпълняваше всичко, което се очакваше от нея, с ледено мълчание, но по средата на церемонията свещеникът се обърна към Лукас с име, което не бе очаквала да чуе.

Преди да успее да изрази протеста си, той й прошепна:

— Не се безпокой. От недоглеждане е, няма значение.

— Но…

— Ако не желаеш да приключим с церемонията, знаеш какво те очаква.

Шарис замълча.

Лукас бе готов и за още възражения при подписването, но тя го изненада. Не подозираше, че Шарис наистина не си спомня да е подписвала никакви хартийки първия път, затова фактът, че свещеникът им поднесе брачно свидетелство, в което не бяха изписани имената им, не я разтревожи. Тя не коментира и когато той настоя да се подпише с моминското си име. Подчини се и отиде в каретата, за да го изчака.

Той се качи при нея и пусна подписаният и попълнен документ в скута й, облегна се назад и зачака. Не се наложи да чака дълго.

Шарис прочете само дотам, където се споменаваше името на Слейд и гневно се нахвърли срещу Лукас.

— Каза, че свещеникът е сбъркал името от недоглеждане. Но и ти си се подписал като Слейд!

Тя захвърли документа към него. Той я погледна мълчаливо.

— Защо постъпваш с мен така, Лукас? Омъжи ме за брат си!

— Не, омъжих те за себе си, този път законно. Още ли не си разбрала?

Тя си припомни всичките си въпроси и откри някои от отговорите.

— Ти всъщност си Слейд, нали? Престори се на Лукас, за да ме измамиш! И какво, но дяволите, значи този път? — Той само се усмихна, а тя продължи да вика: — Значи за теб съм се омъжила първия път! Върна се и ме подведе, че си Лукас, за да… Ако пасторът не бе пристигнал точно тогава, ти щеше да… Нищо чудно, че Лукас така се ядоса. Ти ме омъжи за него, без той да знае!

— Някои от нещата са така, хубавице; но само — някои. Желаеш ли да чуеш останалото, или ще продължиш да бъбриш?

— Какво можеш да ми кажеш, за да оправдаеш стореното? — разпалено попита тя. Как смееше да е толкова властен? — Нали не съм омъжена и за двама ви?

— Не. Първата ти женитба не беше законна. Поне не беше многоженка, но това бе малка утеха.

— Не знам какво си въобразяваш, че постигна с цялата тази измама, Слейд. С теб ще се разведа — с удоволствие.

— Ще се разведеш ли с мен, хубавице?

— Незабавно — увери го тя.

Шарис се извърна. Въпросът бе уреден. Пътят към дома й — както и пътят на идване — изминаха в мълчание. Когато пристигнаха обаче, той я изненада:

— Иди и събери част от нещата си, Шарис. Ще живееш при мен.

— Не говори глупости, Слейд.

Тя се накани да слезе.

— Не се ожених за теб просто така. Преди нямах законни права над теб, но сега имам и възнамерявам така да продължи. Прави каквото ти казах.

Тя бе ужасена.

— Но аз няма да остана твоя жена. Няма!

Изтича до къщата и затръшна вратата зад гърба си, ала в следващия момент той я отвори със замах.

— Нали не си си въобразявала, че така лесно ще се измъкнеш?

Тя се обърна към него вбесена.

— Напусни!

— Какво, по дяволите, става? — чу се гласът на Маркус, който се появи в антрето и се втренчи във високия непознат.

Шарис се обърна към баща си, и каза със същия гневен тон:

— Въобразява си, че след като се омъжих за него, може да ми нарежда какво да правя. Но той ме измами, татко. Той не е Лукас. Той е Слейд! Ти му кажи, че номерът му няма да мине, защото аз не желая повече да го виждам!

И тя хукна нагоре по стълбите, оставяйки двамата мъже в широкото антре. Маркус бе потресен. Този ли внушаващ страхопочитание млад мъж, с нетрепващи очи, които говореха за непоклатима решителност, бе неговият зет?

— Надявах се да се срещнем при по-различни обстоятелства, господин Хамонд, но сега съм длъжен да ви предупредя, да не се намесвате. — Маркус понечи да отговори, но зет му продължи: — Тя може да е ваша дъщеря, но съпругът има неоспорвани права. Знаете го. Няма да тръгна оттук без нея.

— Значи наистина сте й съпруг?

— Нали чухте, и тя го признава?

— Но тя е омъжена за брат ви. Вие не сте Лукас Холт.

— Господин Хамонд, историята е дълга. Справедливо е първо Шарис да я чуе. Единственото, което ви е нужно да знаете сега, е че я обичам и съм сигурен, че и тя ме обича.

Маркус се усмихна.

— О, не се съмнявам, влюбена е, макар да не си дава сметка. Знам, че е влюбена, откакто се върна от Аризона. Но тя обича Лукас. Вас не ви харесва, повярвайте ми.

Може и да е оставила с подобно впечатление, но уверявам ви, чувствата й ще се променят, преди денят да е свършил. А сега — отивам да взема съпругата си — независимо от това, дали сте съгласен, или не.

По дяволите, тя беше права! — гръмко се обади Маркус. — С вас наистина не е лесно да се справи човек. От мен какво се очаква — да приема честната ви дума, че Шарис няма да е нещастна, защото се е омъжила за вас, така ли?

— Точно така.

Маркус поклати глава. Какво възмутително положение! Но Шарис така и не разтрогна брака си с този човек. Тогава какъв избор имаше той?

— Вървете — въздъхна Маркус. — Стаята й е втората вляво. Но внимавайте да не съжалявам за решението си, Холт. Внимавайте! Да се отнасяте добре с нея, чувате ли?

Черните вежди се стрелнаха нагоре.

— Това заплаха ли е, господин Хамонд?

— Не. Всъщност — да. За Бога — да!

— Признавам, че е справедливо — засмя се широко младият мъж и тръгна нагоре по стълбите.