Джоана Линдзи
Нежен вихър (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Погъделичкване по лицето събуди Шарис. Отвори очи и видя две големи очи с цвят на мед — беше Чарли, който мъркаше. Обърна глава и дългите му мустаци отново погъделичкаха бузата й. Усмихна се при спомена колко сутрини се бе будила по този начин. Така той нетърпеливо я уведомяваше, че е гладен.

— Добро… утро…

Надигна се прекалено рязко и усети силно главоболие. Разтърка с пръсти слепоочията, за да ги облекчи, и се зачуди дали не е болна. Не. Внезапно си припомни миналата вечер. Не биваше да изпива онези три големи чаши шампанско. Сега разбираше какво имаше предвид Джени, като говореше за злините от алкохола. Какво дяволско главоболие! Ако не се движеше, успяваше донякъде да понася болката.

Смътни спомени я терзаеха. Сети се, че се бе спънала, когато влизаше снощи; припомни си, че Лукас я бе прегръщал и целувал. Как ясно си спомняше това! И бяха разговаряли за Слейд, но там нещата не бяха така ясни. Какво точно бяха си казали?

— Госпожице Хамонд?

— Какво има? — попита тя с раздразнение, преди да разбере, че някаква жена пред вратата я вика. — Ти ли си, Уилоу? Влез.

Шарис се размърда, за да придърпа чаршафа над нощницата, и зяпна от учудване, когато видя, че изобщо няма нощница. Беше по камизолка и муселиновата си фуста. Очите й се разшириха от ужас, когато още спомени изплуваха в съзнанието й.

— Добре ли си?

— Какво? — Шарис успя да се усмихне на младата индианка. — Да, да, добре съм. Просто се сетих за нещо… неприятно. Значи ти си жената на Били Улф?

Момичето кимна. Изглеждаше доста екзотично: с бадемови очи на овалното лице, прави черни коси, спуснати по гърба и гладка, смугла кожа. Облечена бе с дълга до босите й стъпала избеляла синя пола и свободна синя риза с дълги ръкави. Шарис не очакваше да е толкова красива или нежна, като имаше предвид дивия й съпруг.

— Лук нареди да не те будя, но започнах да се безпокоя. Стана почти пладне — обясни Уилоу.

— Господи, нямах представа.

Видя слънцето да струи през прозореца с дръпнати настрани пердета; пердета, които лично бе спуснала. Това потвърждаваше, че Лукас я бе настанил в леглото и бе излязъл. Все пак беше излязъл, нали?

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Уилоу с нежен мелодичен глас, който галеше изопнатите й нерви и пулсиращата от болка глава.

— Да… Наистина… Само малко ме боли глава.

— Ако искаш да ти приготвя нещо против болката — предложи Уилоу.

— Би ли го сторила? О, много ще съм ти благодарна. Ей сега ще се облека и ще дойда в другата стая.

Когато вратата се затвори, Шарис трескаво се замисли. Дали Лукас си бе тръгнал, след като я бе разсъблякъл? Нямаше чувството, че девствеността й е отнета, но и не знаеше как да разбере. Божичко, трябваше да си спомни!

Не след дълго Шарис колебливо отвори вратата; страхуваше се, че ще завари Лукас в стаята. Но там я чакаше само Уилоу.

— Боже — усмихна се Шарис, — не забелязах досега, но ти очевидно съвсем скоро ще родиш, нали?

Уилоу с любов прокара ръка по големия си корем.

— Скоро ще бъде, да.

— Наблизо има ли лекар?

— За какво?

— Ами… Щом… — Шарис замлъкна, тъй като не знаеше как да завърши.

Уилоу й се усмихваше.

— За какво ми е лекар? Знам какво да правя.

— Искаш да кажеш, че не желаеш никаква помощ?

— Това е нещо лично. Дори ще отпратя Били да замине, ако се върне, преди бебето да се роди.

— Ако се върне? Нима е заминал някъде?

— Към планините. Той и Лук отидоха да търсят мустанги за господин Нюком.

Шарис успя да прикрие изненадата си.

— Лукас ми спомена. Но не знаех, че ще бъде толкова… скоро.

— А, виждам, че не ти е казал. Типично за мъжа — да избегне сбогуването, защото още не е свикнал жена да се навърта наоколо. Били беше същият, когато се оженихме. Въобще не му минаваше през ума да ми съобщи, че заминава.

— А може би защото е свикнал да живее сам? — предположи Шарис.

— Не. И преди е бил семеен. Първата му жена обаче била опърничава и той я избягвал. Но май си права — вероятно така е свикнал. Сега му харесва да се сбогува с мен, защото го използва като повод да…

Усмихна се, а Шарис откри, че е шокирана от откровения намек. Беше й трудно да си представи Били, който приличаше на дивак, като любещ съпруг.

— Това за мен ли е? — осведоми се Шарис и посочи чашата на масата. Когато Уилоу кимна; тя отпи от разтворения във водата прах. Откри че е леко горчив и пресуши чашата.

— Седни — предложи Уилоу. — Ще ти приготвя закуска.

Шарис се ужаси.

— В никакъв случай. По-редно е да си в леглото и някой да се грижи за теб, а не да шеташ. А и освен това е време за обяд. Ти сядай. Аз ще го приготвя.

— Защо трябва да съм в леглото?

— Как защо? Заради състоянието си.

Уилоу тихо се засмя.

— Но аз не съм болна. Просто чакам дете.

— Не е редно да вършиш всичко, с което обикновено се занимаваш. Няколкото жени, които познавам и са имали деца, не напускаха домовете си от момента, когато бременността започваше да им личи. А последните няколко месеца прекарваха в леглото. Майка ми настояваше други да се грижат за нея денонощно, когато беше бременна със сестра ми.

— Може да е била болна.

— Не, пращеше от здраве, доколкото си спомням. — Шарис свъси вежди и се замисли. — Искаш да кажеш, че не е задължително да се глезиш?

— Подигравките по адрес на индианка, която допуска такова дребно неудобство да й попречи да се грижи за себе си и семейството, няма да имат край. Ако лежиш, без да правиш нищо, ще загубиш силите си, а те са ти нужни при раждането.

— Никога не съм си го представяла по този начин.

— Като носиш своето дете, ще се убедиш, че е удоволствие, а не тегоба. Има билки, които премахват гаденето в началото, а после е истинска радост; знаеш, че ще дадеш живот. Болката накрая е малка жертва в името на чудото живот.

Как така се подхвана подобна тема? Нейното дете, как ли пък не! За това предстоеше тепърва да мисли и не възнамеряваше да го прави точно сега.

— Е, все пак аз ще направя обяда, но под твое ръководство. Предполагам, дочула си, че не ме бива да готвя?

Уилоу се засмя весело.

— Били реши, че е много смешно. Представя си как Лук ще се стопи от глад.

— Нима? — попита Шарис сухо. — Е, а какво ще каже Били, ако с моя помощ Лукас понапълнее?