Джоана Линдзи
Нежен вихър (32)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Шарис разбра, че да иска да се върне вкъщи и да събере смелост да го стори, са две различни неща. Денят напредваше и тя, облечена с костюм за езда, напълни безразборно куфара, който смяташе да прикрепи към седлото. Докато чакаше и се молеше Лукас да напусне ранчото, за да тръгне, без да се срещне с него, имаше време да обмисли нещата.

Беше възможно Лукас да се опита да я спре. Имаше законно право на това. Дори да се добереше до града и да се подслонеше при Самуел Нюком, Лукас можеше да я прибере обратно. Никой не бе в състояние да го спре — най-малкото тя — защото той беше нейният законен съпруг.

Нямаше да остане тук, особено след като Лукас разкри истинския си характер. О, само да беше й казал колко време се нуждае от присъствието й тук, не би се чувствала така зле. Но това можеше да трае години. А като си помислеше как Лукас й действаше, Шарис знаеше, че не след дълго щеше са му прости. Ако отново станеха любовници, тя нямаше да има право да анулира брака. Налагаше се да си тръгне, и то още сега.

Най-после Лукас поведе една от новите кобили на езда. Шарис отиде бързо до конюшнята, за да накара Мак да й оседлае кон. Скри куфара и празната кошница на Чарли отвън: безсмислено беше да подлага на изпитание верността на Мак. Тръгна да търси Чарли. Откри го в задната част на конюшнята, свит на земята, вторачен в тъмния ъгъл. Не откликна на повикването й, дори не се обърна. Тогава забеляза, че златистите очи, святкащи изпод дъските, всъщност са на друга котка.

Шарис бе смаяна. Очевидно Лукас бе довел котка в ранчото. Колко мило. Но заради това нямаше да промени решението си. Наложи си да си припомни какво друго бе направил той за нея.

Чарли очевидно не желаеше да напусне новата си приятелка, но Шарис не възнамеряваше да тръгва без него. Затвори го в кошницата и излезе. За щастие Мак не я последва и не забеляза, че прикрепи багажа си към седлото. Оставаше й да свърши само едно: да се сбогува с Уилоу и бебето.

Уилоу не се опита да я спре, не зададе никакви въпроси, сякаш разбираше чувствата на Шарис.

Шарис стигна до града без премеждия. Остави коня в конюшнята на Пийт, където един ден Лукас щеше да го открие, и се отправи към хотела. Уилбър, излязъл на припек пред пощата, й подвикна, че има писмо.

Това бе изненада, но съдържанието на плика предизвика истински сълзи от радост. Пари! Повече от достатъчно да се прибере вкъщи. Не вярваше, че я е споходил такъв късмет, точно когато се нуждаеше толкова много от него. Не се налагаше да се натрапва на никого или да рискува да търси помощ от Сам Нюком. Щеше да напусне градчето, преди Лукас дори да разбере, че е тръгнала.

Шарис пое към станцията на дилижанса, без да прочете писмото на Стефани. Вълнуваше се само от мисълта дали скоро има дилижанс. Оказа се, че има. Късметът все още не й изневеряваше — очакваше се впрягът да пристигне всеки момент.

Чакането опъваше нервите й. Дори когато голямата, тромава карета най-после пристигна в града, се наложи да изтърпи още час, за да подменят конете и кочияшът да се нахрани.

Седеше в каретата. Беше горещо като в пещ и кожените завеси почти не пропускаха въздух, но поне бе скрита.

Бе започнала да се поуспокоява, когато вратата се отвори — влезе Слейд и се настани до нея. Погледна го смаяна.

— Как…

— Видях те да пристигаш в града — обясни той. — Наблюдавам те оттогава.

— Но какво правиш ти в Нюком?

— Ходя където си искам. — Очите му я пронизваха. — Накъде си тръгнала, хубавице?

Тя стисна устни, твърдо решена да не му казва нищо.

— Няма ли да ми отговориш? — настоя той.

— Не е твоя работа — процеди ледено тя.

— Не съм съвсем сигурен. — Облегна се свойски назад и подметна подчертано небрежно: — Преди няколко дни в Тусон срещнах Лукас. Не му повярвах, че е затегнал възела и се върнах насам да проверя каква е истината. Няколко души вече ме увериха, че пасторът е направил от теб почтена жена. — Въздъхна и добави: — Не си падам по почтените жени.

— А не допускаш ли обратното — те да не искат да имат нищо общо с теб? — попита тя рязко.

Той се усмихна.

— Така ли смяташ? Но всъщност разговаряхме за новото ти положение, госпожо Холт, и дали онова което вършиш, е моя работа, или не. Според мен, след като си омъжена за брат ми — то ме засяга.

— Глупости — сряза го Шарис. — Досега не се интересуваше от чувствата на брат си. Защо така изведнъж реши да браниш интереса му.

— Кой ти говори за неговия интерес? Името, което носиш, е и мое, хубавице. Да не мислиш, че ще ми е приятно да разправят как един Холт не може да опази съпругата си?

Преди тя да каже нещо, той продължи:

— Сама си. Значи Лукас не знае, че си тръгнала. А аз мислех, че той е всичко, което желаеш. Нали така твърдеше? — попита подигравателно.

— Остави ме на мира, Слейд.

Тя извърна глава, но той сграбчи брадичката й я принуди да го погледне.

— Отговори ми.

— Да! Той е всичко, което желая, но това вече няма значение, защото той не иска съпруга. Не мога да остана тук, след като знам това.

— Може да не е наясно какво иска — отбеляза Слейд загадъчно. — Влюби ли се в него?

— Разбира се, че не — отвърна тя прекалено бързо. — А и не се тревожи, Слейд. Лукас е съгласен да си тръгна. Очаква да анулирам брака ни. Няма да го разочаровам. Ще го сторя при първа възможност.

Той я изгледа замислено и каза:

— Е, преди да престанеш да му бъдеш съпруга, има един стар обичай, от който смятам да се възползвам.

Тя вдигна ръце, за да го отблъсне.

— Слейд, недей!

Устните му се впиха в нейните, търсеха целувка. По тялото й преминаха тръпки на вълнение. О, не, пак ли, отчаяно си помисли тя. Но неволно се притисна към тялото му, макар да искаше да се отдръпне.

Бе останала без дъх, когато той я пусна.

После Слейд изчезна така внезапно, както се бе появил.