Джоана Линдзи
Нежен вихър (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Лукас се изненада от приготвената закуска, но не се изненада от стиснатите устни на Шарис. Тя му сервира мълчаливо и избягваше да го погледне, дори след като се настани до него. Запази леденото си мълчание през цялото време, докато се хранеха.

Лукас бе полуразвеселен, полуразтревожен. Дали всичко бе заради любовните му задявки? Или го усети как се вмъква в стаята й снощи, след като се върна от града? А бе готов да се закълне, че спеше. Искаше само да се увери, че е добре. Е, не само това. Щеше му се да се успокои, че не се е паникьосала и не е побягнала. А и не видя нещо, което не трябваше да види — чаршафа бе вдигнат докъм брадичката й. Дори когато спеше косата й бе прибрана на кок, така че не можа да разбере колко е дълга.

Шарис не бързаше да приключи с миенето па чиниите — надяваше се Лукас да излезе, преди да е свършила. Онова, което трябваше да му съобщи, изискваше смелост, каквато още не бе събрала. Ако той бе отронил нещо, щеше да се възползва, за да започне. А той седеше на масата, без да пророни и дума.

Трябваше обаче да каже нещо. Не искаше снощното възмутително поведение да се повтори. Тази мисъл я въоръжи с нужната смелост:

— Трябва да поговорим, Лукас.

— За снощи ли?

— Да.

Тя седна отново, но преди да успее да си отвори устата, той се пресегна и взе ръката й.

— Ще ми позволиш ли първо да се извиня? — попита той.

Шарис усети, че се размеква от докосването и гърления тембър на гласа му. Нямаше сили да го погледне, затова очите й не се вдигнаха от ръката му, която нежно стискаше нейната. Изненада се от подутите му, ожулени кокалчета.

— Наранил си се.

Очите й се стрелнаха към лицето му. Лявата му буза бе отекла.

— Драскотина — увери я Лукас, леко засрамен. — Просто се сбих с надзирателя на ранчо „Нюком“.

— Тук? Или в неговото ранчо?

— В града.

— О! Не разбрах, че си излизал. — Любопитството й надделя. — Кой победи?

— Никой. — Лукас й се усмихна плахо. — Не се постарах кой знае колко.

— Защо не? — Тя бързо се поправи: — Искам да кажа, след като се е налагало да се биеш, мисля че е било редно да се постараеш да спечелиш. Или поне да не допуснеш да те наранят.

— Не исках да се бия с онзи мъж, Шарис. А и аз самият не съм пострадал. Това не е нищо. Но ти благодаря за загрижеността.

Ухилената му физиономия изведнъж стана прекалено самонадеяна. Изглеждаше самодоволен. Тя отклони погледа си, раздразнена, че приписва на любопитството й други нюанси.

— За снощи, Лукас…

— Знам — прекъсна я той. — Сърдита си ми. Не те виня.

— Не е само това — продължи тя сконфузено, като си припомни не само неговата дързост, но и чувствата, които бе събудил у нея. — Онова, което стори е…

— …непростимо, знам — довърши той вместо нея.

Шарис го изгледа свирепо.

— Ще ме оставиш ли аз да го кажа? Точно така — непростимо — продължи тя. — Нямаш право да ми налиташ така и да ми се сърдиш, че ти се съпротивлявам. Не само това, но се и опита да ме накараш да се чувствам виновна, а аз не бях направила нищо, за да те насърча.

— Пропускаш едно — отбеляза той тихичко.

— Кое? — тя застана нащрек.

— Пристигна тук, за да се омъжиш за мен. Повечето жени, откликнали на обявата, се венчават в деня на пристигането си и сега започвам да разбирам защо. Единствената причина да не се оженим веднага е, че ти предложих да изчакаме известно време, за да се опознаем.

— Каза че искаш да разбереш дали ще свикна тук — припомни му тя.

— Въпреки това е факт, че можех да настоя да се венчаем още първия ден.

Чувстваше се неловко, но нямаше да позволи да я отклони от решението й.

— По-добре, че не го направихме.

Веждите му се свъсиха:

— Нима?

Да защото… Промених решението си и няма да се омъжа за теб Лукас. Трябва да те помоля да ме изпратиш обратно у дома.

— Боже като се сърдиш на някого, въобще не знаеш къде да спреш.

— Не става дума за това.

— Тогава за какво?

— Просто въпрос на вкус — обясни тя. — Прекалено си властен за мен.

Смехът му накара да млъкне.

— Мила моя, ако бях властен, снощи щеше да спиш в моето а не в своето легло. Не ти ли е ясно?

Тя стана и отиде до отворения прозорец. Остана с гръб към него.

— Не съм свикнала да обсъждам подобни теми. — Той едва я чуваше. — Не знам с какви жени си свикнал, Лукас но не дойдох тук, за да стана твоя любовница. Неразумно е от твоя страна да го очакваш от мен. Просто не мога да остана нито ден повече, не желая да се повтори същото.

Той не каза нищо. Нейното напрежение растеше заедно с изчакването. Най-после рискува и погледна към него.

Той стоеше с поглед, забит в масата. Защо мълчеше?

— Разбирай ме, нали Лукас? — плахо попита тя.

Очите които се насочиха към нея, биха непроницаеми.

— Не можеш да си тръгнеш, Шарис — пророни той простичко.

— Не мога? — повтори тя с недоумение. — Какво имаш предвид?

— Не съм в състояние да те върна в Ню Йорк точно сега.

— Какво пречи?

Гласът й се извиси от напрежение и страх.

— Нужни са повече от няколко пенита, за да прекосиш страната, Шарис. Парите, с които разполагам, са вложени в това ранчо. Всичките ми свободни средства отидоха за пътя ти насам. В момента нямам пари, за да те върна обратно.

Тя бе прекалено изумена, за да каже нещо. Започвам да се усъвършенствам в лъжите, помисли си Лукас с отвращение. Но, по дяволите, не бе очаквал тя да му се противопостави. А и нямаше как да започне всичко отначало. Хората вече знаеха за нея. Късно бе да доведе друго момиче.

Тя гледаше през прозореца, гърбът й бе скован.

— Знаеш ли, нека да забравим за прибързаното ти решение — предложи Лукас. — Снощи май наистина бях малко по-настойчив, но искрено те желаех, а и не можеш да виниш един мъж, който иска да получи желаното. Ако съм те изплашил — съжалявам. Но не те нараних, нали?

Шарис бавно и дълбоко си пое дъх.

— Не, не може да се каже, че си ме наранил. Но не искам да преживея отново същото, Лукас.

— Щом толкова много те притеснява това, че те желая, ще го тая у себе си.

— А не може ли просто… да не ме желаеш? — попита тя плахо, тъй като й се стори, че тъкмо това е идеалното решение.

Въпросът го изуми.

— Колко време си била омъжена всъщност?

— Защо?

— Защото знаеш дяволски малко за мъжете.

— Всъщност бракът ми не бе чак толкова продължителен. — Нямаше сили да срещне погледа му, а той реши, че се е засрамила.

— Съпругът ти никога ли не ти е обяснявал, че понякога мъжът не успява да контролира тялото си? Може да пламне от вида на красива жена и по никакъв начин не може да спре тялото си да реагира.

— Не, не знаех — призна тя. — Това ли се случи снощи?

— Да. Но нищо такова не те застрашава. Никога не съм наранявал жена, нито съм я любил против волята й. Няма да те насилвам, Шарис. Вярваш ми, нали?

— Не съм сигурна — призна тя откровено.

— Ела при мен и ще ти го докажа — насърчи я той.

— Какво?

— Просто ела тук. За Бога, няма да ти сторя нищо лошо!

Тя бавно пристъпи към него. Лукас се надяваше, че не след дълго ще спечели доверието й.

Когато стигна до масата, той се надигна и я взе в обятията си, без да обръща внимание на протестите й. Целуна я бавно и продължително. Не спря, докато не усети, че съпротивата й се сломява. Едва тогава я пусна.

— Видя ли? — попита Лукас. — Не е лесно човек да се откъсне от теб, но точно това ще направя.

И излезе. На Шарис й идваше да тропне с крак, докато го гледаше как се отдалечава — той отново възпламени чувствата й и тя нямаше желание целувката да свърши.