Джоана Линдзи
Нежен вихър (36)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Шарис се изтегна на леглото и затвори очи. Току-що прекара два ужасно дълги часа под грижите на Джени. Кожата й още гореше от силното търкане, с което прислужницата напразно се стараеше да премахне загара й. През цялото време се вайкаше, но така и не можа да го стори.

Чарли се успокои веднага, щом подуши всички ъгли на стаята. Разположи се на любимото си място в долния край на леглото, наблюдаваше суетнята наоколо и от време на време се прозяваше. Знаеше, че си е у дома.

Най-после Джени я остави на мира. Шарис се настани при Чарли, а той се сгуши до нея. Замърка още преди да го погали. Е, поне един от двамата бе доволен, че пътешествието им приключи.

Господарката му не спираше да го гали, но мислите й бяха другаде. Бебе? Нима беше възможно? Естествено. Все още не можеше да разбере какво е положението. Беше се любила с мъж — жизнен и пламенен. Остави се да я люби. Това бе достатъчно.

Искаше ли дете от Лукас? Момче, което да стане като баща си — силно, привлекателно, арогантно? Или момиче. Как би изглеждала неговата дъщеря? Знаеше, че е още рано да се замисля, но в същото време можеше и да е късно. След първоначалния шок я обзе странно чувство. Искаше неговото дете така силно, както желаеше и него. Какъв разбойник! Продължаваше да копнее за него. А той вероятно вече я бе забравил.

— О, Риси — втурна се в стаята Стефани без предупреждение и прогони мислите на Шарис. — Татко току-що ме осведоми, че е поканил Джоуел на вечеря — за официално приемане в семейството. Представа нямам как го постигна! Безкрайно съм ти благодарна. Знаех си, че няма да ме изоставиш.

Шарис бавно се надигна и погледна сестра си.

— Не го направих за теб, Стефани, а заради себе си.

— Но…

— Татко продължи да настоява да се омъжа за Джоуел. Това, разбира се, е невъзможно.

— Ами да. Нямаше да е редно, след като Джоуел и аз… нали се досещаш — завърши с шепот Стефани.

— Не, не се досещам.

Стефани се изчерви.

— Не се прибрахме направо вкъщи след венчавката. Отбихме се в една страноприемница и…

— За Бога, защо не каза на татко? — сряза я Шарис.

— Как да му кажа подобно нещо? — сепна се Стефани. — Нали видя колко е гневен? А и нямаше да му повлияе.

— Разбира се — извика Шарис. — След като сте били като съпруг и съпруга, бракът не може да се анулира. Нима не знаеш?

— Божичко, май Джоуел спомена нещо. Но днес бях така разстроена, просто не бях в състояние да разсъждавам.

— Напоследък трудно ти се отдава — отвърна Шарис гневно. — Не се замисляш за последиците, не се замисляш за…

— Не разбирам защо си толкова недоволна, Риси. Всичко се подреди чудесно.

— За теб — да. Но се наложи да изтъкна пред татко каква е причината, за да не се омъжа за Джоуел, а исках да я запазя в тайна. О, просто не знам защо разговарям с теб след всичко, което направи!

— О, Риси, недей — умоляваше я Стефани. — Всичко ще ти обясня.

— Нима? — подхвана Шарис. — Тогава започни оттам къде са бижутата ми. Защо ги взе?

— Знаеш колко си импулсивна, Риси. Опасявах да не промениш решението си и да се върнеш. Не греша, нали? Веднага ми писа, че не желаеш да останеш в Аризона.

— Има огромна разлика дали ще се озова сама в някое закътано градче или да бъда там, където бях — отвърна Шарис. — Имаш ли представа къде попаднах? Наоколо все още върлуват индианци. Мъжете ходят с револвери и не се замислят да отнемат човешки живот. И виж какво прави слънцето с кожата, Стефани. — Тя посочи лицето си. — Не съм се намазала с театрален грим. Месеци ще са нужни, за да избелея.

— Но, за Бога, Риси, защо не спомена за тези неща в писмото си?

— Защото мислех за чувствата ти. Въобразявах си, че ако узнаеш за бедственото ми положение, ще се разстроиш и няма да си в състояние да се справиш с положението, в което и двете се намирахме. Но сега ми е ясно, че това не би ти повлияло. Ти не съжаляваш за нищо.

— Не е вярно! Ако имаше друг начин…

— О, млъкни, Стефани. Наслушах се.

Шарис отиде до тоалетката, за да покаже на сестра си, че за нея разговорът е приключил. Стефани се колебаеше дали да се оттегли. Втренчи се в гърба на Шарис и плахо пророни:

— Каза, че си изтъкнала пред татко причина, поради която не можеш да се омъжиш за Джоуел. Защо преди това не се възползва от същото извинение? Тогава нямаше да се наложи да заминаваш.

Шарис изгледа гневно Стефани в огледалото.

— Очевидно причината съществува отскоро, иначе щях да го сторя. Не мога да се омъжа за Джоуел, защото вече имам съпруг.

— Какво? — Стефани усети, че й прилошава. — Ти се омъжи за него? Не може да бъде.

Шарис бавно се извърна на стола.

— Не може да бъде?

— Нали не смятахме така. Защо го направи?

— Не е възможно да живееш в къщата на мъж и да откажеш да се омъжиш за него, когато пасторът се появи — обясни й Шарис сухо. — Нямах избор.

— О, това е направо ужасно, Риси. Не исках да те сполети подобно нещо.

— Знам — въздъхна Шарис.

— Татко как го прие?

— Не остана особено очарован.

— Но ти няма да останеш женена за господин Холт, нали?

— Не.

— Ще успееш ли да се измъкнеш?

Шарис кимна.

— Той не желае да е женен.

Стефани зяпна.

— Не е вярно. Той…

— …е толкова измамник, колкото и аз. Никога не е възнамерявал да се обвързва с мен или с която и да било друга.

— Но това е ужасно! — възмути се Стефани. След миг й хрумна още нещо: — О, Боже! След като сте венчани, значи е трябвало… да се любиш с него. И то без да го обичаш. Колко ужасно, Риси. С Джоуел далеч не беше онова, което очаквах, но поне го обичам. Вероятно си била много нещастна.

Шарис се усмихна. Не успя да се въздържи.

— В това отношение нямам оплаквания, Стефани.

— Да не искаш да кажеш, че ти е харесало?

— Лукас е разбойник, привлекателен и вълнуващ. Има доста недостатъци, но като любовник е великолепен, Стеф. Бях много щастлива.

Стефани не знаеше какво да каже. Шокирана бе от прямотата на сестра си. И й завиждаше след преживяното разочарование с Джоуел.

Най-накрая заяви кисело:

— Не виждам защо толкова се гневиш. Та ти си прекарала чудесно по време на престоя си при Лукас Холт.

Шарис нямаше какво да й отвърне.