Джоана Линдзи
Нежен вихър (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Лукас завърза коня пред кръчмата и влезе с бавна крачка. Само неколцина мъже го погледнаха, но с любопитство проследиха как се насочва към дългия бар и си поръчва уиски. Лукас Холт не идваше често в града, още по-малко — вечер.

Той пресуши чашата и когато Бен му предложи втора, просто сграбчи бутилката, без да пророни дума, и се настани на една празна маса. Бавно огледа помещението, но забеляза само обичайните посетители в кръчмата на Уискърс, като се изключи Леон Уагънър, разположил се на игралната маса. Наблюдаваше надзирателя на ранчото Нюком и отпиваше от бутилката.

Леон никога не му бе допадал. Нещо в него го отблъскваше. Нюком бе нещо като цар в основаното от него градче. Онези, които работеха за Самуел, се ползваха едва ли не по право с почтително отношение; от самото начало това създаде самочувствие на Леон. Сега той бе онова, което можеше да се нарече „градския главорез“, а и притежаваше силата и ръста да се справи с ролята си. Никой не се забъркваше с Леон. Жалко, че всеки път изчезваше от сцената, когато Слейд пристигаше в града.

Леон дори не подозираше, че студените зелени очи на Лукас са приковани в гърба му. Вървеше му в играта тази вечер и тримата редовни партньори не бяха особено доволни. Но никой не смееше да реагира. Познаваха избухливия му нрав и не желаеха да го предизвикат. Макар и в добро настроение, достатъчно бе един от тях да обяви, че преустановява да играе, и поведението му щеше да се промени. И друг път се бе случвало. Носът на Уил Дейс бе счупен при подобен случай.

Хенри Фостър, седнал срещу Леон, започваше да се отчайва. Вече загуби повече, отколкото можеше да си позволи. Той забеляза Лукас Холт още щом влезе в кръчмата. Не му правеше чест, но изпитваше постоянен страх от мъже с неговия ръст. Не го познаваше лично, нито желаеше да го познава. Стигаше му дето веднъж продаде муниции на брат му и от него се изля кофа пот, преди мъжът да напусне магазина. Беше от хората, на чийто път просто избягваш да се мяркаш и толкова. Кой можеше да каже, че Лукас не е като него? Видът му определено не бе дружелюбен.

Изведнъж на Хенри му хрумна, че може да се отърве, като създаде впечатлението, че не той се измъква от играта.

— Знаеш ли, Леон — започна той и нервно се прокашля. — Господин Холт проявява невероятен интерес към теб, откакто влезе.

— Кой Холт? — Леон рязко отметна глава и погледът му се спря на Лукас. Обърна се с шумна въздишка на облекчение. — А, този…

Добави към залозите, но без особен ентусиазъм. Хенри не се предаваше:

— Чудя се защо не откъсва очи от теб?

— Може да се възхищава на кройката на дрехите ми — изръмжа Леон. — Хайде, приключвайте със залозите.

Не успя. Хенри мъчително преглътна. Просто не можеше да продължи. Налагаше се да рискува и да предизвика гнева на Леон, но да напусне играта. По-добре сега, отколкото по-късно, когато щеше да е напълно разорен.

— Обра ме, Леон — обади се той. Надигна се и се молеше да му се размине. — Ще спра за тази вечер.

Преди Леон да успее да му даде знак да се бръкне по-дълбоко, другите двама играчи побързаха също да станат и в хор повториха същото оправдание.

— К’ви са тез глупости? — попита Леон войнствено. Само щото спечелих при няколко ръце… О, омитайте се, щом искате — завърши той кисело и започна да прибира спечеленото в джобовете си.

Тримата мъже побързаха да напуснат кръчмата. Леон Уагънър не мислеше повече за тях. Вечерта се оказа добра. Беше доволен от решението си да отскочи до града, вместо да чака съботата, когато играеше на карти с работниците от ранчото.

Надигна се да си върви и улови втренчения поглед на Лукас Холт. Какво ставаше, по дяволите? Половината от градчето можеше и да треперят от този мъж заради брат му, но Леон не бе сред тях. Той просто смяташе Лукас за поредния наивник от изток. Какво, че движеха някои делови въпроси със Сам? Сам вече му нямаше особено доверие, след като Фиона така се превъзнесе по него.

Продължаваше да го гледа, дявол да го вземе. Леон тръгна небрежно към масата на Лукас, стъпи с крак върху празния стол до него и се наведе напред:

— Чух, че ще се жениш, Холт. Разправят, че била истинска хубавица.

— Е, и?

Леон се изкиска злорадо.

— Обикновено не идваш в градчето вечер. К’во стана? Да не си се сдърпал с годеницата?

Лукас отмести полупразната бутилка настрана. Леон не бе толкова висок, колкото него, но бе як, затова трябваше да внимава.

— Не ми допада да обсъждаш бъдещата ми съпруга, Леон — отвърна Лукас с тих, но пълен с предупреждение глас.

— По дяволите, всички я обсъждат — увери го Леон невъзмутимо. — Нова фуста в града си е чиста новина. А пък ако идва да се омъжи тук — съвсем. Я ми светни — наистина ли е такваз красавица, както чух?

— Ти вероятно не ме разбра?

— О, разбрах те, Холт. — Леон се ухили накриво. — Но не ми пука какво ти допада и какво — не. Брат ти може и да е бърз с пистолета, ама не значи, че и теб те бива с оръжието. Аз самият съм доста добър — или не си чул? Мога да те смеля, стига да поискам.

Лукас се ухили неприятно:

— Така ли смяташ, Леон? Трябва да те предупредя, че всичко, което знам за оръжията, го знам от Слейд. Не вярвам да си готов лично да се убедиш на какво ме е научил? Но ако свалиш револвера си, ще ти дам да разбереш, че не желая да обсъждаш булката ми.

Очите на Леон гневно се присвиха.

— По дяволите, дошъл си тук, за да предизвикаш сбиване, така ли, копеле? Е, ето ме. Щом искаш да отидеш с размазана мутра при скъпоценната си булка, попаднал си на подходящия човек.

Леон започна да разкопчава кобура. Лукас стана, за да стори същото. Но преди да успее, Леон го удари по главата и той залитна. По ухото му потече кръв. Очите му заблестяха от гняв. Той изръмжа и се хвърли с главата напред към корема на Леон и миг след това двамата се озоваха на пода.

Няколко часа по-късно Лукас си свиркаше весело, докато яздеше към вкъщи. Брадичката го болеше, кокалчетата на ръцете му бяха подути, а гръдният кош го стягаше неимоверно, но си струваше. Сега вече може би щеше да успее да поспи, без да мисли за нея.