Джоана Линдзи
Нежен вихър (35)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Слънцето огряваше тихия булевард, но Шарис, изпитала далеч по-жарко слънце, почти не го забеляза. Остана на ъгъла и дълго след като кочияша замина, продължи да наблюдава къщата на семейство Хамонд. Струваше й се някак чужда. Отсъства само три месеца, а сякаш бяха минали години. Най-много я смущаваше усещането, че не принадлежи на този дом.

Бавно изкачи стъпалата, дишайки дълбоко; за миг се изкуши да потропа. Не, така щеше да постъпи страхливец, а тя не искаше да създаде подобно впечатление. Влезе направо, сякаш точно така бе редно, и замръзна на място в широкото антре: винаги бе приемала мраморните подове, тежките тапети, кристалните полилеи, излъчващи ненатрапчива елегантност, за нещо естествено и нормално.

Даде си сметка, че с радост би ги заменила за прекрасните очи на Лукас. Ала веднага се сети, че той не я искаше; време бе да запомни това и да престане да мисли за него.

— Госпожице Хамонд!

Шарис подскочи, когато името й отекна в голямото антре. Спретната, както винаги, макар и развълнувана, госпожа Етертън стоеше на горната площадка на стълбището.

— Какво има, госпожо Етертън? — чу се гласът на Маркус Хамонд от кабинета.

Последва пълна тишина. Шарис не трепна, тя дори не дишаше. Само след миг Маркус Хамонд се появи на прага. Той спря, сините му очи бързо я огледаха от главата до петите, преди да се втренчат в лицето й. Ако бе очаквала да види мъж, съсипан от тревога, бе разочарована. Около очите му имаше кръгове от умора, но иначе бе непроменен.

Шарис внимаваше да не издаде чувствата си. Нима зърна облекчение в очите на баща си? Не успя да определи, защото шумът от бързи стъпка го накара да се намръщи.

Стефани бе чула възклицанието на госпожа Етертън. Пристигна тичешком и почти се сблъска с икономката. Шарис обаче не погледна сестра си — не откъсваше очи от баща им. Той изгледа гневно и двете, после се обърна към Шарис:

— Остави си нещата и ела тук.

Колко лесно бе да изпълни безропотно нареждането на този мъж. Шарис остави на пода куфарчето и кошницата на Чарли и прекоси антрето, за да влезе в кабинета на баща си. Хвърли бегъл поглед на Стефани и разбра колко голяма е нейната тревога. Завладяха я мрачни предчувствия.

Вратата се затвори зад гърба й и тя се напрегна. Не издържа на мълчанието.

— Още ли ми се сърдиш?

— Разбира се, че още се сърдя — отвърна той грубовато. Но докато изричаше тези думи, пристъпи към нея и я взе в обятията си. Прегърна я така силно, че дъхът й секна. После той внезапно я пусна. Шарис се загледа в него. Беше намръщен, но това вече не я тревожеше.

Значи беше истина. Той действително се бе безпокоял за нея. Изпита огромно облекчение и се усмихна радостно.

— Мисля, че съм ти липсвала, татко.

— Не ставай нахална, момиче — предупреди я той строго. — Би трябвало да взема каиша, за Бога. Това, което стори, е безотговорно…

— Давам си сметка — прекъсна го тя, за да го лиши от възможността да се разпали. — И наистина съжалявам, татко. Никой не съжалява повече от мен за глупавата ми постъпка.

Загрижеността му бе очевидна.

— Добре си, нали, Риси? Искам да кажа… Нищо не ти се е случило?

Тя се поколеба.

— Ами… — Не желаеше да му казва за Лукас освен в краен случай. — Не. Изглеждам добре, нали?

— Виждала ли си се в огледало напоследък? — попита той грубо.

Шарис се изчерви.

— Пътувам от две седмици, татко. След като се измия и преоблека…

— Две седмици? — възкликна той. — Къде по-точно беше? Хората, които наех, не успяха да те открият. Две седмици!

— Бях… в Аризона.

— Та това е на другия край на страната! Луда ли си? Териториите извън щата са почти нецивилизовани. Какво те накара…

— Има ли значение? — прекъсна го тя. — Нали съм у дома?

Маркус замълча. Не знаеше вече как да се оправя с дъщеря си. Никога не я бе виждал такава — държеше се като майка си.

— Седни, Шарис — каза той и се настани зад бюрото, където се чувстваше по-сигурен. — Искам тържественото ти обещание, че никога повече няма да напуснеш този дом без благословията ми. На възраст си, когато известна свобода ти се полага, но въпреки това си уязвима. А възпитанието ти изисква определено поведение, Шарис. Всичко останало е петно върху честното ни име. Обещаваш ли ми?

— Да.

Маркус се замисли. Наистина ли се разкайваше? Изглежда, моментът бе подходящ да провери това.

— Радвам се, че проявяваш здрав разум, мила. С облекчение мога да ти съобщя, че твоето злощастно приключение не промени нищо. Сватбата ти ще се състои, както бе предвидено, макар и с известно закъснение.

— Татко…

— Не желая да чувам и думичка на несъгласие — спря я той непреклонно.

— Ще чуеш много повече от една дума — отвърна тя, не по-малко решително от него. — Няма как да се омъжа за Джоуел. Стефани се е венчала за него.

Той я зяпна безмълвно.

— Можеш да я попиташ, татко.

Ако имаше нещо, което Маркус не понасяше, то бе да му сервират нещо изневиделица. Веждите му мрачно се свъсиха, докато се отправяше към вратата, за да извика по-малката си дъщеря. Но щом отвори вратата, Стефани едва не падна в кабинета — явно не бе чула стъпките му. Стоеше засрамена, че са я заловили да подслушва.

— Истина ли е? — прокънтя гласът на Маркус. — Омъжена ли си за Джоуел?

Стефани се разтрепери. Никога не успяваше да се справи с баща им, когато бе разгневен. Не посмя да го погледне в очите, но все пак прошепна:

— Да.

— Как се случи?

Стефани събра кураж.

— Джоуел го уреди. Отидохме… в северната част на щата… венчахме се в малка църква и… той ме докара обратно вкъщи, преди да се прибереш от кантората.

— И ти наричаш това венчавка? — вилнееше Маркус… — Глупости. Ще анулирам церемонията.

— Не! — изпищя Стефани.

— Няма да търпя повече неподчинение в този дом! Върви в стаята си!

Стефани се обърна с помръкнало лице към сестра си:

— Риси, направи нещо!

Изведнъж Шарис се почувства страшно уморена.

— Смятам, че сторих достатъчно. А ти? — едва пророни тя.

Стефани избухна в ридания, избяга от стаята и пое по стълбището. Маркус затвори вратата и се върна до бюрото. Ненавиждаше да се намесват в добре пресметнатите му планове.

— Видя как лесно се уреди този проблем — заяви той деспотично.

Шарис въздъхна. Баща й продължаваше да се държи като самовластен господар, без да се съобразява с чувствата и желанията на другите.

Очите й се приковаха в неговите.

— Защо е толкова важно точно аз да се омъжа за Джоуел? Не е само защото искаш нашето семейство да се сроди с неговото. Стефани вече го направи. А и той очевидно я предпочита. Защо нещата да не останат така?

— Ти ще наследиш по-голямата част от деловите ми работи, Шарис. И доколкото твоят съпруг ще управлява делата ти, трябва да е някой, за когото съм сигурен, че ще се справи. Мислех, че си достатъчно разумна да го прозреш.

— Тогава остави по-големият дял на Стефани — предложи тя практично.

— Не.

— Защо не? Редно ли е аз да получа повече само защото съм първородната? Според мен не е честно.

— Не ме разбирай погрешно, Риси. Не оставям по-малко на сестра ти, но просто това са дялове, които не изискват постоянно наглеждане.

— Значи имаш планове за Стефани? Предполагам, че вече дори си й избрал съпруг.

Маркус се намръщи.

— Няма защо да бързам. Тя все още е млада…

— Влюбена и омъжена. Не разбирам защо не отстъпваш, за Бога. Плановете винаги могат да се променят. Остави на нея деловите работи, а ми дай нейния дял. Така Джоуел пак ще управлява делата и всички ще бъдат щастливи. Защо не се съгласиш? Толкова ще е лесно за всички.

— Едуард иска ти да си негова снаха, а не сестра ти.

Едва сега Шарис започна да разбира. Отделни сцени и спорове, дочути през детството, изведнъж изплуваха в съзнанието й.

— Защото Едуард е обичал мама и аз му напомням за нея, нали? — Слисаният поглед на баща й я вбеси. Сега поне й бе ясно защо е толкова неотстъпчив. — Да, както виждаш — знам.

— Откъде научи?

— Вие с мама никога не бяхте особено тихи при кавгите, татко, и аз си спомням доста пререкания относно Едуард Парингтън. Смятах, че ревнуваш, защото той е познавал мама преди теб. Но сега се чудя колко ли от разправиите са били заради твоето чувство за вина, татко.

— Достатъчно, Шарис.

— Не смятам, че е достатъчно — продължи тя. — Това е причината, нали? Все още изпитваш вина, че си я отнел от най-добрия си приятел. И си готов да жертваш и двете си дъщери, за да изкупиш вината си!

— Пълни глупости.

— Тогава защо — попита тя с горчивина — така упорито настояваш да осъществиш план, който отдавна загуби смисъл и за Стефани, и за мен?

— Защото ти бе напълно готова да приемеш Джоуел, преди сестра ти да обяви, че го иска. Детински работи. Никога ли не ти е хрумвало, че тя всъщност иска онова, което е твое?

— Опитваш се да кажеш, че тя може и да не го обича истински, така ли? — попита Шарис със свъсени вежди. Баща им не подозираше какво бе сторила Стефани, за да получи Джоуел. — Не, не вярвам. Тя обича Джоуел.

— Тя е още дете, Шарис. Мисли, че е влюбена в момента, но ще изпита същото поне към още дузина мъже, преди да е готова за брак — а това ще стане едва след няколко години. Не, ще разтрогна прибързаната й венчавка. Няма да допусна добре обмислени планове да се провалят заради детски капризи.

— Няма ли да премислиш все пак?

— Не.

Шарис се отпусна на стола. Опита се да не намесва Лукас в историята, но очевидно се налагаше.

— Жалко, татко.

— Какво искаш да кажеш?

— Дори да успееш да анулираш брака на Стефани, аз пак няма да мога да се омъжа за Джоуел. Не исках да го споделям — или поне не веднага — но нямам друг избор. Аз вече имам съпруг.

— Лъжеш — сряза я той безизразно.

Шарис отвори чантичката си и постави брачното си свидетелство на бюрото.

Той го взе внимателно, прочете го и го положи отново на бюрото.

— Ще анулирам и този брак.

Шарис бавно поклати глава.

— Не можеш, татко. Не знам за Джоуел и Стеф, но Лукас и аз прекарахме заедно сватбената си нощ, ако разбираш какво означава това. Така че, бракът е консумиран.

Баща и я изгледа гневно и отсече:

— Тогава ще се стигне до развод.

— И да се забъркаме в скандал? — извика на свой ред тя.

Устните й бяха здраво стиснати, а очите проблясваха непримиримо. Маркус знаеше, че е победен. Нямаше какво да направи, щом бракът бе консумиран. Съобрази, че не си бе дал труда да попита Стефани дали Джоуел… Господи, кога нещата от лоши се превърнаха в катастрофални?

Шарис отстъпи малко, като видя колко е посърнал.

— Ако проявиш разум и оставиш Стефани и Джоуел на мира, ще се съглася моят брак да бъде анулиран. Ще намеря мъж, който да получи одобрението ти. А с плановете за наследството ще постъпиш както ти предложих. Да ти призная, никак не бързам отново да се омъжа. Припиши на Джоуел и Стеф, онова, което щеше да е мое, татко.

— Нали спомена, че сте били интимни със съпруга ти. Как ще анулираш брака?

И без да се задълбочава, темата я притесняваше достатъчно.

— Той няма да оспори анулирането. Нали не се налага да бъда напълно откровена, когато става дума какво е имало помежду ни? Ще го уредиш ли с някой адвокат?

— Всичко може да се уреди — увери я той бързо. — Но нека да видим дали разбирам нещата правилно: Лукас Холт не го е грижа какво ще правиш, така ли?

— Изречено така, е прекалено безцеремонно, но по същество е вярно. Всъщност нито един от двамата не желаеше да се венчаем. Обстоятелствата го наложиха: живеех под покрива му, хората предполагаха, че ще се оженим, появи се пасторът… О, татко, историята е дълга. Предпочитам да не се впускам в нея сега — завърши тя с въздишка.

Маркус не бе склонен да остави нещата дотук.

— Не си въобразявай, че няма да ми разкажеш за този мъж.

— Няма какво толкова да разказвам — отвърна тя. — Той е собственик на ранчо.

— В Аризона?

— Да.

— Какво е положението му?

Шарис знаеше какво има предвид баща й.

— Не е особено богат. Притежава малко ранчо за коне извън градчето Нюком. Оттам едва изкарва, за да живее той и няколкото мъже, които работят при него. Лови мустанги, опитомява ги и ги продава на армията и на другите фермери. Новородените жребчетата са още прекалено малки за продан, доколкото схванах.

— Как изглежда?

Шарис не желаеше да мисли за Лукас и затова небрежно подметна:

— Предполагам, може да се нарече привлекателен, ако човек харесва неговия тип.

— Какъв тип е той?

Очевидно баща й нямаше да се предаде. Тя въздъхна.

— Тъмен, суров, изключително мъжествен. Висок, силен, с тяло… — Шарис се изчерви. — Да кажем, някои мъже биха му завидели за физиката. Що се отнася до характера — прилича на теб: упорит, арогантен. — Баща й не реагира. — Лукас понякога е дяволски чаровен. Не прилича на никого от познатите ми.

— А как все пак се запозна с него?

Опита се да изглежда отегчена.

— О, историята е доста объркана. Уклончивостта й никак не се нравеше на Маркус, но за момента бе узнал всичко, което желаеше.

— Сигурна ли си, че не е за теб?

Изведнъж Шарис усети, че е много потисната и сведе поглед.

— Това е без значение.

— Защо?

— Ако трябва да знаеш — той не ме иска. Побесня, когато се наложи да се ожени за мен.

Маркус пребледня, после лицето му почервеня.

— Този мъж е дръзнал да отхвърли моя дъщеря?

— За Бога, татко, това че съм твоя дъщеря няма нищо общо. Лукас не знае нищо за произхода ми. Всъщност дори смята, че съм бедна.

— Значи е сметнал, че като момиче без пари, не си достойна за него — обобщи Маркус.

— Не. Не мисля, че липсата на пари му повлия. Той просто не иска съпруга.

— Тогава е трябвало да бъде почтен — да не ляга с теб, а да те прати да си вървиш!

Щарис трепна: звучеше така, сякаш Лукас бе коравосърдечен негодник. Но как можеше да обясни на баща си, че не е такъв?

— Не той ме отпрати да си вървя, татко. Напуснах сама, веднага щом се сдобих със средства. Лукас отказа да анулира брака. Остави тази работа на мен. Не се съмнявам, че ако бях настояла да остане мой съпруг, щеше да се съгласи.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

— В много отношения си допадаме.

Тя отново започна да му отговаря уклончиво и, изпълнен с подозрение, Маркус попита:

— Напълно откровена ли си с мен, Риси?

— Какво искаш да кажеш?

— Този мъж наистина ли ти позволи да си вървиш, или ти тръгна на своя глава, както и оттук.

— Изобщо не го попитах, ако това имаш предвид — отвърна тя с раздразнение. — Поради някаква причина, която отказа да сподели с мен, той искаше да остана. Но как можех, след като ми каза, че не желае да има съпруга?

Маркус се замисли, а после попита:

— Възможно ли е да дойде да те търси?

— Не — отвърна тя убедено. — Дори да иска, не разполага със средства за такова дълго пътуване. А и няма причина да дойде да ме търси. Уморена съм, татко.

— Разбира се — съобрази Маркус. — Но нека да изясня още нещо.

Тя въздъхна.

— Да?

— Бременна ли си?

Очите й се разшириха от недоумение. Не бе мислила, не й бе минало през ум…

— Не! — извика тя.

— Тогава няма да има проблеми. — Той я погледна. Изглеждаше разтревожена. — Сигурна ли си?

— Не съвсем — призна тя. — Прекалено рано е, за да знам.

— Значи е възможно?

— Да! — рязко отвърна тя. — Напълно е възможно.

— Изглежда, е по-добре да не предприемаме нищо, докато не сме сигурни — отвърна Маркус.

— Налага ли се?

Той сви рамене.

— Винаги мога да измисля някой мним съпруг, ако се наложи. Но тъй като вече разполагаш с такъв и си сигурна, че повече няма да го видиш, не се налага да прибягваме до лъжи, не мислиш ли?

— Прав си. Ще трябва да изчакам.

Шарис излезе от кабинета, а Маркус се облегна на стола и забарабани с пръсти по бюрото. И двете му дъщери бяха омъжени. Той не бе благословил нито едната, нито другата. От плановете му не излезе нищо. Сънуваше ли? Разтърси глава.

Едната му дъщеря бе щастлива. Все някак ще склони Едуард да приеме брака. А другата? Отбягваше да каже какво изпитва към Холт, но когато говореше за него, цялата сияеше. Може би го обичаше. Не бе ли просто огорчена, че той я бе отблъснал? Упорит, арогантен — така го нарече тя. Мъж, изтъкан от същата сплав като него. За пръв път през този ден Маркус се усмихна. Знаеше, че е най-добре да не се намесва. Но от друга страна…