Джоана Линдзи
Нежен вихър (38)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Шарис изпрати приятелката си Карол Питерсън до дома й на площад „Лафайет“. Чувстваше се уморена, но не бързаше да се прибере въпреки ангажимента си същата вечер. Нареди на шофьора да не кара бързо, тъй като искаше да се наслади на града, който толкова много обичаше.

Когато пристигна у дома, баща й се появи на вратата на кабинета.

— Бих искал да поговоря с теб, Риси.

— Не може ли по-късно, татко? Роберт ще ме води на театър довечера и нямам много време да се приготвя.

— В такъв случай е трябвало да приключиш с пазаруването по-рано — изръмжа той недоволно. — А точно за това искам да поговорим.

Шарис въздъхна и го последва в светилището му.

— Няма да ми се караш, че харча прекалено много, нали? Купих си само няколко рокли, татко.

— Няколко? Струва ми се, че миналата седмица бяха донесени дузина кутии, а всеки ден продължават да пристигат нови.

— Нали не очакваш да съм облечена по миналогодишната мода, след като промените са толкова големи? А и никога не си ми отказвал да подновявам гардероба си.

— Не за това те извиках, Риси. Не ме е грижа дори да си купиш и сто нови рокли. Просто искам да знам кой плаща за тях.

— Кой плаща ли? Ами ти, разбира се.

— Мислиш ли?

Шарис се намръщи.

— Не разбирам.

— Днес случайно бях на Бродуей, в онзи базар за жените. Мисля, че го наричате Алеята на дамите. Хрумна ми да се отбия при шивачката ти, за да уредя сметките. Казаха ми, че всичко е уредено.

— Но как…

— И аз това бих искал да знам. Жената успя само да ми каже, че някакво момче занесло сумата и уредило сметката ти. Заради щедрия бакшиш решила, че съм го изпратил аз.

— Най-вероятно Джоуел е платил рокли на Стефани.

Баща й поклати глава.

— Момчето изрично е споменало твоето име.

— Тогава сигурно е някаква грешка.

Той отново поклати глава.

— Отбих се в три други магазина, където знам, че пазаруваш.

От изражението на лицето му Шарис разбра какво се е случило.

— И там ли сметките бяха уредени?

— Да.

Седна до бюрото му в пълно недоумение.

— Нямам представа. Нали знаеш, че никога не нося пари в брой, когато пазарувам. Всичко се записва на твоя сметка. Но ако не си платил ти, тогава — кой?

— Да не би да е Роберт?

— Не може да бъде! Ние едва се познаваме. А и въобще не бих излизала с него, ако Стефани и Джоуел постоянно не ме караха.

— Имам пред вид, че е близък приятел на Джоуел, затова помислих… Шарис, нали не се виждаш с някого другиго?

— Татко! Да не намекваш, че съм нечия метреса?

Той се прокашля сконфузено.

— Не. Разбира се, не. Но очевидно разполагаш с щедър ухажор, макар че трябва да призная, подходът му е необичаен. Кой може да бъде?

— Напоследък се запознах с няколко джентълмени, наскоро пристигнали в града, но никой не ми направи впечатление на особено щедър или екстравагантен. Не, не допускам да е някой познат. Но е интригуващо, все пак. Сметките ми не са дреболия.

— Твоите сметки никога не са дребни, скъпа.

Тя се престори, че не е чула.

— Странен начин да направиш подарък. Цветя или дрънкулки можеш да върнеш, но няма да се откажа от новите си дрехи след всичките часове, прекарани на пробите. Надявам се да разполагаш с пари в брой, за да върна парите, когато открия кой е този мъж.

— Защо не ме оставиш аз да разбера. Не ми допада идеята непознат да плаща разходите ти. Дребни подаръци, за да спечели благоразположението ти е едно, но да ти плаща сметките, е направо нечувано. Най-вероятно е чужденец. Те имат странни привички.

Шарис се усмихна.

— Е, който и да е — сигурна съм, скоро ще се разбере кой е. А сега наистина трябва да вървя да се приготвям, татко. Ще ходиш ли до клуба довечера? Няма да ми е приятно да останеш сам вкъщи.

— Не се тревожи за мен. Ще те изчакам да се прибереш; може да успееш да научиш нещо по въпроса.