Джоана Линдзи
Нежен вихър (19)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Навързаните при скалите коне накара Шарис да изпита огромно облекчение. Приклекнал пред огъня, Били печеше месо. Изненадан, вдигна поглед, когато Слейд бутна Шарис през тесния вход към малкото голо пространство.

Високи отвесни скали от двете страни образуваха естествено заграждение, което в дъното прерастваше в стръмен планински склон. Всичко бе окъпано в кървавочервено от залязващото слънце.

— За к’во я доведе тук? — попита Били войнствено.

— Искаше да намери Лук — отвърна Слейд безизразно.

Шарис бързо се отдръпна от него и отиде при Били; той я притесняваше по-малко от Слейд.

— Къде е Лукас?

— Ти си луда — пророни Били. — Утре тръгвахме към къщи.

— Е, откъде да знам, че така сте решили? — отвърна Шарис. — Моля те, кажи къде е Лукас?

Слейд застана до нея, преди Били да й отговори.

— Радвам се да те видя отново, Били.

— Чудех се дали въобще някога пак ще се появиш, Слейд — отвърна Били, вече успокоен и широко ухилен.

— Лук добре се справя и сам. С твоя помощ, имам предвид — добави той, като погледна към конете в заграждението. — Колко са неговите?

— Повече от половината — осведоми го Били. — Добре го научи, преди да изчезнеш.

— Били, къде е Лукас? — настоятелно попита Шарис.

— Някъде отзад. Цял ден не съм го виждал — обясни Били. — Улови един кон, който се навърташе около стадото, докато го нямаше жребецът. Не можехме да го вържем при кобилите. Прекалено много ги възбужда. Предполагам, Лукас е решил да му прави компания.

Шарис стоеше и гледаше към посочения изход. С всеки изминат миг се смрачаваше все повече. Ами ако Лукас решеше да не се прибере в лагера цяла нощ?

Хвърли колеблив поглед към Слейд и забеляза, че я наблюдава с насмешка. Отдръпна се от него и заобиколи огъня. От звучния му смях я побиха тръпки.

— Докарай ми коня, Били — помоли Слейд, като продължаваше да следи Шарис с поглед. — Денят бе изморителен.

Шарис затаи дъх. Ако Били изпълнеше молбата му, двамата щяха да останат сами. Не, благодаря.

— Няма какво да чакам, най-добре сама да отида да потърся Лукас — подхвърли тя бързо.

— Ей, стой — спря я Били. Наведе се и зави голям къс месо в парче кожа. Подметна й го. — Щом и тъй и тъй ще ходиш, занеси му това, за да не се разкарвам аз… Може да е решил да пресни при жребеца.

— Ами! Ще се появи, щом чуе че съм тук — обади се Слейд. — Чакам с нетърпение да се срещнем, затова не го задържай дълго, хубавице. — Очите му останаха приковани в нейните. — Двамата имаме да уредим една работа и не желая да я отлагам.

Щарис почти се затича. Макар да бе оставила Слейд зад гърба си, въобще не се чувстваше в безопасност. Тясната пътека се разширяваше, но тя едва виждаше в здрача. Всичко бе тъмно, зловещи сенки играеха откъм склона, който рязко се спускаше надолу.

Забави ход и предпазливо запристъпва напред. Нямаше никаква представа колко далеч е Лукас и се молеше оскъдната светлина да не изчезне, преди да го открие. Почти се блъсна в един ствол при острия завой на пътеката. Вляво започваше гъста борова гора. Напред пътеката отново се виеше между скалисти склонове. Продължи малко и спря. Пътят внезапно се разделяше — едното разклонение сякаш се връщаше там, откъдето бе дошла, или поне така й се струваше.

— Лукас? — Господи, дано й отговори. — Лукас?

Изчака със затаен дъх, но не долови никакъв звук. Небето зад нея не се виждаше и за да не продължи надясно в тъмнината, предпочете да поеме към гората. Там поне, в далечината, слънцето все още се виждаше.

Мина известно време, а тя още не го бе открила. Върна се и отново се озова на мястото, където пътят се разделяше. Поколеба се: дали да рискува да се загуби окончателно, или да тръгне по вече познатата й пътечка? Въпросът по-точно беше дали да намери Лукас, или да прекара нощта сама със Слейд и Били.

Предпочете неизвестното. Пътеката се виеше наляво, направо към планината. Но точно когато тъмнината изцяло я обгърна, съзря пред себе си светлина от огън. Затича натам, съгледа кон, вързан към забито в земята колче. Обли камъни опасваха малко пространство. Нататък не можеше да се продължи, освен ако човек не бе достатъчно ловък да се катери по гладката им повърхност.

Лукас очевидно умееше. Лежеше по корем на равната площадка високо горе, над камъните, с насочена към нея пушка. Шарис замръзна.

— Шарис? Какво, по дяволите, правиш тук?

С лекота скочи от камъка и се върна при одеялото до огъня. Остави пушката до кожените дисаги. Видът му я разколеба. Беше без риза, сините му панталони бяха напъхани във високи до коленете черни мокасини, точно като на Слейд.

— Лукас? Ти си, нали?

— Що за въпрос?

— По-важен, отколкото мислиш — отвърна тя припряно, започвайки да усеща ефекта от всичко преживяно през последните няколко часа.

— Да не си срещнала брат ми? — попита той. — Затова ли не си сигурна, че съм аз, Шари?

Шари. Стигаше й да чуе само това. Нямаше начин Слейд да знае как Лукас съкращава името й и го изговаря все едно е френско.

— О, Лукас! — Затича се към него и обви ръце около раменете му, без да я е грижа, че гърдите му са голи. — Нямам думи да ти опиша колко се радвам да те видя!

— Забелязвам — промърмори той, като я държеше здраво. — — Но все пак ми обясни какво става.

Не го пускаше и се удивяваше на чувството за сигурност, което изпитваше.

— Беше ужасно — заприказва припряно тя. — Дано не те огорча, но трябва да ти съобщя, че въобще не харесвам брат ти!

Той я отдалечи, за да вижда лицето й.

— Какво направи той?

— Той… — Спря. Сега, когато се чувстваше в безопасност, й се стори глупаво, че е била толкова изплашена. Щеше ли да й се присмее, ако му признаеше? — О, трябваше ли точно сега да говорим за това? Май… — Виж, донесла съм ти вечеря. — Подаде му месото, което стискаше в ръка. — Били не знаеше дали ще се върнеш в лагера тази нощ и затова ти го изпраща.

Но ти как дойде дотук?

— Слейд ме доведе.

— Той е тук? Защо не ми каза веднага?

Той започна да гаси огъня с пясък.

— Лукас, почакай! — извика тя. — Наистина ли се налага да се върнем при тях? Та той… ще е тук и утре сутринта.

Лукас я гледаше озадачен.

— Искаш да прекараш нощта тук?

— Да.

— Разполагам само с едно одеяло.

Въобще не разбра предупреждението му. Единствената й мисъл бе да отложи срещата на тримата и не го слушаше внимателно.

— Не ми е студено — отвърна тя небрежно.

Лукас се поколеба. Даваше ли си сметка в какво положение щеше да изпадне? Очевидно вече не се страхуваше от него, а от Слейд. Вътрешно се бе надявал на подобен обрат; дължеше благодарност на брат си.

— Е, тогава най-добре се настани удобно — засмя се той и й подаде месото. — Хапни от това, в дисагите има и бисквити.

Шарис седна на одеялото. Свали си шапката. В следващия момент се изчерви: той вероятно щеше да познае, че шапката и ризата са негови.

— Взех някои твои неща, за да стигна дотук — пророни тя. — Надявам се, нямаш нищо против.

— Ризата определено ти стои по-добре, отколкото на мен.

Той се зае да стъкми отново огъня. Мълчеше. За миг тя се поколеба, преди да откъсне парче от месото и да го налапа. Умираше от глад.

— Искаш ли сега да ми разкажеш? — попита той тихо, като седна до нея.

— Какво?

— Кое те накара да се качиш на кон, за да пристигнеш тук? Готов бях да се закълна, че нищо не може да те принуди да яздиш.

— Ами… — печелеше време тя. Всъщност не желаеше да му каже колко противен е брат му. А ако не й повярва? Тогава? — Пътуването не бе чак толкова лошо, колкото си го представях — подхвана тя. — Пък и не се наложи аз да водя коня. Яздих… заедно със Слейд.

— Да не би да не съм разбрал нещо? Нали заради Слейд си тук?

— Ами… Да.

— Но въпреки това си приела той да те доведе тук и дори си яздила на един кон с него?

— Лукас, той не ми остави никакъв избор. Видя, че напускам ранчото, за да те намеря, и сам пожела да ме придружи. Метна ме на седлото, преди да успея да се възпротивя. Не съм искала той да ме доведе. Господи, та причината да тръгна…

Тя се поколеба и Лукас се ухили:

— … бе да избягаш от него?

— Намираш го за забавно?

— Слейд е такъв, мила моя. Рядко иска разрешение, преди да стори нещо. Просто не си свикнала с него.

— И не възнамерявам да свиквам. — Започваше да се чувства потисната.

— Не го ли съдиш прекалено строго?

— Не!

— Все пак не те е наранил, нали?

— Е… Не е.

— Шарис! — Беше раздразнен от нейните недомлъвки. — Какво точно направи Слейд?

Тя не събра сили да срещне изпитателния му поглед.

— Целуна ме.

— Това ли е всичко?

— Лукас! — извика тя, а заобикалящите скали върнаха ехото. — Нима това не е достатъчно? Казах му, че съм ти годеница, и въпреки това той ме целуна!

— Мила моя, разбирам колко те е разстроило това, но не виня Слейд. Вероятно не си даваш сметка колко си изкусителна — изтърси той направо.

Тя извърна поглед. Очакваше той да се ядоса, а не да приеме случката като забавна. Нима бе реагирала истерично? Угрозата й се бе сторила толкова реална. Но Слейд все пак я доведе при Лукас и не й посегна. Само я заплашваше, че ще го стори.

— Въпреки всичко не го харесвам — отсече тя с раздразнение.

— Малцина го одобряват, мила моя.

Горчивина ли се долавяше в гласа му? Гласът му бе тъжен.

— Извинявай. Не ми се сърдиш, нали? — попита тя.

— Не.

— Нямаше да дойда, ако неговото присъствие не ме изнервяше толкова. Но нямаше начин да остана в ранчото сама с него.

Всичко е наред, Шари — каза той — Не се тревожи. Той повече няма да не безпокои.

Поне не, докато съм при теб, помисли си тя, а на глас рече:

— Толкова се радвам, че не приличаш на него.

Не можа да разбере какво изразяваше погледът му.