Г. Тение
Мистериите на Венеция (96) (или Омраза и любов)

53. Трите монахини

— Отворете, сестра Агнес, аз съм! — прошепна мистериозният силует през дупката на ключалката.

Веднага вратата на килията се отвори безшумно.

— Изплашихте ме, сестра Сесил.

— Извинете ме, скъпа сестро, но имам нещо важно да ви кажа!

— Помислих, че това е нашата майка Еулалия, която…

— … иде да ви изненада!

— Да.

— Съжалявам, сестра Агнес, но това съм аз.

— Бог да бъде благословен. Но говорете бързо, скъпа сестро Сесил. Какво така важно има да ми кажете?

Сестра Сесил се приближи още до Сестрата Агнес и й прошепна на ухото:

— Бедната сестра Анжелика е осъдена на смърт, но аз имам надежда да я спася. Това е наш свещен дълг, сестро.

— Какво сте видели, сестра Сесил, за да ви дойде такава мисъл? Готова съм да ви помогна във вашата свещена задача, но кажете ми това, което знаете!

Сестра Сесил погледна зад вратата със страх, после я затвори, колкото може по-тихо. Те биха били загубени, ако игуменката ги изненадаше в техния частен разговор.

— Игуменката и сеньорита Мадлена пренесоха нещастницата върху една пейка в дъното на градината: под предлог, че я оставят да си почине. Те оставиха там сестра Анжелика напълно припаднала. Видях ги! Знаете ли къде оставиха нещастницата?

— О, сестра Сесил. Възможно ли е?

— Те я поставиха върху пейката под отровните цветя. Сестра Анжелика е осъдена на смърт и ние трябва да я спасим!

— Но как да го сторим, сестра Сесил? Щом игуменката узнае това, ние и двете ще бъдем загубени, а и сестра Анжелика не ще избегне, въпреки това, тъжната си съдба; ние не ще можем вече да я закриляме.

— Вие имате право, сестра Агнес; нашата уважаема игуменка не трябва да узнае, че искаме да спасим послушницата.

— Но какво да направим тогава?

— Изслушайте плана ми — прошепна сестра Сесил. — Има само два начина да помогнем на нашата бедна сестра Анжелика, без да си навлечем гнева на игуменката. Елате с мен в градината и ще пренесем сестра Анжелика върху една друга пейка, далече от отровните цветя, за да я избавим от отровния аромат, изпущан от цветята. После, утре сутринта, преди разсъмване ние ще се промъкнем отново безшумно в градината и ще пренесем послушницата пак под фаталните цветя. Нашата уважаема майка Еулалия ще я помисли за мъртва, понеже тя ще бъде дълбоко припаднала. Според това, което ще направи игуменката, ние ще видим, как да действаме после. Елате бързо, сестра Агнес, нямаме нито минута за губене!

Двете малки монахини се промъкнаха незабелязано в коридора, слязоха по стълбите и отидоха бързо в градината.

Никой не подозираше намеренията им. С голяма предпазливост пренесоха тялото на бедната Анжелика върху една отдалечена пейка, после се върнаха бързо в килиите си.

На разсъмване отидоха отново в градината и пак поставиха бедната безчувствена сестра върху смъртоносната пейка. Никой не бе разбрал хитростта им. Анунцията не бе дишала дълго време отровната миризма на цветята, но по нея се виждаха всички признаци на смъртта.

Игуменката, майка Еулалия, накара да погребат бързо послушницата Анжелика, и че още същата вечер нейният ковчег бе спуснат в гробницата на манастира. Сестра Агнес и сестра Сесил трепереха, следвайки траурното шествие. Ако тя се събудеше твърде рано и се задушеше в този херметически затворен ковчег.

Двете малки монахини се страхуваха да не би тяхната игуменка да ги изненада пред вратата. Но нищо не се случи и нощта мина без инциденти.

Към десет часа сестра Агнес се вмъкна в килията на сестра Сесил.

— Всички спят в манастира; не е ли време да действаме, сестра Сесил? — попита тя.

— Сестрите прислужници още работят в кухнята, сестра Агнес; по-добре да почакаме още половин час.

— Страхувам се да не бъде твърде късно, сестра Сесил.

— Имай доверие, сестра Агнес, Бог ще ни помогне, защото ние извършваме едно добро дело.

— Това е истина, сестра Сесил. Бог не иска тази млада жена така приятна и така красива да бъде убита от…

— Шт! Сестра Агнес не богохулствайте. — Да се вслушваме! Може би сестрите прислужници вече са си легнали.

Сестра Сесил се измъкна от килията. Нищо не се движеше; всичко бе спокойно в големия манастир.

— Бързо, сестра Агнес, вземете вашата свещ и няколко кибритени клечки. Аз съм се снабдила с една желязна пръчка, за да мога да отмахна капака на ковчега. Ние трябва да побързаме — произнесе сестра Сесил.

— Имам едно малко шише с ликьор; взех го, понеже може да ни бъде полезен. Света Богородица да ни помогне! — въздъхна сестра Агнес, малко треперейки.

— Да вървим! Ще извършим добро дело, скъпа сестро.

Без шум и с хиляди предпазвания, двете монахини преминаха дългия коридор и слязоха по каменната стълба. Дълбоко мълчание владееше в манастира.

Те достигнаха най-сетне стълбата, водеща към избата. Навън, в двора, също нямаше нищо обезпокоително.

Вратата не бе заключена с ключ, но мъчно се отваряше. Сестра Сесил, по-силна, се наблегна върху тежката желязна врата и я натисна. Едно глухо скърцане се чу и ужаси сестра Агнес.

Можеше да се чуе този шум. Можеха да дойдат и тогава те бяха загубени.

— Бедната малка монахиня трепереше като лист, но тъй като нищо не се случи, тя придоби смелост и последва другарката си, която вече слизаше по старите изтрити стъпала на подземието.

Сестра Сесил драсна една клечка и пламъкът на свещта, с която се бяха снабдили, освети скоро влажните стени на подземието на мъртвите.

Бързаха без страх, уверени, че изпълняват едно едно добро и богоугодно дело.

Ръка за ръка се отправиха към ковчезите. Тежкият въздух ги задавяше.

Намериха лесно ковчега на сестра Анжелика.

Сестра Сесил постави настрана свещта и започна, подпомогната от другарката си, да отвива винтовете на капака. Това бе трудна работа за двете слаби монахини.

Успяха най-сетне, с големи усилия и с помощта на желязната пръчка, която сестра Сесил бе взела, да извадят пироните, които прикрепяха капака към ковчега.

Когато и последният пирон бе изваден, двете монахини се спряха за момент. Сърцата им биеха силно и ръцете им трепеха, когато повдигаха капака.

Бедната сестра Анжелика почиваше в своето мъртвешко легло, бледа като своя саван, изглеждаше действително да спи последния си сън.

— Света Богородица да бъде благословена! — прошепна сестра Сесил. — Тя още не се е разбудила, понеже не е мръднала, нейните ръце бяха скръстени по същия начин, както нашата уважаема игуменка ги е поставила. Сестра Агнес, помогни ми да издигна нашата бедна другарка и да я покрия с топлото манто, което донесох за нея! Бог не ще ни изостави в свещената задача, която сме поели. Ще успеем да спасим нашата нещастна сестра.

— Да внимаваме! — помоли Агнес. — Да не й причиним зло. Ние сме слаби, за да повдигнем нещастницата.

Успяха най-сетне да извадят още безжизнената Анунциата от ковчега и я поставиха на земята, върху капака. После те коленичиха от двете й страни, без да обръщат внимание на студената и влажна земя на избата.

Разкриха бързо голите й крака и ледените й ръце, наляха й няколко капки ликьор между стиснатите зъби, вдъхнаха й своя топъл дъх в устата и направиха всичко, което им бе по силите.

След малко те изпитаха радостта да видят тяхната нещастна другарка да повдига с мъка клепачите си и ги поглежда с още мътен, но жив поглед.

— Света Богородица да бъде благословена! — промълви сестра Сесил, сключвайки ръцете си със затрогваща грация.

Анунциата се опитваше вече да излезе, искаше да говори, но се ужаси внезапно, поглеждайки около себе си с учуден и плах поглед. Нейните сили я изоставиха и тя падна пак върху леглото си, изтощена от усилието, което бе направила.

— Не се страхувайте, сестра Анжелика — прошепна сестра Агнес с приятен и нежен глас. — Ние ви обичаме много и не ви желаем зло; дошли сме, сестра Сесил и аз да ви спасим и да ви помогнем да излезете оттук.

— Какво се е случило? — попита Анунциата, въздишайки и прокарвайки ръка по челото си, като че ли да отмахне някакъв тежък товар.

— Пийнете няколко глътки от това питие, скъпа приятелко — каза сестра Агнес, предлагайки и малкото шише.

Анунциата я послуша.

— О, това ме подкрепи — промълви тя най-сетне: — Чувствам, че се връщам към живота. Дайте ми още, моля ви се… Благодаря!… Но къде съм аз? Какво се е случило?… Струва ми се, че съм спала дълго, много дълго… сънувах един сън… много страшен сън… Къде е игуменката? И сеньоритата?… Те ме отведоха в градината… спомням си. Къде съм сега? Боже, ковчези!… Да напуснем тези места, моля ви, за Бога!

— Почакайте още малко, сестро — отговори сестра Сесил с приятен, но твърд глас. Първо трябва да съберете силите си; ние ще ви кажем после какво се е случило.

— Игуменката ли ви изпрати при мене.

— Не, моя сестро. Нашата уважаема майка Еулалия не знае, че ние сме тук, че сме дошли да ви спасим… и да ви освободим.

— Какво чувам? Вие желаете да ме спасите и да ме освободите? — промълви Анунциата, чиито мисли изглежда се проясняват. — За Бога, кажете ми, какво се е случило! Защо съм в това мрачно и страшно място? Защо съм спала така дълго?

— Вие изглеждахте като мъртва, сестра Анжелика, бедна сестро, и ние бяхме помислили за момент, че изваждаме един труп от вашия ковчег.

— От моя… ковчег? — попита Анунциата ужасена.

— Да, вие бяхте като мъртва вчера и нашата уважаема майка даде заповед да ви погребат.

— Ах!… Струва ми се, че бях вече на небето!… А аз бях легнала в този ковчег, който виждам отворен до мен? И сестра игуменка ме помислила за умряла?

Сестра Сесил кимна с глава.

— Тя и не допуска, че ние сме дошли да ви спасим, — каза тя.

— О, колко сте добри, мои сестри, колко съм ви признателна за това добро дело! Но… трябва да тръгна… да, по-бързо… да напусна този манастир… да се върна при обичния си съпруг! О, оставете ме да тръгна, моля ви се! — каза Анунциата със сълзи на очи.

— Чувствате ли се по-силна, сестро? — попита я сестра Агнес, трогната повече, отколкото желаеше да се покаже.

— Да, добре съм! Събрах силите си… Благодаря ви… мои… мои приятелки! Бързам да се върна към свободата… към живота, да напусна този страшен манастир, където толкова страдах… но — Анунциата поднесе ръката си към челото — какво ли би казала сеньорита? Господи, дали е истина?… Не ми ли съобщи тя, че моят съпруг, моят скъп Марино бил мъртъв?

— Успокой се, скъпа сестра Анжелика! — побърза да й каже сестра Сесил. — Не вярвайте на думите на сеньорита Мадлена Боргез, преди вие сама да се сте събрали сведения. Вашият съпруг Марино ли се нарича?

— Да — промълви Анунциата въздишайки.

— Успокойте се, скъпа сестро. Успокойте се. Ако вашият скъп съпруг е мъртъв, сеньоритата и нейната приятелка, нашата уважаемата игуменка, не биха имали, без съмнение, никакъв интерес да ви отстранят и… те ви отнесоха в градината, под смъртоносните… цветя… понеже желаеха вашата смърт.

— Вие имате право! Сега си спомням като сън много хубави червени цветя над пейката, на която бях легнала. Една миризма, една сладка и замайваща миризма се излъчваше от тях. Аз отслабвах… после заспах… и не си спомням вече.

— Ние двете тогава пристигнахме навреме и ви пренесохме върху друга пейка, далече от отровните цветя, сестра Анжелика.

— Аз, аз действително сънувах това. Сънувах, че два ангела ме носят върху своите бели криле и…

— Ние се върнахме сутринта, сестра Анжелика и ви поставихме обратно върху фаталната пейка. Не трябваше нашата уважаема майка Еулалия да се съмнява в намеренията ни. Ние бихме били загубени и вие също…

— Ах, разбирам всичко сега. Те искат да ме убият: те са престъпници, мизерниците. Но аз искам само едно нещо. То е моят скъп съпруг, моят обичан Марино да живее!

— Бог е добър и милостив, сестра Анжелика. Вие скоро ще се отървете от вашите ужасни страдания и аз желая от сърце да се намерите с вашия нежен съпруг, да бъдете щастлива! — каза сестра Сесил с нисък глас. — Сега трябва да излезем от тия страшни места; ние, сестра Агнес и аз, ще сторим всичко възможно да ви помогнем да излезете от този манастир. Бог ще ни помогне, скъпа приятелко; имам пълно доверие в него!

— О! Благодаря, благодаря, скъпа приятелко. Колко сте добра! Бог ще ви върне стократно добрините, които ми направихте. Но какво да направим? Как да излезем от манастира, без да бъдем забелязани. Ако ни открият, веднага ще вдигнат тревога и… ние трите ще бъдем безвъзвратно загубени. Вие ще бъдете строго наказани, вие, бедни мои приятелки, а… аз вече ще умра този път!… И… никога, никога вече, не ще видя моя многообичан Марино!

— Не се тревожете напразно, сестра Анжелика — каза сестра Сесил с твърд глас. — Не зная още дали ние ще успеем да ви извадим от манастира, но, очаквайки този щастлив случай, вие ще дойдете с нас и ще се криете в моята килия. Аз ще ви давам половината от моята храна и вие ще очаквате там удобния момент за бягство. Нашата уважаема майка не ще може да се съмнява във вашето възкресение. Тя ви мисли за умряла и ще смята, че сте в ковчега си. Прочие, смелост и търпение!

— О, страх ме е — промълви Анунциата. — Страх ме е лошата игуменка Еулалия да не ме открие във вашата килия. По-добре оставете ме тук. Вие ще дойдете да ме потърсите в избата, когато наближи моментът.

— Не, сестра Анжелика, вие не можете да останете тук; вие сте слаба и болна и този зловреден въздух ще ви убие също както аромата на красивите червени цветя. Сега е нощ и всички монахини спят. Ние не се излагаме на никакъв риск, изкачвайки се в нашите стаички, вие ще се криете грижливо под леглото през деня, а нощем ще можете да си отпочинете край мен. Елате, сестра Анжелика, нямаме никакво време за губене!

Анунциата се остави да я убедят. Гласът на сестра Сесил беше приятен, твърд и с такъв авторитет, че бе почти невъзможно да й се противостои.

Сестра Агнес духна пламъка на свещта, когато трите се бяха изкачили по стълбата, после тихо отвори тежката желязна врата.

Всичко беше спокойно. Целият манастир спеше. Бедните сестри кларистки, изморени от изнурителната работа и големите лишения, си отпочиваха в своите килии. Никой не мислеше да следи това, което ставаше към полунощ в манастира.

Трите малки монахини, успокоени от това пълно мълчание, напуснаха избата и сестра Сесил затвори вратата след нея.

— Смелост — промълви сестра Агнес на ухото на Анунциата, която, бледна и твърде слаба се олюляваше и изглеждаше, че ще падне.

— Имам сили! — отвърна младата жена, въздишайки.

Тихо, твърде тихо, те се изкачиха по каменните стъпала.

Сестра Сесил, въпреки цялото си хладнокръвие трепереше при мисълта, че една погрешна стъпка можеше да бъде гибелна за трите монахини. Но Анунциата се държеше енергично. Но когато стигна в малката килия на сестра Сесил, силите й я напуснаха и тя се строполи върху пода до леглото, изгубвайки съзнание.

Но сестра Сесил сега бе спокойна. Тя коленичи до желязното разпятие и сключвайки ръце, изрече кратка молитва, за да благодари на Бога, че бе ги подпомогнал в делото им.