Г. Тение
Мистериите на Венеция (84) (или Омраза и любов)

41. Мистериозният скелет

Отново веселият карнавал бе поставил Венеция в треска и бе повдигнал воала от недоверие, който тежеше върху един народ, управляван от потайни тирани.

Тия празници продължиха седмици. Върховните съветници се показаха благосклонни, понеже намериха случай да замъглят съзнанието на народа и да го управляват по своя воля.

Като спомен за първите години на републиката, откриването на карнавала се ознаменува с тържествената венчавка на дванадесет млади двойки.

Този обичай беше повече един символ, отколкото една традиция. В първите години всички сватби биваха отпразнувани заедно. Но градът се бе разраснал и обичаят изчезнал. Само церемонията на двадесетте венчавани двойки напомняше за него.

Дожът и дожесата се грижеха сами за техните облекла и блясъка им. Те получаваха като подарък разкошни бели воали и великолепни костюми.

Процесията тръгваше от дожовия палат, за да отиде в църквата, връщаше се отново в палата, където се даваше банкет.

Обаче това тържество изгуби малко по малко своя благороден характер. С други думи, сенатът, недоволен, го премахна.

Той бе решил тогава дванадесетте брачни двойки да бъдат заместени от една дузина двойки кукли, облечени в знаците и цветовете на републиката.

Този нов обичай продължи дълго време, докато най-сетне бе премахнат и той. Скоро бе забравен.

Този пропаднал обичай даде повод да възникне подигравателното изображение на „Мария ди Лено“ (Дървената Св. Богородица), която италианският народ и сега още рисува като кукла, накичена със скъпи тоалети.

* * *

Навсякъде се приготвяха за празника с голямо старание.

Можеше да се каже, че градът се сдобиваше всеки ден с нови украси.

Будките по площада Сан Марко блестяха всяка вечер с хиляди светлини. Всеки търговец се стремеше да надмине своя конкурент и да привлече клиентела.

Грамадният площад, със своите мраморни павета, със своите грандиозни колони изглеждаше под фееричния декор за звездното небе, като една грамадна зала, където цял народ се бе събрал да танцува и се весели.

Венецианците обичаха страстно голям площад, чието име е неразривно свързано със съдбините на Италия и Адриатика.

Венецианецът предпочита да прекара дълги вечери, понякога и цели дни върху блестящия площад Сан Марко, отколкото на работа.

Любопитните се стичаха вече от всички страни, тъй като часът за удоволствията бе настъпил.

Децата се трупаха на групи около бараката на някой фокусник или при куклите марионетки, каквито имаше в един ъгъл на площада.

Скитащи артисти поставяха своите бараки, нанасяйки последните удари с чукове.

Чужденци от всички страни на света бяха се стекли във Венеция, желаещи да присъствуват на карнавала, за да се забавляват или да установят връзки с богатите патриции на Венеция, владетелката на моретата.

Последните прекарваха живота си в луди удоволствия и само доходната търговия ги избавяше от затруднения.

Те трябваше да си набавят пари на всяка цена и тогава търговците им изтръгваха стоките на ниска цена.

Тълпата вземаше през тия дни един космополитен характер.

Можеха да се забележат и турци да се разхождат на групи с апатична походка, но с жив и интелигентен поглед.

Край тия азиатци се забелязваха и други групи, гърци с нахален поглед със златни ширити по дрехите.

Тук магнатът на Далмация, с висок ръст, причесан по маниера на турците, се срещаше с полския търговец, с чуден костюм, червен и гарниран с гайтани от главата до петите.

С една дума можеше да се смята, че всички народи забравяха границите, които ги разделяха.

Негрите ходеха под ръка с унгарците с маслиноцветна кожа. Французите, германците, англичаните също се размесваха.

Най-кокетните и най-горди дами, с дълги рокли, обкичени с диаманти, с деликатни бели сандали, се трупаха пред витрините както жените от народа.

Тук-таме Скапино и Арлекино, двамата герои на италианската комедия, играеха.

Другаде някой шарлатанин събираше жените и им държеше речи за някаква божествена пудра.

Мнозина се трупаха около големите маси всред площада, където се сервираха вкусни напитки, кипърско вино и лимонади.

Съблазнителни куртизанки, понякога твърде красиви, откриваха маските си при минаването на богат патриций.

Тук-таме професионални крадци си пробиваха бързо път между тълпата от страх да не бъдат познати и арестувани.

* * *

Най-сетне на другия ден, откриването на карнавала бе тържествено обявено чрез свирене на тръби и пеене на хора.

Тълпата нададе нестихващи викове. Достатъчно бе да се открие периодът на удоволствията и волностите, за да се разпръсне недоволството, всяко лошо настроение всред народа.

Като чрез магическа пръчка споменът за непоносимите данъци, за престъпленията, извършени от висшия съвет и неговите съучастници, изглеждаше изчезнал.

— Добре е, както през другите години! — каза съвсем ниско един испанец с кадифена шапка на един монах с расо от кафява коприна. — Народът е винаги същият. Вижте го как се смее! Лошото му настроение, глухите му негодувания, всичко това вече е само една легенда.

— Какво се учудвате? — отговори монахът с живост. — Добре е, че карнавалът ни служи за нещо!

— Аз ще бъда особено доволен, мой благородни Тадео Моро — продължи испанецът с нисък глас, — ако открием следата на Марино през този карнавал. Какво мислите? Не си ли спомняте това, което каза дожът в своя делириум?

— Дожът е луд — каза монахът, под маската на когото се криеше управителят на Сан Марино. — Не мога да повярвам това, което казвате!

— Ах! Вие сте твърде недоверчив, аз, напротив, вярвам, че думите на един луд струват колкото предсказанията на един умен — рече испанецът. — Незаконнороденият е способен на всичко. Вие го знаете по-добре от мене!

— Имате ли новини от Луиджи Гримани? — запита управителят с нисък глас. — Дожесата, вашата сестра, не ви ли осведоми за съпруга си?

— Уви! — отвърна испанецът, който не беше друг, а великият капитан. — Новините са все така лоши. Дожът показва от време на време голямо ясновидство, после внезапно изпада в делириум и говори тогава глупости или гениални неща. Той твърди, че Марино Маринели се намира на карнавала.

— Как можете да вярвате на подобни химери, мой благородни Зиани? — отговори Тадео Моро с нисък глас, докато двамата слизаха по стъпалата на дожовия палат и се смесваха с тълпата маски. — Не е възможно незаконнороденият да се осмели наново да предприеме нещо. За какво ще му послужи това? Всички полицаи го дебнат и се надпреварват да го заловят, за да пипнат голямата награда.

— Вие сте оптимист, благородни Тадео Моро — отвърна Зиани. — Спомнете си за плочите на Санта Рока! Наистина, ние разрушихме флота му, убихме три четвърти от привържениците му, но той и неговите приятели са още живи. И докато те живеят, ние не ще бъдем в сигурност, заклевам ви!

Но Тадео Моро отказваше да сподели предчувствията на Зиани.

— Вярвам, че вие сте, напротив, твърде непоносим, Зиани! — отвърна той. — Упреквате ме за моя оптимизъм, а вие виждате всичко в черно!

В този момент един маскиран, облечен в дълга червена маска излезе внезапно от тълпата и доближи великия капитан.

— Стига самохвалства, хубава маско! — му шепнеше той на ухото. — Ти се страхуваш от него и ще умреш от ръката му!

Едва маскираният бе произнесъл тия думи и се отдалечи величествено.

Силвио Зиани, бледен от гняв и възмущение, го гледаше как тръгва неподвижен, неспособен да произнесе нито дума.

— Какво ви е? — го запита управителят, обезпокоен на свой ред, понеже маската бе произнесла така ниско зловещото предсказание, че Тадео Моро не бе схванал нито дума.

— Виждате ли оная маска там? — каза Зиани с ужас. — Погледнете го. Той носи червена маска. Поставил е една черна шапка… Виждате ли го?

— Да — отвърна най-сетне Тадео Моро, който не бе обърнал никакво внимание на мистериозната маска. — Струва ми се, че забелязвам под шапката нещо като мършава глава.

— Да, благородни Тадео Моро, вие имате право — добави Зиани.

После изведнъж маскираният изчезна в далечината, двамата благородници, които стояха на последното стъпало на перона на палата, видяха мантията му да се отстранява и един скелет да се появява пред очите им.

— Кой може да се крие под тази дегизировка — каза Зиани уплашен. — Негодникът се осмели да ми пошепне на ухото думи, които са твърде странни. Трябва да разберем тази работа.

— Трябва да го проследим и да му смъкнем маската — обади се Тадео Моро, който бе почнал да споделя предчувствията на великия капитан. — Какво означава този чуден костюм? Не съм виждал никога подобна дегизировка. Един скелет, смъртта сред смеховете… Това е ужасно…

Едва бяха направили няколко стъпки в тълпата, когато Зиани спря и задържа своя другар.

— Погледни наляво! — произнесе той ниско. — Фаталната маска е отново до нас, виждате ли го негодника?

Тадео Моро обърна очи към направлението, което му посочи великият капитан, но беше вече късно. Скелетът бе изчезнал отново.

Тогава Силвио Зиани предложи на своя другар да се върнат към кулата Сан Марко.

— От височината на някой прозорец — каза той — ние ще разгледаме свободно тълпата и ще открием бързо мистериозната маска.

Двамата се отправиха към кулата, пробивайки си трудно път всред тълпата веселяци.

В този момент две други маски излязоха от палата и се смесиха с тълпата. Едната бе костюмирана с жълто домино, а другата дегизирана като арменец, загърната величествено в своята бяла мантия.

Единият имаше горда походка и се държеше изправен. Другият, напротив, пристъпяше тежко, мъчително и издаваше напреднала възраст.

Когато жълтото домино и арменецът се приближиха до стъпалата на дожовия палат, една жена, дегизирана като търговка на пъпеши, дойде при тях. Нейната оригинална маска даваше на главата й анормални размери. Тя носеше кошница, напълнена с разни пъпеши и се подпираше на тояга.

— Ей, сеньори! — извика тя, обръщайки се към двамата благородници. — Желаете ли хубави пъпеши? Ах, те са хубави, пресни и вкусни. Те са за сеньорите, както и за простолюдието. Зная не един в палата, който не се отказва от тях!

— Махай се! — й извика грубо жълтото домино. — Нямаме нужда от вашите пъпеши.

— Е, тогава преглъщайте си слюнките, сеньори — каза търговката с оная прямота, с която си служи народът в големите градове.

— Върви по дяволите, вещице! — кресна й жълтото домино разгневено. — Махай се!

Но жената изглежда се забавляваше с този гняв.

— Вие без съмнение днес сте станали зле, сеньори! — им викна тя. — Може да се повярва, че принадлежите на висшия съвет! Но ние пак ще се видим! — и тя продължи пътя си.

— Да знаете как ме догневя на тази безсрамница — каза по пътя жълтото домино на другаря си.

— Споделям мнението ви, дон Виторио — отговори арменецът с важен глас. — Аз се смесих с тази тълпа, само за да изуча разположението й. Нямам, обаче, намерение да остана повече от половин час.

— Изобщо — каза великият инквизитор, — карнавалът е запазил същия характер, дон Томасо. Народът е весел също като по-рано.

После той махна своето жълто домино и замени маската си с такава от черно кадифе.

— Забелязахте ли нашите часовои, нашите шпиони — добави той.

— Да, да — отвърна Томасо. — Те са добре размесени между тълпата. Нали всички са с черни домина и червени пера на шапките?

— С жълти пера, не с червени! — определи главният инквизитор.

— Вие имате право — каза дон Томасо, — видях долу мнозина с жълти пера. Обаче, забелязах и голям брой маскирани край колоните и кулата Сан Марко, които имат червени пера. Какво означава това различие?

— Колко видяхте вие, дон Томасо? — каза главният инквизитор учуден. — Аз видях само двама.

— Аз пък видях четирима!

— Чудно!

— Може би на стафиерите са дадени червени, за да различават своите хора — предположи Томасо.

— Видяхте ли великия капитан? Говорихте ли му по тоя повод? Само той може да е взел това решение — каза Виторио ниско. — Ще се осведомим от него… Четири черни домина с червени пера…

Дон Томасо отбеляза, че четирите подозрителни маски се държаха на страна една от друга, като че ли се отбягваха мълчаливо.

— Това, действително, е чудно! — добави той.

— Припомнете си, дон Томасо — подзе великият инквизитор, — мистериозните събития, които станаха напоследък: изчезването на трупа от позите, чудния надпис, който открихме върху една стена, още неизяснената смърт на Пиетро, с една дума, всички тия работи са толкова предупредителни, че ние трябва да се замислим за бъдещето. Време е да проявяваме по-голяма предпазливост.

— Вие знаете моето мнение по този повод, дон Виторио — отвърна Томасо. — Не вярвам, че незаконнороденият може да бъде автор на всички тия различни престъпления.

— Възможно е — каза старецът, вдигайки рамене. — Но той има във Венеция предани и безстрашни привърженици! Нашата задача е да ги открием и да ги премахнем.

Той замълча за момент, после добави с нисък глас, с мистериозен вид, като че ли правеше някое важно разсъждение:

— Не са ли намерили следата на гондолиера Себастиано? — каза той. — Какво означава още тази мистерия?

— Да започнем от възникването на мистериите — каза Томасо. — Кои са лицата, които са проникнали в позите през фамозната нощ, когато трупът на Гримани изчезна?

— Дожът… и тъмничарят!

— Дожът е луд, а тъмничарят е наш роб! Има, сигурен съм, една трета личност!…

— Как! Какво искате да кажете! — извика великият инквизитор учуден. — Мислите за дожесата ли?

Арменецът сви рамене.

— Шт! — каза той внезапно. — Виждате ли тази маска, която се отправя към нас?

— Вие искате да кажете за гръка? Но, ако не се лъжа, това е Марко! Вероятно ни търси.

— Той е действително. Носи ни, без съмнение, някое важно известие.

Едва Томасо бе произнесъл тия думи и псевдогръкът се приближи до двамата благородници и ги поздрави.

— Какво се е случило, дои Марко? — го попита Карманиола.

— Имам да ви съобщя две извънредно важни новини — отговори той. — Вече е установено, че убиецът на Пиетро не е друг, а самият Маринели. От друга страна открили са тази сутрин върху един пуст бряг на остров Сан Николо трупа на Себастиано, изчезнал напоследък безследно. Морето най-сетне е изхвърлило трупа му.

— Открили ли са върху трупа следи от насилие? — попита — неспокойно Карманиола.

— Двамата изглежда са задушени — отвърна Марко Кантарини — от ръката на незаконнородения! Защото неприемливо е двамата да се удавили случайно. Такива опитни гондолиери не падат във водата като деца.

— Този Маринели е бил значи навсякъде! — каза великият инквизитор видимо обезпокоен.

— Ние имаме сигурно доказателство за това — подзе Марко с живост. — Двамата шпиони, които се намираха на наблюдение на остров Сан Николо, направиха изчерпателен рапорт. Благодарение на тях сега имам доказателство, че Марино Маринели, поставеният вън от закона пират, е дошъл във Венеция и още се намира тук.

— Нечувано! Нечувано! — извика Виторио, който едва сдържаше изненадата си.

— Ще признаете най-сетне, че този негодник има не един съучастник в тази тълпа, с такъв добряшки и глупав вид — каза на свой ред Томасо, обръщайки се към главния инквизитор.

— Света Богородице! — произнесе старецът с нисък глас. — Този незаконнороден е сключил договор с дявола! Бъдещето е мрачно, твърде мрачно…

После добави, обръщайки се към Кантарини:

— Продължете рапорта си!

— Е добре! — подзе Марко, — щом двамата полицаи отнесли на твърда земя трупа на Себастиано, те се отправили към подземието, за което Пиетро им е говорил по-рано.

— За какво подземие се касае? — запита великият инквизитор, чиято памет отслабваше понякога. — Не се ли намира то под църквата, която е част от някогашен манастир, разрушен сега?

Марко опроверга мнението на Виторио и му разказа, че въпросното подземие е самата изба на вилата на Маринели.

— Там — продължи той, — двамата полицаи са намерили неопровержими доказателства за престъплението. Открили са шапката на Пиетро и една сабя, принадлежаща на незаконнородения. Това оръжие е от сребро и носи, гравирани в метала, инициали М. М.

Разговорът се бе оживил и Томасо прикани двамата си другари към благоразумие.

— Да говорим по-тихо — каза той. — Веселящите се понякога имат добри уши.

После заговориха с прикрити думи за мистерията, която забулваше изчезването на трупа на Гримани.

— Полицаите не са намерили никаква следа! — отговори Кантарини.

— Трябва да действаме без бавене! — каза Виторио, изправяйки се трескаво. — Мои уважаеми братя, идете бързо при прокурорите и натоварете ги от наше име да започнат веднага претърсвания навсякъде! Бдете тия мерки да бъдат взети и осъществени в пълна тайна!

— Вашите заповеди ще бъдат точно изпълнени, дон Виторио! — отговориха двамата инквизитори, които напуснаха шефа си и се отправиха към кулата Сан Марко.

Великият инквизитор продължи сам, погълнат от мисли.

Внезапно, една маска, облечена в широка мантия, с черна шапка, се доближи до него.

— Ей, хубаво жълто домино! — му викна непознатият. — Дай ми ръката си!

Виторио Карманиола вдигна глава, изненадан, после протегна ръката, както го изискваше обичаят през време на карнавала.

Едва бяха разменили няколко банални думи, когато старецът изведнъж се дръпна ужасен. Мистериозната маска, отстранявайки гънките на мантията, му се показа изцяло под вида на скелет.

— Един скелет! — промърмори доминото с ужас. — Един скелет на карнавала!…

— На тази земя има само палячовци! — отвърна студено непознатият. — Дай ми ръката си и погледни какво ще изрисувам в шепата ти!

Великият инквизитор послуша и протегна ръката си.

Скелетът, който носеше бели ръкавици, написа със своя показалец инициалите В. К.

— Какво означават тия букви? — каза Виторио, хвърляйки изпитателен поглед върху маската. — Не съм тоя за когото ме мислиш.

— Добре — подзе маската фамилиарно. — Зная нещо, това, че не съм се измамил! Пази се! Не се доверявай на тия празнични дни! Твоят живот клони към края си!

— Коя си ти, маско? — запита Виторио нетърпелив. — Какво означават дръзките ти предупреждения?

— Повери душата си на Бога! Този е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Зная само, че Венеция скоро ще се освободи от кървавите тирани, които я потискат.

Карманиола погледна неспокойно около себе си, надявайки се да съзре някой полицай, който да арестува мистериозната маска.

Но забеляза само палячовци и арлекини, които не обръщаха никакво внимание на скелета.

— Ти виждаш кой съм: символът на смъртта, един жив скелет — каза маската. — Какво желаеш да знаеш повече? При един условен сигнал, делото на отмъщението и изкуплението ще се изпълни от всички страни и Венеция ще бъде най-сетне освободена от отвратителните злодеи, от паразитите, които смучат кръвта й… Познаваш ли Марино Маринели?

— Как?… Ти?

— Познаваш ли убийците на Гримани? — продължи немилостивият скелет. — Говори, маско! Познаваш ли виновниците? Ти си между тях и ще загинеш като тях… Скрий се, ако това ти хареса, в най-дълбокото скривалище, обкръжи се с лакеи или, ако предпочиташ, качи се на твоята яхта и избягай по широката синева! Каквото и да правиш твоите усилия ще бъдат напразни! Твоят последен час е вече ударил, присъдата ще бъде изпълнена и ти ще загинеш като твоите съучастници с хиенски инстинкти. Спомни си за Людовика Марчело! Забравил ли си, че живее още тази, която е била твоя първа жертва?

При тия думи старецът почувствува гневът да се разгаря в гърдите му, но се въздържа.

Помисли, че скелетът не е никой друг, освен самият незаконнороден и реши да го задържи в разговор по-дълго време. Надяваше се, че някой полицай ще мине и ще го залови.

— Ти ми каза неща, които ме интересуват! — рече той на скелета с леко треперещ глас. — Ела с мене и да поговорим още!

Но маската не падна в клопката.

— Не ти ли казах достатъчно, жълто домино? Не, не ще те последвам там, където искаш да ме отведеш. Остани тук, напротив! Людовика Марчело още живее и ти ще я видиш за последен път преди да умреш. Летиция Маринели беше ваше дете, на двама ви, но ти я отрови. Ти си, който постави в чашата отровния прах. Да, ти ще видиш тази, която си отблъснал преди да стане майка, по нейните думи не ще бъдат прошка. Тя ще те прокълне за последен път в часа на твоята агония!

При тия думи Виторио Карманиола искаше да арестува дръзкия скелет, но неговите отслабнали сили не му позволяваха това.

Той констатира с дълбока болка, че мистерията на неговия живот, която така старателно бе скривал, бе разбулена.

Трепереше от ярост.

Не знаеше какво да отговори.

В този момент му се стори, че забелязва близо до себе си две други маски, чийто вид му вдъхнаха триумфална усмивка.

Действително двамата новодошли не бяха други, а Хасан и Сезим, черните роби на Карманиола.

Но скелетът като че ли бе подушил опасността, която го заплашваше, понеже изчезна веднага в тълпата.

— Хасан! Сазим! — повика великият инквизитор.

Двамата негри, заинтригувани от този вик, който обаче им бе добре познат, погледнаха на всички страни, за да разберат откъде иде гласът, но колебанието им не трая дълго.

Скоро познаха жълтото домино и се явиха бързо пред него като усърдни роби.

— Господарят ли е? — попита Хасан още несигурен.

— Да, Хасан, твоят господар ти говори! Виждаш ли оная маска долу, с червената мантия, която се промъква през тълпата? Е добре, искам да зная кой се крие под тази дегизировка. Проследете го, ти и Сазим! Арестувайте го! Доведете ми го!

Двамата негри се суетяха няколко минути, после изчезнаха в тълпата.

Великият инквизитор, зарадван от това обстоятелство, ги проследи с очи.

— Този път той не ще им избегне! — си каза, протривайки ръце. — Ах, ако той е незаконнороденият! Я виж какво ли означава това струпване на маски с официални значки?

Действително един испанец и един монах, придружени от много полицаи, се приближиха в същия момент до великия инквизитор и образуваха кръг около него.

— Извинете, сеньори — каза управителят на Сан Марко, който беше в костюма на монаха. — Не забелязахте ли край вас маската с мъртвешката глава?

— Скелет ли? Но да!

— Ние го търсим — обади се Зиани на свой ред. — Къде се намира сега?

— Не се страхувайте — отвърна Виторио. — Светлината не ще закъснее да разбули неговото инкогнито!

През това време, докато инквизиторът и полицаите разговаряха, скелетът и неговите преследвачи бяха тръгнали през тълпата в луд бяг.

Двамата негри не изпускаха из очите си червената мантия на този, когото вече смятаха за своя плячка.

Те го наближаваха и нещастникът можеше да се смята за загубен.

Обаче при едно неочаквано раздвижване, скелетът взе внезапно значителен аванс.

Двамата негри, загубили следата, останаха за момент разочаровани, но Сазим се покачи на раменете на Хасан и можа така от височината на тази импровизирана наблюдателница да намери следата, на беглеца.

Те забелязаха, че бягайки отива към арсенала, блъскайки едни, събаряйки други; накъсо, пробиваха си път с всички възможни средства.

Макар че слънцето бе ниско над хоризонта, те виждаха все още добре мистериозната маска.

После внезапно го видяха да хвърля червената си мантия и да побягва право към арсенала.

Двамата негри се задъхваха.

— Да го оставим, Сазим! — каза Хасан. — Ние го държим сега. Мислиш ли, че може да ни избяга? Арсеналът е затворен от всички страни. Ще вдигнем веднага тревога и войниците ще наблюдават каналите. Ах, ние ще пипнем най-сетне зекините.