Г. Тение
Мистериите на Венеция (71) (или Омраза и любов)

28. Един договор

Горо, внезапно освободен от въжето, на което щяха да го бесят, не бе изненадан от тази обратна заповед, която продължаваше живота му.

За момент той се ласкаеше от надеждата, че ще бъде освободен.

Обаче помощниците на палача се ограничиха да го отстранят от бесилката и да оставят да виси на гредата въжето, като че ли скоро щяха да изпълнят прекъснатата екзекуция.

Щастливият негър посрещна с подигравателна усмивка жеста на слугите, които, щом получиха заповедта, се отправиха към него и свалиха от врата му примката.

— Отведете го в палата на дожовете! — заповяда Бурани, който видимо разгневен, виждаше, че плячката му се изплъзва. — Да се заведе в залата на висшия съд!

Негърът разбра тогава, че инквизиторите може би са били обхванати от съмнения.

Шествието, съставено от негъра и слугите, които го обкръжаваха, влезе в тъмните коридори на дожовия палат.

Слугите запалиха няколко фенера, за да не може затворникът да избяга, благодарение на тъмнината.

После дойдоха няколко слуги от палата и взеха негъра от ръцете на неговите палачи, за да го отведат пред съда.

Тримата могъщи съдии, които се разполагаха със съдбините на Венеция и ги разполагаха по своя воля, седяха мълчаливо пред страшната маса, изцяло покрита с черно.

Едва бе влязъл вътре, Горо им направи дълбок поклон и им заяви, давайки си вид на кротък и разкаян роб, че е готов да изпълни всички техни заповеди.

Главният инквизитор започна със своя важен глас разпита на виновника.

— Ти си служил на Маринели до деня на твоето арестуване! — каза той.

— Гоподари — отговори обвиняемият, — негърът му е служил, защото е плащал добре. Горо не е имал връзки с пирата, освен за неговите хубави зекини.

— Съдът — каза великият инквизитор — изисква да му дадеш доказателство за твоето усърдие. Твърдо ли си решен да скъсаш всякакви връзки с проклетия пират и да служиш вярно на твоите бивши господари? Знай, че от твоите признания зависи съдбата ти!

— Нека господарят да не пита! — каза негърът. — Горо ще отговори на всичките му въпроси!

Великият инквизитор устреми към негъра очите си, които блестяха през дупките на черната качулка, която скриваше главата му.

— Ти си се осмелил да проникнеш в коридора на забранените стаи и да освободиш от затвора старата просякиня Луала.

При тия думи Горо показа голяма изненада.

Той се бе приготвил за всички въпроси, освен за този. Горо хвърли към съдията учуден поглед, без да произнесе дума.

Но дон Виторио го покани да отговаря бързо.

— Какви лъжи измисляш, негоднико? — произнесе той с гняв. — Сега не е моментът, когато можеш да се бавиш и да дириш да спечелиш време. Знай, че бесилката те очаква между червените колони. Отговаряй бързо! Ние знаем всичко. Някой е следил твоите стъпки и те е видял да напускаш палата на дожовете, носейки своя жив товар. Къде си отнесъл старата просякиня?

— В нейната собствена колиба, на края на канала Фузина — отговори Горо бързо.

При тия думи великият инквизитор пак се разгневи и обвини негъра, че желае да го измами.

Той му припомни с гневен глас, каква ужасна съдба го очаква, ако не направи признания.

Горо остана за момент замислен, с поглед унесен в мрачни размишления.

Мислеше за неблагодарността, която щеше да възнагради неговото признание.

Бе сигурен, че ще умре, каквото и да бъде държанието му.

И така той реши да отговаря уклончиво на въпросите на хитрия съдия и да спаси живота на бедната старица.

Той посрещна със спокойствие гнева на съдията.

Когато последният го заплаши със стаите на истината, той иронично му припомни, че ги познава вече.

— Негърът знае убежището на старата Луала, господари! — каза той най-сетне, отговаряйки на настойчивия въпрос на своя обвинител. — Добрата старица някога направи на негъра една добра услуга. Той изпитваше състрадание към нея и я освободи само от милост.

Горо заяви тогава, че благодарността му към просякинята го задължаваше да пази нейната тайна…

При тия думи великият инквизитор веднага промени държанието си.

Той изостави своята обичайна жестокост, за да прибегне към кротостта.

Надяваше се да постигне чрез хитрост признанията, които напразно се опитваше да изтръгне от Горо.

— Негре — каза той, — ние сме съгласни да ти дадем срок да помислиш. Но, ако утре вечер още не си взел решение и откажеш да направиш признания, ще увиснеш на въжето! Чуй добре думите ми!

Дон Виторио замълча и позвъни със златното звънче.

Веднага двама маскирани слуги влязоха в черната зала.

Великият инквизитор им даде заповед да отведат негъра в неговата килия и да му дадат разкошен обяд. — Занесете му също и вино, да пие колкото иска! — добави той.

Великият инквизитор се надяваше да поласкае така лакомството на негъра и да изтръгне чрез пиянство признанието, което изискваше от него. След това незабавно щеше да го обеси.

Горо бе отведен в килията си, където бе лежал дълги дни преди да бъде изправен пред бесилката.

Той разбираше хитростта на съдията. Знаеше, че не ще избегне смъртта. Обаче той лелееше надеждата, че ще протака разпита и ще забавя датата на екзекуцията си.

Забеляза, за своя голяма изненада, че тъмничарят не му слага веригите, тия тежки обръчи, които първия път така го измъчваха. Инквизиторите изглежда бяха счели тази мярка за безполезна.

Малко време след затварянето му, Горо видя пазача да се връща в килията му. Носеше му обяда, поръчан от дон Виторио.

После той се отдалечи отново и затвори след себе си високата и тежка врата на килията.

Служителят на Маринели се нахрани до насита с добра храна и се почувства по-закрепнал и по-бодър.

Щом се наобядва, Горо започна да размишлява, седнал върху сламата, която му служеше и за легло, и за маса.

Непрогледна тъмнина владееше в килията. Дневната светлина не проникваше през никакво отверстие.

Само две дупки, пробити в един ъгъл на стената, даваха възможност на малко пресен въздух да се примесва с вонящата атмосфера, която пълнеше стаята.

Той се ослуша. Никакъв шум не се чуваше в коридорите на килиите. Нощта покри с непроницаема тъмнина и мълчание палата на дожовете, криещ такива мистерии.

Обаче към полунощ шум от стъпки се разнесе пред вратата му. Лакеите влачеха насила един осъден и го водеха към Моста на въздишките.

Мисълта за Марино обзе духа му. Той размисли още веднъж за начина, по който би могъл да го уведоми за своята мисия.

Но не можеше да намери никакво разрешение на задачата, която го занимаваше.

Той не можеше да си послужи по начина, по който Бертучио бе постъпил. Не можеше да издълбае върху камъка имената на инквизиторите, не знаеше нито да чете, нито да пише.

От друга страна този надпис би останал завинаги далеч от Марино…

Кога би могъл незаконнороденият да влезе в палата и посети всички килии.

В този момент Горо чу отново да се приближават стъпки до килията му.

Няколко души говореха с нисък глас.

Негърът се ослуша и му се стори, че разпознава гласовете…

Скоро чу да се произнася една заповед и скърцане на ключове; видя светлинен лъч да се промъква под вратата му.

Ключалката изскърца пак, после вратата се отвори.

Дожесата влезе в килията на Горо.

До нея стоеше тъмничарят и една почетна дама, която носеше светилник.

Негърът, учуден, че е удостоен с такова августейшо посещение в подобен час на нощта, скочи от своето легло, пристъпи покорно към дожесата и поднесе крайчеца на роклята й към устните си.

Но гордата Катерина му хвърли строг поглед и му отправи упреци.

Какво е твоето престъпление? Какви лъжи са те отвели на бесилката? Ти ще изкупиш най-сетне безразсъдството си! — произнесе тя.

Негърът тогава си послужи с онова държание, което някога така добре му бе служило пред дожесата.

— Горо не лъже, Нейно Величество — каза той. — Негърът няма никакъв интерес. Той лежи сега върху едно мръсно легло, жертва на своята преданост, той пристигна един ден в палата и се промъкна през коридорите, които водят до будоара на Нейно Величество. Той вървеше тъкмо зад залата на съда, когато полицаите го изненадаха на това забранено място и го отведоха пред кървавите съдии. Верният пратеник на благородната Катерина Зиани не можа да предаде на своята господарка известието, което й беше предназначено.

При тия думи дожесата почервеня.

Тя помисли внезапно за съперницата си в Рим, за своите планове.

Запита негъра за резултата от неговата мистериозна мисия.

Но последният се колебаеше да отговори. Той поиска да говори без свидетели.

— Познавам твоята тайнственост! — му отговори тя. — Ти до последния ден искаш да се държиш все така. Говори, тази дама се ползва с пълното ми доверие. Говори без страх!

Негърът направи тогава доклада си.

— Горо отиде в Рим. Посети принцеса Боргез. Въпреки всичкото си старание, той не можа да спечели доверието й и да разкрие плановете й. Той трябваше да напусне бързо палата и да се спаси чрез бягство от слугите, които бяха пратени по следите му.

Когато дожесата настоя да й направи друго признание, той прибягна към хитрост и започна да описва борбата между нейните две съпернички, Мадлена и Анунциата, представяйки я в най-смешен вид.

После той започна да ги описва как са готови да се разкъсат една друга. Едната бе победена в този двубой, така забавен в нашите очи. Принцеса Боргез искаше да затвори своята неприятелка в един манастир и да я накара със сила да вземе расото, но…

— Каква подла работа! — прекъсна го дожесата. Негърът продължи разказа си:

— Но нейният плен бе осуетен от хитростта на двамата другари, които проникнаха в манастира и спасиха затворничката…

— Горо замълча внезапно, като че ли се разкайваше за своите разкрития.

Той повярва, че е настъпил моментът да заинтересува дожесата със своята нещастна съдба и да се оплаче за затварянето си, за осъждането си.

Но гордата Катерина остана безчувствена на неговите молби.

— Висшият съвет ще произнесе своята присъда — каза тя.

— Не мога повече да ти помогна.

Дожесата поднови разпита и се опита, заради неудовлетвореното си любопитство, да изтръгне от негъра нови признания.

Кой бе успял да освободи Анунциата? Каква нова интрига бе провалила тази на Мадлена?

Мистерията, в която бе забулено това бягство, я интересуваше много.

Обаче Горо се въздържа да даде един удовлетворителен отговор.

Желаеше да си отмъсти за неблагодарността на дожесата.

Престори се, че не знае повече за делата на Мадлена и е изгубил внезапно цялата си смелост.

Той се заоплаква за страшната съдба, която го очакваше, заяви, че мислите му са забъркани, че не знае нищо повече.

— Негърът не можа повече нито да чуе, нито да види — каза той. — Той не може повече нищо да каже. Той знае, че въжето го очаква и ще бъде последна награда за неговите признания.

При тия думи лицето на дожесата се промени. Негърът се подиграваше с нейния авторитет.

— Негърът не може вече да помага на Нейно Величество — добави Горо, повтаряйки буквално думите на дожесата.

— Негърът ще бъде наказан. Какво му важи да прави разкрития, когато знае, че е безполезно? Какво му важи да го напълнят със зекини, ако не може да излезе от неговата тясна килия. Негърът не ще направи други признания на Нейно Величество, ако тя предварително не му върне свободата!

Дожесата не можа да устои повече на толкова смелост.

Тя се принуди да отстъпи пред своя роб-затворник.

— Умри, негоднико! — извика тя, скърцайки със зъби.

При тия думи хвърли на негъра един омразен поглед, после се обърна, направи знак на почетната дама и тъмничаря да я последват и излезе от килията.

Последният затвори след себе си голямата и тежка врата и Горо се намери отново сам в своята тъмна килия.

Той внезапно започна гръмко да се смее, като че ли бе спечелил някаква победа.

Радваше се, че така бе възбудил любопитството на дожесата и можеше по свое желание да я измъчва.

Той застана прав до вратата и зачака.

Предполагаше, че Катерина ще се върне в затвора и като отхвърли своята благородническа гордост, ще му върне свободата и ще го помоли да й направи така желаните признания.

Обаче той бе готов да умре на бесилката, да изтърпи присъдата на Висшия съвет.

Вече фаталният час настъпваше. Горо виждаше съдбата си решена.

Негърът постави ухо до вратата и заслуша с голямо внимание.

Никакъв полицай не се разхождаше в коридора.

Може би те спяха в някой ъгъл на палата, изморени от тежката си служба.

Впрочем, затворниците не биха могли да се опитат да избягат. Вратата на всяка килия бе снабдена със здрава ключалка.

Нетърпението на негъра се увеличаваше. Той вече бе обезнадежден, че ще приеме посещението на августейшата дама. Безпокоеше се, вълнуван от различни предположения.

Вече се отказваше да вярва, че дожесата ще го вземе на своя служба.

Скоро утрото щеше да настъпи утрото на фаталния ден. Катерина още не идваше.

Внезапно му се стори да чува шумоленето на рокля, влачеща се по стъпалата на съседната стълба.

— Това е тя! — си каза той с вълнение. — Горо не се е измамил. Тя е неспокойна. Гори от желание да узнае това, което е станало между Мадлена и Анунциата!

После той не чуваше вече нищо.

Беше ли се заблудила в тъмнината? Търсеше ли вратата на килията на Горо?

Затворникът се бе отдал на размишленията си, когато внезапно чу скърцането на един ключ в ключалката.

Очите му блеснаха. Сърцето му заби силно. Пръстите му затрепериха.

Моментът на освобождаването бе настъпил.

Вратата се отвори бавно, без шум. Той изпусна облекчителна въздишка.

Тъй като не можеше да различи чертите на мистериозната си посетителка, той смяташе, че се намира в присъствието на дожесата.

Той се промъкна през отвора и поиска да хване ръката на освободителката.

— Благодаря, много благодаря! — каза той с нисък глас. — Нейно Величество ще узнае всичко.

Мистериозният спасител не отговори.

Горо почувства ръката да отбягва неговата.

Вратата се затвори след тях и Горо последва в коридора маскираната дожеса.

Обхвана го мисълта да избяга. Познаваше чудесно и най-малките извивки на коридорите в дожовия палат.

Но той сдържаше радостта си. Зависеше още от каприза на дожесата и трябваше да постъпва разумно.

Той последва дожесата стъпка по стъпка.

Двамата се отправиха безмълвно по стълбата, после се изкачиха.

Бледата светлина на една димяща лампа във вътрешността на коридора направляваше техните крачки.

Дълбоко мълчание владееше наоколо. Нищо не се помръдваше, никой не се показваше в мрачните коридори на палата.

Благодарение на един слаб светлинен лъч, негърът най-сетне успя да разгледа силуета и чертите на своята освободителка.

Тогава позна, без никакво съмнение, дожесата, с елегантната й величествена талия.

Бе сменила облеклото си и бе покрила лицето си с маска, за да не бъде позната.

Робът разгледа как бе разположена стълбата, разните площадки, които се намираха по нея, коридорите, към които водеше.

Пътят за неговото бягство бе открит.

— Твоето желание е изпълнено — каза внезапно дожесата на ухото на негъра. — Кажи ми сега, какво си видял в Рим! Отговори ми! Побързай, иначе си загубен!

Горо я послуша. Той разказа отново как Мадлена бе победила Анунциата, нейната съперница, и я затворила в един манастир.

После добави:

— Сеньорита Боргез се е измамила сама!

— Какво искаш да кажеш с тия думи? — прекъсна го дожесата.

Негърът произнесе:

— Марино изведе Анунциата от манастира и драмата сега са венчани!

При тия думи дожесата смаяна отстъпи крачка назад.

Горо използва изненадата и нерешителността, в която бе поставил Катерина, и слезе по стъпалата със сръчността на котка…

Тя чу един гръмък и подигравателен смях да се разнася по стълбата…

Дожесата, обхваната от гняв, поиска отначало да отмъсти на негъра, че я бе изиграл отново.

Нейната първа мисъл бе да повика полицаите, за да арестуват беглеца.

Но скоро се разколеба. Уплаши се от гнева на великите съдии. Тя се беше изложила с негъра; бе принудена да премълчи всичко.

В този момент чу една тежка врата да изскърца върху скобите си. Негърът бе отворил външната врата и сега бе свободен.

Катерина трепереше от гняв, разтревожена се прибра в будоара си, отмахна с трепереща ръка обшитата със злато завеса, после се отпусна върху една копринена отоманка… Тя загуби съзнание.

Колко време бе останала в такова положение, тя самата не би могла да каже.

Когато се събуди, бе вече ден. Слънцето къпеше с лъчите си луксозния салон.

Почетните дами я намериха вече права, когато дойдоха да изкажат на господарката си своите ежедневни поздравления.

Те забелязаха, че владетелката не бе си лягала през нощта. Очите й бляскаха от гняв и издаваха голямо недоволство.

Те не се осмелиха са разпитат Катерина Зиани за причините на мъката и гнева й. Страхуваха се да не изпитат гнева й върху себе си.

През това време тъмничарят бе известил Великия съвет за изчезването на Горо.

Никой не бе забелязал бягството му. Никой не можеше да разбере, как е избягал от здраво заключената килия.

Нито съдиите, нито дамите, нито слугите можеха да подозират, че дожесата е неволна съучастничка в това бягство.

Катерина не можа да намери покой през целия ден. Постоянно й се въртяха в ума думите на негъра: „И двамата сега са венчани!“.

Тя бе обичала Маринели с искреността на едно буйно сърце, неудовлетворено досега. Дълго време бе вярвала, че незаконнороденият ще отговори на нейната страст. Бе смятала, че връзките му с Анунциата са прекъснати и забравени.

Не спа и следната нощ. Разхожда се дълги часове из будоара си, съчинява най-разнообразни, но неосъществими планове.

Най-сетне, към сутринта тя се отпусна върху дивана и потъна в сън, изпълнен със страшни видения.

На следния ден Мадлена пристигна във Венеция. Тя отиде веднага в палата на дожовете и попита дали може да бъде приета от Катерина. Желаеше да се помири със съперницата си и да присъедини своята мъка към нейната.

При споменаване името на сеньоритата, Катерина като че ли забрави изведнъж гнева и мъката си.

С един скок стана от дивана, където си почиваше.

Една демонична усмивка озари лицето й, побледняло от скръбта.

Тя заповяда племенницата на папата да бъде въведена в големия приемен салон и отиде при Мадлена с горда походка и пресилена усмивка на устните си.

Сеньорита Боргез откри по тона, с който я приветства дожесата, че тя знае за поражението, което бяха претърпели двете.

— Кажете ми, сеньорита — запита най-сетне Катерина. — Истина ли е, че Марино Маринели е освободил Анунциата, която намерил в манастира на кларистките.

Мадлена потвърди ужасното съобщение и добави, че Марино и Анунциата са вече венчани от няколко седмици.

При тия думи дожесата почувствува, че се разгаря с нова сила болката, която измъчваше сърцето й.

Тя изказа мъката си с треперещ глас, задавян от вълнение.

— Ние и двете сме измамени в най-скъпите си надежди — каза тогава Мадлена. — Дойдох във Венеция, за да ви предложа моя съюз и моята помощ. Обединете се, Величество, с вашата бивша неприятелка, която сега е ваша приятелка. Да поговорим заедно за нашето отмъщение. Ние сме измамени и двете. Нашето отмъщение ще бъде двойно.

Дожесата забрави ревността си и насочи омразата си към Маринели.

Тя прие с въодушевление съюза, който Мадлена й предложи.

— Нашето отмъщение — каза тя — трябва първо да постигне мизерното момиче, което се е осмелило да ни унижи и ни отнеме човека, когото желаехме. Да образуваме нашия съюз и с общи сили да спечелим победата!

Мадлена изслуша с удоволствие думите на Катерина и попита, дали планът за отмъщение трябва да бъде осъществен в най-голяма тайна.

— Ще победим нашата неприятелка, рибарката от Сан Николо! — каза тя в момента, когато се сбогува с дожесата.