Г. Тение
Мистериите на Венеция (65) (или Омраза и любов)

22. Брат Бернардо

Горо, напускайки будоара на принцеса Боргез, се почувствува щастлив, че се е отървал от ноктите на всемогъщата дона. Той предвиждаше, че като размисли по-добре, тя ще изпрати хората си да го преследват.

С голяма бързина негърът се отдалечи от палата.

След няколко минути бързо вървене, той се обърна обратно и видя много слуги да излизат от палата и да търсят следите му.

Той кривна в първата уличка, която срещна, и се закри до вратата на една стара къща. Когато опасността бе преминала и слугите, претърпели неуспех, се бяха завърнали, той започна да се смее и продължи пътя си със спокойни крачки до кръчмата.

Стигайки там, той щеше да съчини един нов план, едно средство за използване на следата, дадена от Мадлена.

Щом стигна в кръчмата, той си поръча разкошен обяд, настани се на сянка под градинските дървета и започна да размишлява.

Внезапно видя да идва по пътя един монах, едър и дебел, който влезе в кръчмата, седна под верандата и си поръча кана вино, което започна да пие на малки глътки, като че ли желаеше да вкуси всяка капка. Поръча си втора каничка вино, като че ли да разсее самотата си.

Горо предусети желанието му и отиде да седне до него.

— Добрият капуцин желае, да разговаря малко — си каза той. — Ще му доставя случай да упражни своето проповедничество.

— Негърът поздравява светия човек! — каза Горо учтиво, като влезе под верандата.

Монахът промълви една къса молитва за честния негър, на когото гледаше като езичник.

Когато Горо седна, монахът му хвърли поглед, пълен със съчувствие.

— Нямаш ли господар? — го запита монахът.

— Робът има господар, добър — отговори Горо, преструвайки се на тъжен, — но сеньор е далеч. Той изпрати негъра във вечния град и негърът е забъркан и притеснен.

Монахът запита Горо дали е покръстен. Последният, когото Съветът на тримата бе принудил да приеме християнството в момента на неговото влизане в палата на дожовете, се престори на незнаещ и направи с глава отрицателен знак.

Малко по малко Горо можа да използва разположението на монаха, за да събере желаните сведения.

Той заговори отначало за мисията, с която неговият господар го бе изпратил при принцеса Боргез, за усилията на последната да го убеди да постъпи като брат прислужник в един манастир, чието име му бе изхвръкнало от ума.

— Благородната принцеса е искала, без съмнение да ви говори — каза монахът — за ордена Санта Клара, на когото прави всичките си подаръци.

— Негърът забеляза близо до вратата Анжелика един голям манастир, с беден изглед и недалече от него малка църква.

— Това е точно манастира на кларистките и църквата Санта Мария дел Розарои, синко! — допълни монахът.

Горо не можеше да сдържи радостта си, че най-сетне бе узнал убежището на Анунциата.

— Негърът ще послуша съвета на добрия отец — каза Горо, очите на когото тържествено светнаха. — Той ще се покръсти и ще възхвалява Бог с усърдие.

Монахът повярва, че ще може да спаси една заблудена душа. Той стана и поиска да го отведе веднага в това свято място.

Горо се трогна от добрината на монаха и прие предложението му с благодарност.

Светият човек бе доволен от компанията на негъра и благодареше, че бе имал такава приятна среща.

Той не подозираше каква цел бе имал неговият черен събеседник, който привидно се показваше смирен и набожен.

Горо бе решил да си послужи с монаха, използвайки слабостите му.

— Две кани вино от най-хубавото! — извика той на кръчмаря.

Човекът изпълни заповедта и донесе бързо поръчаните кани с вино.

— За здравето на уважаемия отец — каза негърът, чукайки чашата си о тази на монаха.

Набожният човек се поддаваше все повече на влиянието на виното и не мислеше вече за проповедта, която искаше да държи на Горо.

Последният, познавайки по очите на монаха, че вече достатъчно е пил, за да стане негова играчка, започна да го разпитва. Той го пита за името му, към кой манастир принадлежи, къде се намира този манастир. Така узна, че монахът се наричаше брат Бернардо и че манастирът му се намира близо до хана.

— Уважаемият отец говореше за един друг манастир, намиращ се близо до вратата Анжелика? — каза негърът. — Този манастир за монаси ли е?

Брат Бернардо направи отрицателен знак и заговори:

— Не, синко. Това мирно убежище приютява само монахини.

— Не отива ли някога там някой монах? — запита Горо настойчиво.

— Понякога почуква на вратата някой монах, предава някоя къса поръчка и се връща. Бил съм там по заповед на моя уважаем игумен. Ах! Добрите сестри познават добре брат Бернардо. Моят игумен е роднина на игуменката на този манастир и ме натоварва да му нося често писма или някоя поръчка за нея.

Така в разговор изминаха множество часове. Сенките на нощта се сгъстяваха върху околното поле.

Монахът сметна, че е дошло вече време да се прибере в манастира. Прие с благодарност да го придружи Горо.

Негърът лукаво забеляза, че още не бе изпразнил каната си.

Брат Бернардо, който бе пил много, за да утоли жаждата си, погълна остатъка от виното, не искайки да го остави загубено. После се усмихна самодоволно, като че ли питието му бе доставило голямо удоволствие.

През това време здрачът бе настъпил, покривайки с тъмните си сенки дърветата и храстите. Двамата мъже станаха най-сетне, платиха поръчаното и излязоха от кръчмата.

Полето бе мрачно и пусто. Птичките бяха започнали своите весели нощни песни и освежителната роса блестеше по цветята и листата на храстите.

Монахът и негърът тръгнаха през полето и се отправиха към малка гора, която трябваше да пресекат, за да стигнат до манастира.

Техният вървеж бе несигурен. Горо бе пил умерено и се държеше сериозно. Монахът, поддал се на изкушенията на виното, трудно вървеше.

Той се залюляваше ту наляво, ту надясно, избухваше понякога в силен смях, после се спираше, за да изтрие потта от челото си.

Накрая той хвана под ръка другаря си и двамата продължиха пътя си, наближавайки свещената сграда.

Внезапно Горо забеляза, че монахът хвърли поглед към една морава сред гората, близо до пътеката. Той предвиди желанието на монаха и му предложи:

— Уважаемият отец е уморен, нали? Не желае ли да си почине на меката трева? Ние ще стигнем скоро до манастира.

Религиозният човек се съгласи със задоволство, оплаквайки се от голямата горещина и се изтегна върху тревата. По съвета на негъра той съблече расото си, за да си направи нещо като легло.

През това време негърът се изтегна на свой ред и наблюдаваше най-малките му жестове. Видя го, че скоро затвори клепачите си, заспа дълбок съм и захърка шумно.

Тогава Горо се усмихна тържествуващо. Планът, който бе съчинил в кръчмата, пиейки весело с другаря си, бе реализиран. Бе успял да опие последния, да не съзнава постъпките си. Сега щеше да извлече от новия си познат ползата, на която разчиташе.

Желаеше ли да го ограби подло, възползвайки се от неговата слабост? Не, негърът нямаше лоши намерения. Планът му се състоеше от една проста хитрост, която щеше да му помогне в мисията, с която се бе нагърбил от любов към Марино.

Горо знаеше, че достъпът в манастира на монахините е забранен за всеки друг човек, още повече за един негър.

И така той бе решил да проникне при кларистките и да се убеди със собствените си очи, дали Анунциата е затворена там.

Искаше да открадне на монаха расото за няколко часа, да го облече и да се представи в този вид в манастира.

Топ се съмняваше за момент да не би заспалият да се събуди и полека започна да издърпва расото, което монахът си бе постлал, но последният спеше така дълбоко, че не чувстваше нищо и продължаваше да хърка в ритъм, монотонен и комичен едновременно.

Негърът облече расото, закри главата си с качулката и ръцете си в ръкавите, широки и дълги, за да не се вижда, че е негър.

Той се огледа, обърна се веднъж дваж, видя че прилича на монах и можеше да приеме ролята на брат Бернардо.

Тръгна след това обратно по пътеката и изчезна в гъстата тъмнина.

След като вървя няколко минути по направлението, което монахът му бе посочил, скоро стигна пред вратата Анжелика. Забеляза на известно разстояние мрачните страни на манастира и издигащата се в двора камбанария.

Решителният час бе настъпил. Верният Горо се радваше, че е достигнал най-накрая до целта си и ще може да продаде на нещастната годеница на Марино успокоителната вест, че скоро ще трябва да чака освобождението си. Той можеше да узнае, дали Анунциата вярва още в любовта на Марино или вече се е отказала, заради измяната му, заради неверността му…

Горо ускори крачката си, мина покрай стената с вълчи СТЪПКИ, достигна най-сетне до решетъчната врата и заудря чукчето.

Глухият шум, два пъти повторен, произведен от тежкото чукче върху желязната поставка, се разнесе в сградата и проехтя над тревясалите плочи в двора.

Сестрата портиерка дойде да отвори и с един строг глас го запита, защо чука в подобен час.

— Аз съм брат Бернардо, благочестива сестро! — отговори Горо, грижливо криейки главата си в качулката. Нося ново известие за уважаемата игуменка.

При тия думи вярната пазачка го пропусна да мине в двора на манастира, но го помоли да почака до свършване на вечерната служба.

Горо действително забеляза дългото шествие на монахините, наредени две по две след игуменката.

Всички бяха облечени с просто наметало на кларистките. Държаха по една запалена свещ в едната и молитвеник в другата ръка и пееха в хор:

Света дево, извини желанията ни.

Дай ни милостта си,

смили се над грешните.

 

Света Дево,

бъди благословена,

майка на Исус, царица на всички.

Горо, закрит зад един стълб, наблюдаваше физиономията на всяка от монахините при преминаването им пред него.

Скоро те изчезнаха във вътрешността на църквата и последните затвориха вратата след тях. Негърът изпита за момент разочарование. Анунциата не се намираше в шествието.

Той се почувства нерешителен, неспокоен да размишлява, хвърлен в голямо затруднение.

Положението му бе критично. Към кого трябваше да се обърне? Къде трябваше да отиде? Неговият план бе унищожен. Какво е станало с Анунциата? Дали е болна? Умряла ли е? Дали не са я пренесли в друг манастир?

Обзет от тия мъчителни мисли, той се заскита из двора.

Внезапно чу шум от стъпки върху плочите на двора. Някой се приближаваше и идеше, може би да го посрещне, да го демаскира, да съобщи на монахините за неговата дръзка измама. Почувства за момент страх.

Но скоро позна портиерката. Той напредна смело към нея, решен да употреби хитрост.

Престори се, че е изморен от дългия път и идеше да поиска нещо за пиене.

Милостивата жена го отведе до камбанарията и му показа две големи бъчви с прясна вода, до стената.

Лъжемонахът откачи от стената канчето, което бе окачено на един гвоздей, гребна вода и пи, докато задоволи жаждата си.

После изказа признателността си към сестрата, хвалейки я за усърдието й и малко по малко узна това, което желаеше да узнае.

— Моята задача в този момент е двойна — каза монахинята. — Две от нашите послушнички са уединени и аз съм натоварена с тяхното пазене.

При тия думи брат Бернардо изрази голяма изненада.

— Две послушнички уединени ли? — попита той. — Къде са те?

Горо почти бе издал инкогнитото си, задавайки този въпрос на сестрата.

— Какво се учудвате? — отвърна калугерката, изненадана на свой ред. — Нали знаете от последното ви идване за карцирането на двете безразсъдни?

Негърът тогава се престори, че си припомня думите на сестрата и се извини за своето забравяне.

Когато настоя да узнае имената на двете послушнички, монахинята му каза, че те се наричали в земния си живот Людовика и Анунциата.

— Какво безразсъдство бяха извършили? — запита мнимият монах, който едва прикриваше вълнението си.

— Людовика — отговори монахинята — е пренебрегнала най-свещената си длъжност. Осмелила се е да получи писмо от един млад човек. Сега изкупва престъплението си в една от подземните килии на манастира. Що се отнася за Анунциата, тя се разбунтувала. Отказала да приеме расото тогава, когато благородната сеньорита Мадлена Боргез, покровителка на нашия манастир, я е предопределила за служба на Бога през остатъка на дните й.

Горо почувства своето сърце на верен служител да трепва от омраза при мисълта за лукавото опекунство, което високомерната Мадлена упражняваше над бедното сираче.

— Един въпрос, милостива сестро. Кога ще освободят тази нещастна послушница? И тя ли е затворена в някоя подземна килия? — попита той развълнуван.

— Уважаемата игуменка — каза монахинята — не ще се съгласи за нейното освобождаване, ако тя не промени решението си. Този затвор ще стане даже неин гроб — при тия думи, произнесени с плах тон, тя посочи с пръст една малка врата, прикрита в дебелината на стената, която водеше до една подземна стълба — ако продължава да съжалява за забранените радости…

Вечерната служба наближаваше да свърши. Вече вратата на Църквата се беше отворила с хлопване, за да излязат молещите се монахини.

— Останете тук, почакайте ме! — каза на монаха сестрата портиерка, отдалечавайки се. — Ще отида да намеря игуменката и ще й съобщя за вашата мисия.

Горо се поклони, после си помисли за опасността, която го заплашваше, и за средствата, с които разполагаше за избягване.

През това време шествието мълчаливо се приближаваше към камбанарията. Мнимият Бернардо щеше да бъде открит, принуден да изложи целта на своето идване и може би, даже затворен и предаден на полицията в Рим.

Той взе едно внезапно решение. Отправи се към вратата с подземната стълба, която за щастие бе оставена полуотворена, слезе бързо по стъпалата и се намери във вътрешността на една обширна сводеста галерия, разделяща два реда килии.

Горо бе сигурен, че е стигнал до крайната си цел. Тъмнината, която владееше във влажния коридор, го покровителствуваше от всякакво преследване. Той се ослуша.

Никакъв шум не се чуваше край камбанарията. Монахините се бяха прибрали в своите малки стаички.

Сигурен в тази констатация, той произнесе с ясен глас името на Анунциата, но никой не отговори на зова му. Негърът вървеше от врата на врата, задавайки същия въпрос. Усилията му отидоха напразно.

Така той достигна до другия край на галерията и влезе в един пресечен коридор, край който имаше дълга редица затворени врати.

Пристъпи пипнешком в гъстата тъмнина, после изведнъж се спря. Един неясен шум достигна до ушите му. Някой бе изпуснал задавено охкане в една от съседните килии. Той подири за момент откъде идеше това мистериозно охкане, после приближи устните си до една от ключалките и произнесе ясно името на Анунциата.

— Анунциата Фарсети в тази килия ли е? — запита той.

Един слаб глас му отговори, въздишащ и тъжен:

— Кой ме вика?

— Горо, негърът — отговори черният, зарадван.

* * *

Страх и гняв бяха изписани по лицата на присъстващите. Беше ли това от родолюбие? Беше ли от страх пред неминуемото наказание? В техните души имаше различни чувства. Те очакваха нетърпеливо едно потвърждение на лаконичната новина. Събрали се бяха за решителния разговор.

— Казват, че един от вашите кораби е влязъл тази сутрин в пристанището, благородни Сима — каза Бордоно.

— Вие сигурно сте узнали нови подробности по аферата Санта Рока — добави Малатеста. — Моля ви, изведете ни от нашето неведение!

Фоскари настоя на свой ред да узнае сведенията, така че Сима, накаран да говори, им изложи това, което знаеше.

— Моят кораб — каза той — е минавал в открито море край Санта Рока, пътувайки за Венеция, когато е станал свидетел на морското сражение, завързало се близо до острова. Гъст дим забулвал хоризонта. Непрестанното ехтене на оръжейните гърмежи заглушавало шума на вълните.

— Вашият кораб, без съмнение, е взел участие в сражението? — каза Бордоне.

— Не — отговори Сима. — Неговото слабо въоръжение от четири топовни гърла и тежкият му товар биха го осъдили на сигурна гибел. Но докладът на капитана е от голяма важност. Този честен служител потвърди, че е забелязал през дима славното морско знаме, лъва на Адриатика, да се развява върху една от крепостите на острова!

При тия думи тримата патриции се развикаха, казвайки, че подобно нещо е невъзможно.

— Не — викаха те. — Капитанът се е измамил от някое фалшиво наблюдение. Защо ни смущава с неговите видения?

— Целият екипаж потвърди доклада на своя капитан — отговори Сима, продължавайки своя разказ. — В момента, когато търговският кораб, възвивайки борда, започнал да се отдалечава от опасното място, един войник от арсенала, ранен, достигнал до тях, плувайки с всичките си сили. Моряците извадили от водата нещастника, издигнали го на палубата и го наобиколили да го разпитват. Той им разказал, че бил свидетел на унищожаването на венецианската флота, че, адмирал Мило и Силвио Зиани били паднали под ударите на островитяните.

— Къде е този войник? Явил ли се е пред Съвета на тримата? — попитаха в един глас тримата сенатори.

Управителят им отговори, че човекът е починал през време на пътуването на кораба и че сам той, Сима, е предал на Съвета казаното от войника.

Енрико Бордоне изглеждаше съкрушен от тази новина.

— Как? — повтори той. — Венеция, царицата на моретата, победена, хвърлена в калта от един пират.

Малатеста изглеждаше по-оптимист.

— Нашата флота е значителна — каза той — и не може да бъде разбита по никакъв начин. Тя може за момент да направи лоша маневра, но крайният успех ще й остане сигурен.

Фоскари избухна в проклятия срещу нещастника, автор на това тъжно известие:

— Добре, че е умрял негодникът — каза той. — Но заклевам ви се, че ако бях го видял, щях да му изтегля езика, вързан с въже.

След като бяха излели всички проклятия и омраза срещу незаконнородения, гнева си срещу Венеция, която бе станала жертва на алчността си, продавайки кораби на Марино, Сима им каза, че се очаква след малко пристигането на една държавна галера.

— Да побързаме към Маламоко! — каза Фоскари, горящ от нетърпение. — Фаропазачът ще ни сигнализира приближаването на кораба и ние ще можем първи да узнаем точните подробности по сражението, да побързаме!

Бордоне и Малатеста подкрепиха своя приятел. Тримата се готвеха да напуснат управителя, когато последният ги задържа и мъдро отбеляза:

— Вашият опит ще бъде напразен. Новините ще бъдат докладвани направо на инквизиторите и вие ще се задоволите с това, което те решат да ви кажат.

Но сенаторите не държаха сметка за това предупреждение. Те се сбогуваха със Сима, отправиха се към гондолите си и тръгнаха за Маламоко при настъпването на нощта.

Пътувайки, срещнаха друга гондола, в която се намираше Тадео Моро, управителят на Сан Марко.

Уважаемият благородник ги поздрави, но не им съобщи нищо и продължи пътя си мрачен и мълчалив.

Пристигайки в Маламоко, тримата сенатори узнаха, че галерата, с която бе дошъл Тадео Моро, бе — хвърлила котва близо до пристанището и че дванадесет други единици, жалки останки на една от най-хубавите дивизии на флотата бяха се прибрали бързо в работилниците на арсенала, намиращи се недалеч от пристанището.

Благородниците поискаха да видят мистериозния кораб и да се осведомят от екипажа за претърпяното поражение, но множество офицери, предвиждайки тяхното намерение, им заповядаха да се оттеглят.

— Достъпът до галерите — казаха те — е забранен за всички без изключение.

Тримата сенатори се видяха принудени да се поклонят пред върховното решение и да се завърнат, без да са узнали нещо.

През това време мълчаливият управител на Сан Марко, подканящ гребците на гондолата, бе стигнал бързо до големия канал, после на Пиацета.

Лодката изви покрай стъпалата на кея, Тадео Моро пъргаво скочи на земята и се отправи към палата на дожовете с горди и бързи крачки, загърнат в своята пурпурна мантия.

Той поиска да бъде отведен при Великия съвет.

Тая вечер висшите съдии бяха нарушили традиционните си навици. Дон Виторио, измъчван от предчувствието, може би основателно, за един неуспех, бе повикал двамата си помощници преди обикновения час.

Те се бяха събрали на заседание, за да разискват върху важното съобщение на управителя Сима и да вземат необходимите мерки за запазване на тайната. Никой във Венеция още не знаеше за поражението, но инквизиторите не желаеха и да научат. Обаче те не смееха да вярват още в автентичността на сведенията, предадени от Сима. Липсваше им сериозно потвърждение на лаконичната новина.

Така че Тадео Моро веднага бе въведен при тримата ръководители на Венеция.

Управителят влезе с бавни и тежки стъпки и се поклони пред съда. По лицето му, обикновено студено и гордо, се четеше скръб. Той хвърли наоколо изпитателен поглед, за да се увери, че е сам, после започна:

— Благородни сеньори, ида да ви съобщя за нещастието, което ще хвърли в скръб целия народ.

При тия думи, произнесени с леден тон, дон Виторио не можа да сдържи едно потреперване.

Той запита управителя, дали на показанията на моряците от кораба на Сима може да се вярва, дали наистина венецианската флота е разбита. Попита го също дали незаконнороденият се е осмелил да забие на върха на фара си знамето с лъва на Адриатика.

Тадео Моро обяви за точни всички показания на моряците и потвърди новината за смъртта на адмирал Мило.

Тогава дон Виторио подскочи от стола си, заслепен от гняв, незнаейки как да отговори на думите на благородния управител.

— Вие лъжете! — извика той. — Подобни разкази са само басни!

Чиновникът продължи със същото спокойствие:

— Мило диреше смъртта и я намери, сражавайки се лоялно. Неговият кораб, пречупен от гранатите на батареите на Санта Рока, потъна. Силвио Зиани не е умрял, макар да твърдят, че е така. Той участва смело в акцията и получи много тежки рани. Отнесоха го с мен върху една от галерите, която тайно отправиха в работилницата на арсенала. С изключение на тия дванадесет кораба, които едва преминаха дотук, цялата ескадра е унищожена, разбита на неизползваеми останки. Двата опита, които направихме за дебаркиране войска на брега, единият през деня, другият през нощта, излязоха злополучни. И двата пъти Нашите храбри войски, твърде многобройни, водени от безстрашния Зиани, разбиха усилията си о непревземаемите крепости на острова и бяха унищожавани от ловките стрелци и топчии на Маринели. Ние не успяхме, поради отличната дисциплина, която владееше между бунтовниците и военния талант на техния началник. Нашата флота, почти победоносна през първия ден, падна през втория ден под една двойна атака, неочаквана, неразбираема. Ние мислехме отначало за малко числото на корабите, с които Маринели разполагаше. Принудихме ги с оръжейни изстрели, волю-неволю да излязат от залива, където се бяха приютили, и после ги накарахме да се оттеглят почти разбити. Такъв бе резултатът от първия ден.

— Защо Мило не използва тази победа? — прекъсна го един от инквизиторите.

— Вечерта след тази първа битка — подзе Тадео Моро, — която бе истински изгрев на славата за нашата хубава ескадра, уважаемият адмирал събра на борда си един военен съвет, на който бе решена да се предприеме нова атака на сутринта.

Управителят разказа как внезапно там дошъл Джакопо Граси, бивш съмишленик на Маринели, за да разкрие на Мило слабите точки от защитата на острова.

При тия думи дон Виторио направи нервен жест и запита защо Мило е имал доверие в един предател.

Управителят пое защитата на нещастния адмирал и разказа за внезапната смърт на Граси, изкупил подлостта си от ръката на самия Маринели.

— Смелият незаконнороден — каза той — успял да откачи славното знаме и да избяга по чудо. Вече моряците и войниците били дотърчали до мостика, разбудени от алармената камбана, когато Маринели се хвърлил в лодката на Граси. Разнесли се гърмежи от всички страни, отправени срещу беглеца, но нито един не го достигнал. Малко след това Фалие, когото Маринели натоварил да предупреди Оргосо, адмирала на кръстосващата в открито море флота, се появил близо до кораба на Мило. Но той също успял да се избави от нашата стрелба. На следната сутрин видяхме да се развява на върха на фара на Санта Рока знамето, което Маринели ни открадна, непобедимият лъв на Адриатика.

При тия думи управителят изведнъж замлъкна, като че ли под гнета на страшното видение, което му се представи. Главният инквизитор и неговите помощници произнесоха глухи проклятия…

След кратко мълчание Тадео Моро започна разказа си с точност и студенина.

— При вида на знамето, гордо развявано от вятъра, върху чужда земя, в нас се появи жажда за отмъщение. Сбогувах се с адмирала и напуснах кораба, заедно със Силвио Зиани, за да поема командването на моята дивизия. Ние открихме огън, насочвайки срещу пристанището стрелбата на нашата артилерия. Грохотът на бомбардировката, повтарян стотина пъти от скалите на острова, беше страшен. Внезапно в момента, когато малката ескадра на Маринели излизаше от залива и идеше да срещне опасността в една неравна битка, от галера на галера се разнесе новината, че много кораби идат зад гърба ни. Вече победата се очертаваше на наша страна. Слабата флота на незаконнородения щеше са бъде смазана…, когато неочаквано един дъжд от гранати се изсипа върху корабите от ескадрата. През облаците дим страшно зрелище се представи пред очите ми. Навсякъде върху съседните кораби владееше смърт и разрушение. Много галери бяха обхваната от пламъци; моряците им се хвърляха във водата и се давеха. Другите бяха с изпотрошени мачти и изпокъсани платна. Платна, въжета, греди се чупеха и падаха върху мостовете с трясък, убивайки и ранявайки стрелците и топчиите. Видях тогава адмиралския кораб да потъва, Мило и неговите офицери да загиват героично, множество наши галери да бъдат повличани от неприятеля и Оргосо, застанал триумфално на мостика на своя кораб…

Взех отчаяно решение. Дадох заповед на всички останали единици да се наредят след моя кораб и бързо да се оттеглят далеч от фаталното полесражение. Такъв е моят рапорт, сеньори! — каза Тадео Моро в заключение. — Вземете мерките, които смятате за добри. Ще си позволя само да припомня на уважаемите съдии, че островът е непревзимаема крепост и че Венеция не ще се съвземе дълго време и не знам кога ще може да мобилизира силите си.

Дон Виторио и двамата му помощници произнесоха своята присъда, обвинявайки Мило отговорен за поражението, поради неговата небрежност и неопитност. Неговата памет бе тържествено прокълната. Дон Марко и дон Томасо подкрепиха угоднически великия господар на инквизицията и дадоха съгласието си да се обяви, че старият адмирал е направил много грешки и е проявил липса на тактика.

Лоялният Тадео Моро направи една слаба защита в полза на нещастния прокълнат, като заговори за личната му храброст…

Но неговите усилия да реабилитира Мило пред съдиите бяха напразни. Дон Виторио, а особено дон Марко не искаха да простят на своя адмирал, че е пренебрегнал присъствието в открито море на флотата на Оргосо.

Разпитът завърши. Дон Виторио се сбогува с управителя на Сан Марко и му поръча да не напуска Венеция и да е на негово разположение.

Той му даде също заповед да съобщи за поражението на народа, но в намалени размери.

Управителят се поклони с уважение и напусна черния салон.

Инквизиторите започнаха незабавно да се съвещават.

Дон Виторио предложи да започне ново въоръжение, да се събере нова флота, да се натоварят нови войски. Накъсо те искаха да накажат незабавно незаконнородения за поражението, което бе нанесъл на Венеция.

— Поражението трябва да бъде отмъстено с кръвта на бунтовниците, преди народът да го узнае!

Дон Томасо посъветва да се приеме планът на Тадео Моро.

— Тази тактика — каза той — представлява едно двойно предимство. Тя ще има за цел да изтощи бавно противника, да изчерпи силите и мунициите му. Тя ще позволи също на нашите войски да открият слабите точки на острова и да избере решителния час.

— Много добре, уважаеми брате — каза иронично дон Виторио. — Вие предполагате, че този път нашите офицери ще бъдат в по-добра форма и по-верни на дълга си, отколкото Мило и неговите подчинени?

Тримата съдии размениха още няколко думи и единодушно приеха предложението на дон Томасо.

Дон Виторио саморъчно написа заповедите, отправени към управителя, както и инструкциите за новия адмирал.

Те определиха цифрата на контингента за войската, числото на неговите морски единици.

Те редактираха също и прокламациите, отправени към народа, написани много лукаво, където омразата срещу незаконнородения Маринели проличаваше във всеки ред.

Марино бе обявен като единствено отговорен за всички злини, които бе понесла Венеция.

Щом тия различни работи бяха привършени дон Марко и Томасо се сбогуваха с главния инквизитор и се отправиха за палатите си, за да си отпочинат.

При един зов на господаря си, слугите на инквизицията влязоха в залата на съвета, забулени, черни и непроницаеми призраци, взеха с автоматични жестове загърнатите книжа, които им подаде дон Виторио, после се отдалечиха безмълвно, като покорни машини.

Главният инквизитор се готвеше на свои ред да напусне черния салон, когато внезапно един нов маскиран слуга пристигна и съобщи, че гондолиерът Пиетро, носещ важно съобщение, моли за аудиенция.

Дон Виторио тогава отново седна. Полицаят влезе, застана пред главния съдия и двамата останаха сами в стаята с черните драперии.

Бившият прислужник на стария Андреа Фарсети бе бледен и развълнуван.

Косите му се спускаха на кичури върху челото, покрито с пот.

Голямата му черна брада, за която обикновено много се грижеше, бе заплетена.

Под разгърдената му риза можеше да се види, как гърдите му бързо се повдигаха и спущаха. Беше запъхтян и издаваше голяма умора.

Големите му черни очи, обикновено лукави и потайни, бяха изплашени и вторачени.

— Ах, господарю! — извика той след минутно мълчание. — Бях свидетел на едно страшно събитие, една свръхестествена работа! Бягах и ето ме пред вас, съвсем запъхтян и треперещ от ужас. Бог знае обаче, че вашият верен Пиетро е бил образец за храброст и хладнокръвие! Нека господарят да запита другарите му, да изучи миналото на предания му служител!

— Какво означава това дълго предисловие? — запита го дон Виторио нетърпеливо. — Защо ме безпокоиш в подобен час на нощта?

— Пристигам от остров Сан Николо — заяви най-сетне шпионинът. — Моята лодка летеше като стрела по спокойните води на Големия канал…

— В Маламоко ли беше? С някоя важна мисия ли те натовариха? — прекъсна го отново главният инквизитор, чийто дух бе развълнуван от мисълта за морското поражение.

— Не, господарю — отговори Пиетро. — Прекарах целия ден в колибата на Фарсети, спокойното жилище, за което трябва да благодаря на милостивия Съвет на тримата.

При тия думи Пиетро започна да разказва това, което бе видял и което го бе развълнувало.

— Преди около половин час — каза той — се приближих към дома си, след като изтеглих мрежите си на брега, когато случайно погледнах към вилата на сеньора Летиция Маринели. Богатото и кокетно жилище изглеждаше мрачно и пусто, както обикновено, докато внезапно една светлина започна да преминава през салоните на покойната сеньорита. Познах нейната сянка, която се движеше край стените, неосезаема и зловеща, забулена с дълъг, развяващ се плащ. Духът на Летиция Маринели се е върнал на земята и обитава предишното си жилище! Нека господарят ми вярва. Видях я със собствените си очи. Обзет от ужас, почувствах да ми настръхват косите, ледени тръпки да преминават по тялото ми. Отърчах в гондолата си и дойдох тук, да ви доверя тази страшна загадка.

— Ти си един страхливец — каза строго дон Виторио. — Не мога да се занимавам в подобен час с твоите неоснователни страхове. Сеньора Маринели е мъртва; нейното тяло е вече само кости и прах. Толкова ли си глупав да вярваш, че душите не могат да намерят покой в гроба, че се връщат между хората и осветяват жилищата със свещи?

Пиетро повтори твърденията си, закле се, че не е страхливец, че ясно е различил силуета и чертите на сеньората.

— Не лъжа! — извика той. — Аз още не мога да дойда на себе си от ужас.

Великият инквизитор, учуден от искрения тон на Пиетро, като че ли започна да се убеждава.

Полицаят показваше под своята черна маска, едно трескаво безпокойство…

Дон Виторио стана изведнъж, като че ли някаква мисъл го обзе.

— Къде е гондолата ти? — попита той лодкаря.

— Господарю — отговори полицаят, — довлякох я близо до палата, край Пиацета.

— Тогава последвай ме и ме отведи на остров Сан Николо — каза инквизиторът, напускайки естрадата, където седеше. — Искам да изясня сам тази мистерия, която витае във вилата Маринели.

Пиетро почувства гордост, че ще има един такъв висш пасажер.

Той отвори вратата на ужасния салон, поклони се пред дон Виторио и двамата напуснаха палата на дожовете, отправяйки се към канала.

Пиетро вървеше пред своя господар, изпълнен с доверие, с радост, че бе успял да го убеди. Той бе показал при много случаи истинска храброст.

Върховният съд бе доволен от неговите услуги и го смяташе за един от най-доверените си хора.

Но видът на един фантом го бе парализирал от ужас, като едно дете. Този контраст за характера бе общ за повечето хора от тази епоха.

Той слезе с бързи стъпки по стъпалата на кея, помогна на своя господар да се качи с гондолата, после я отблъсна от брега.

Дълбоко мълчание владееше върху Пиацета и канала, който ги окръжаваше.

Никой не бе забелязал лодкаря и неговия мистериозен пасажер с дълга черна качулка.

Камбанарията на Сан Марко още не бе ударила един часа. Двамата мъже бяха тръгнали навреме.

Пиетро гребеше със сръчност и сила по тъмните води и скоро остров Сан Николо се появи пред техните очи.

Чуваше се шумът на вълните, разбиващи се в дюната, истинска защитна дига, която пазеше Венеция от бурите на морето.

Лодката спря.

Пиетро остави да слезе дон Виторио, после двамата тръгнаха в нощта.

Зловещо мълчание ги обкръжаваше. Нищо не се движеше на острова. Рибарите, уморени от тежката работа, спяха в техните бедни колиби.

— Води ме! — каза със заповеднически дон Виторио. Пиетро го послуша и тръгна по една тясна пътека, която водеше към групата къщи.

После, стигайки до статуята на Мадоната, измени направлението и тръгна надясно по пясъчния бряг.

Вилата Маринели се издигаше действително на известно разстояние, в подножието на дюната.

Внезапно той се спря, показа с пръст на великия инквизитор мистериозната къща, която бе забулена в мъгла.

— Господарю, гледайте! — каза той с нисък глас. Пиетро не лъжеше.

Дон Виторио забеляза ясно през прозорците на вилата един силует, който ту се показваше, ту изчезваше.

За момент застана неподвижен, като че ли обхванат от изненада.

Но неговата нерешителност не трая дълго, изглеждаше, че бе взел едно решение.

— Следвай ме! — заповяда той на Пиетро.

При тия думи той тръгна по права линия към къщата.

Дон Виторио твърдо бе решил да посети сам вилата и да изясни мистерията, която витаеше в нея.

Попита Пиетро, който го следваше стъпка по стъпка, треперейки, дали има някакъв остър инструмент.

Полицаят имаше само една кама.

— Добре — отговори Виторио. — Твоето оръжие, превърнато в длето, ще може да изкърти вратата на градината.

Пиетро се залови за работа. Изкърти без труд разхлабената ключалка на малката вратичка и двамата тръгнаха към къщата.

Техните стъпки произвеждаха шум по падналите листа и счупените клончета, които покриваха алеята.

Внезапно, като че ли шумът на трошащите се съчки бе предупредителен сигнал за опасност, светлината угасна, сянката изчезна…

— Остани тук и не идвай, докато те повикам! — каза великият инквизитор на полицая, преди да премине през входа.

После той пристъпи с твърди крачки, премина през един тъмен коридор, изкачи се по стълбите и се намери през множество големи врати, които даваха достъп до апартаментите.

Той отвори една и проникна смело в широкия и луксозен салон, където бе видял да блести мистериозната светлина.

За момент се поколеба и помисли, че е измамен от една химера: почувства се засрамен от постъпката си и своето влизане във вилата.

После отново тръгна решен да изясни мъчителната загадка.

Внезапно видя да се появява във вътрешността на стаята изпъкващо из дълбоката тъмнина нещо с форма на човек.

Той застана неподвижен с очи, напрегнати към тъмната завеса, където сянката се криеше.

— Кой си ти — извика той — видение, което обитаваш тази пуста и безстопанствена вила?

Пристъпи към фантома…

— Назад, Виторио! — отговори един глух глас, като задгробно ехо. — Напусни тия места, които оскверняваш, ти, убиецо на твоето дете! Назад, Виторио! Ти уби Летиция Маринели, а Летиция бе твоята собствена дъщеря!

Тия думи, произнесени от зловещата сянка, ужасиха престъпния старец.

Той отстъпи назад ужасен…

— Горко ти! — извика той с треперещ глас. — Какво искат да каже с тия думи? Какво престъпление съм извършил?

Той тръгна обратно по стълбите, слизайки бързо, доколкото му позволяваха треперещите от вълнение и страх крака, достигна Пиетро, после извика, луд от ярост:

— Да се изгори веднага къщата! Този дяволски образ да изчезне от погледа ми! Побързай, негоднико — обърна се той към полицая. — Подпали от четирите страни проклетата вила. Нека изгряващото слънце освети само развалините й!