Г. Тение
Мистериите на Венеция (27) (или Омраза и любов)

27. Островът Санта Рока

След като беше издигнал на високия хълм изхвърлената от бурята мачта, Бертучио очакваше тя да бъде забелязана от някой минаващ кораб.

Положението му бе лошо. Той се чувствуваше болен, отслабнал от всевъзможните лишения, на които бе подложен.

Това, което предвиждаше, се случи. Треската обзе всичките му членове. Твърде слаб, за да може да ходи, той се принуди да се задоволява с мидите и стридите, които бе събрал и които бяха единствената му здрава храна. Заливът бе твърде отдалечен от него.

Той пълнеше бутилката си с дъждовна вода благодарение на това, че с помощта на големия гвоздей бе издълбал един отвор във форма на прозорец на стената на колибата си и бе поставил навън едно издълбано дърво, по което се стичаше водата.

Поставяйки бутилката под тази своеобразна водосточна тръба, той я пълнеше с вода.

Вратата на колибата си той затвори колкото е възможно по-плътно, за да се защитава от бурята. В колибата си имаше складирани плодове, яйца и царевично брашно.

Щом взе тия мерки, мнимият монах се почувствува още по-изморен и по-обзет от треската.

Той вярваше, че последният му час е настъпил и бе обзет от една ужасна мъка, мислейки, че ще отнесе в гроба си тайната за фаталната нощ и не ще може да я предаде на Маринели. Само един сън вълнуваше неговото въображение, възбудено от треската: той пристигаше в Тулон и съобщаваше всичко на Маринели, станал каторжник.

Но когато отвореше очи, ужасът на самотата на неговото отшелничество, далеч от света и хората, усилваше мъченията му.

Маринели бе окован. Дожът гинеше в страшните подземни затвори. Колко съжаляваше, че не бе имал пълно доверие в негъра, който заминаваше за Тулон… Уви всичко бе загубено.

При бълнуването си той виждаше виновниците, на които, само той знаеше имената, да се изправят пред него: вижда стария дож Марино Гримани, някога строен и величествен, сега немощен и сбръчкан като него; чудовищния Луиджи Гримани със зловещо лице и сеещ страх около него.

От време на време бедният болник превъзмогваше треската и наквасваше със студена вода пламналия си език. Той се принуждаваше също да не яде нищо през деня.

За щастие неговата жилава природа изглеждаше ще вземе връх.

След няколко седмици, един ден, когато слънцето топлеше малката колиба в топлата си светлина, той почувствува, че треската го напуща.

Той пиеше постоянно на редовни интервали прясна вода и удоволствието, което му доставяше това пиене, изглеждаше, че възвръщаше силите му.

Той можа от време на време да изяжда по няколко плода. За нещастие брашното и яйцата през това време се бяха развалили.

Той трябваше да остане още няколко дни легнал, понеже слабостта му беше твърде голяма. Внезапно една идея го облада.

Сигурно рибари или мореплаватели можеха при някакъв случай да слязат на острова.

Може би те ще намерят само неговия труп, обаче, той можеше да постави в дрехите си някоя записка, чрез която ще може да бъде предадена на Маринели тайната на мъртвия.

— Да, провидението ми подсказа, че трябва да постъпя така. Тайната от фаталната нощ не трябва да изчезне заедно с мене! — извика Бертучио, обзет от пламенно въодушевление. — Едно подобно престъпление трябва да получи наказанието си, даже и ако смъртта, сразявайки ме на този остров, направи да се забави отмъщението! — продължи той.

Но как да пише? Бертучио нямаше под ръка нищо, което можеше да му послужи за тази цел.

Той се отпусна на мъховото си легло и мисли цялата нощ.

Най-сетне повярва, че е открил средството и лицето му, набръчкано от страданията, се проясни от лъча на надеждата.

— Открих, открих! — извика той, зарадван и пляскащ с ръце. — Открих!

„Всевъзможни Боже — каза той в молитвата си — дай ми сили, за да изпълня предназначението си. Направи, щото пътниците да намерят в Санта Рока бележките, които ще оставя!“

„Хайде Бертучио — каза си той. — Ти имаш да изпълниш една свещена задача, извърши я!“

И на следния ден, благодарение големите усилия на волята си, той стана и напусна колибата.

Природата навън изглеждаше, че бе променила вида си. Морето се бе изкачило толкова високо, че от Пясъчния бряг не бе останало друго освен една тясна ивица в подножието на скалите.

Храстите и дърветата бяха се пременили с тяхното хубаво зелено облекло. Мъхът на моравата изглеждаше като един великолепен килим. Слънцето високо над хоризонта галеше със светлината си пролетния пейзаж.

Бертучио дишаше с пълни гърди чистия въздух, извор на живот и здраве.

Огладнял той се изкачи на върха на скалите, изплашвайки морските птици, които бяха кацнали там, и започна да дири пресни яйца, за да се подкрепи. Той има щастието да намери в една вдлъбнатина на скалата дъждовна вода, която бе останала там. Накрая той напълни бутилката си с вода.

Щом се подкрепи той се завърна в колибата си. Той забеляза тогава, че дъските, който бе поставил зад и пред бедното си жилище, за да го покрият, бяха отлично запазени.

Той потърси всички пирони и железни парчета, които бе събрал от кораба и изтръгна закованите с помощта на един камък, който му послужи като чук и натрупа всичките грижливо, като някое съкровище в колибата си.

Слънцето започна да грее по-силно и Бертучио се отправи към залива. Обаче разстоянието дотам беше голямо. Не му бе достатъчна силата.

Той можа едва на другия ден да достигне до скалите, по които имаше стриди и малки хранителни миди. Като събра доста от тях, той ги отнесе в колибата си.

Но какво беше неговото учудване, когато, приближавайки се до колибата, видя един малък облак дим да излиза от отвърстието на покрива й.

Той помисли в началото, че това беше прах, осветлен от слънчевите лъчи. Но скоро разбра, за своя голяма радост, че под влиянието на слънчевата светлина, концентрирана във върха на бутилката, бе обгорено едно място от една дъска и то бе започнало да гори. Бутилката в случая бе изиграла ролята на някоя лупа.

Бертучио подскочи от радост: старата бутилка му бе доставила огън, така желания огън.

Той изтърча да намери суха трева и сухи съчки. Постави сухата трева върху обгореното място и скоро се издигна пламък.

Радостта на самотния нещастник бе неописуема. Това откритие нямаше да закъснее да му окаже неоценими услуги.

Той можеше сега да си свари яйца, да си опече хляб и млади птици. От дърветата можеше да направи някои съдове, като ги издълбае с помощта на огъня.

Той си построи едно огнище, смля царевични зърна, смеси брашното с вода и няколко яйца и получи след няколко часа един хляб, който действително не бе вкусен, но за гладния представляваше царско ядене.

Огънят му доставяше и едно друго предимство: вечер можеше да пали върху планината огньове и да извести чрез тях присъствието си на корабите, които щяха да минат.

Тази мисъл го изпълни с радост и надежда.

Същата вечер старецът натрупа на близкия хълм една грамада от сухи дървета и я подпали.

Той продължи да върши това и следните нощи, докато забеляза, че провизиите му от сухи дървета се изчерпват. Това наново го постави в затруднено положение. Трябваше да прекъсне сигналите си, понеже не можеше да разчита на пресните клони и храстите, които бяха зелени.

Действително Бертучио се чувствуваше щастлив, че сега ще може поне да се храни добре.

Помисли тогава да реализира плана, който бе съставил по време на боледуването си.

Задачата бе мъчителна и дълга. Но той вече не бе смущаван както преди от мисълта за смъртта. Напротив, чувствуваше, че ще живее и се залови здраво за работа.

Той потърси в съседство с колибата си някоя широка скала и равна, колкото бе възможно. За щастие можа да намери една скала, която отговаряше на желанието му.

Веднага отърча в скромното си жилище да вземе пироните, железните парчета и камъка, който употребяваше като чук.

Той се върна направо при скалата и констатира с радост, че тя можеше да се дълбае. Искаше да запази завинаги, чрез един неразрушим надпис това, което знаеше, това, което вълнуваше съвестта му като честен човек; да запише с незаличими букви имената на виновниците.

От първия ден той имаше надежда, че ще изкара докрай своето трудно предприятие, благодарение на голямото си търпение и усърдие.

Малко по малко надписът се открояваше буква по буква. След няколко дни той вече бе направил една разбираема част. Щом първата плоча бе привършена, той я огради в една рамка.

Сигурен в успеха, започна работата във втората плоча.

Дните и нощите преминаваха, без да донесат някаква промяна в монотонния живот на бедния отшелник.

Всяка сутрин той подновяваше работата си с ново усърдие.

От време на време вечер палеше огън върху планината и разглеждаше широкото море около острова. Но нищо не се забелязваше върху вълните.

Когато Бертучио, вече напреднал в своята работа се освободи от мисълта, която подтискаше душата му, той пожела по-пламенно да напусне острова и да се върне всред хората.

Но всеки ден му носеше ново разочарование. Никакъв кораб не се появяваше на хоризонта. Бертучио беше осъден да умре на този остров.

Втората плоча бе скоро свършена. Редовете, дълбоко издълбани, бяха ясни и четливи. Те не можеха да се заличат нито от дъжда, нито от градушката.

Скоро дойде ред на третата плоча, по-широка и по-пълна, тъй като трябваше да съдържа имената на виновниците.

Работата ставаше все по-бърза и щеше да завърши скоро, понеже Бертучио вече бе придобил голяма опитност, ако едно случайно събитие не бе попречило.

Една сутрин, след една нощ, през която Бертучио бе запалил огън на планината, той наблюдаваше хоризонта, изведнъж изпусна един вик на изненада. Бе доловил един глух шум от потопен изстрел.

Той заскача от радост като дете. Един минаващ кораб бе забелязал огъня му през нощта и се готвеше да дойде, за да го освободи от самотата му.

Бертучио хвърли пирона и камъка, които държеше и се отправи покрай скалите към планината. Той тичаше толкова силно, че се задъхваше.

Искаше да се увери. Един вътрешен глас му казваше, че часът на освобождението е наближил.

Щом стигна на върха, цял потънал в пот, той разтвори широко очи. Като скръсти ръце, той падна на колене, почна да плаче от радост, а след това като луд се впусна към пясъчния бряг.

Един голям кораб бе хвърлил котва на известно разстояние от брега и бе изпратил веднага една лодка, за да узнае какво означава този огън, забелязан през нощта, както и бялото знаме, което се развяваше на върха на една височина.