Г. Тение
Мистериите на Венеция (38) (или Омраза и любов)

38. Главата на обезглавения

Марино и д’Артенай, изкачвайки се по стъпалата на Пиацета се отправиха към площада, още изпълнен от една гъсто притисната тълпа. Но те забелязаха в момента на тяхното пристигане, че дожът и управителят от Сан Марко се оттеглят от ложата, откъдето наблюдаваха екзекуцията.

— Главата на Бертучио е паднала — каза Марино ниско на ухото на другаря си — Луиджи се оттегли в палата.

— Тогава да побързаме! Да се опитаме да вземем по възможност по-скоро главата на осъдения! — отговори д’Артенай.

— Аз още не ви разбирам! — каза Марино.

— Потърпете няколко минути и аз ще ви дам доказателство за това, което ви казвам! Смятате ли за престъпление, че ние ще изтръгнем от главата тайната, която знае? — отговори д’Артенай.

— Бертучио сам ще ни прости нашата постъпка — каза Марино полугласно, — но ще бъде доволен, ако може да живее още, за да ни даде последните указания! Последвайте ме!

Двамата мъже, които се бяха загърнали в техните тъмни мантии и нахлупили дълбоко над очите си своите черни шапки с широки краища, започнаха да си пробиват път между тълпата, която се разотиваше.

Те успяха най-сетне да достигнат до ешафода и можаха да получат от палача главата на монаха.

Марино я взе под мантията си, после се отправи бързо към едно отстранено място на площада, съвсем близо до църквата Сан Марко. Пристигайки там, той отвори наметалото си.

Тръпки го побиха при вида на тази глава, опръскана с кръв и смъртно бледна.

Косите се спущаха, черни, в безпорядък върху челото. Очите бяха широко отворени и приличаха на стъклени. Устата зееше и на двамата мъже се стори, че устните се движат и езикът прави безпомощни усилия да заговори.

— Бертучио! — извика Марино със задушен глас, гледайки ужасната физиономия на тази глава, която д’Артенай предпазливо държеше. — Бертучио, познаваш ли ме още? Ето, Марино Маринели е пред теб?

Очите се затвориха и наново отвориха, Бертучио нямаше друго средство да отговори, тъй като бе лишен от говор.

— О, небе! Вие имате право, д’Артенай! Той подвижи очите си, за да покаже, че ме е познал!

— Побързайте! Задайте му въпросите, които смятате за най-важни, — каза д’Артенай.

— Бертучио — подзе Марино, — тъй като вие ме виждате и ме чувате, разкрийте ми остатъка от вашата тайна!

Очите на мъртвия се движеха страшно в техните орбити. Виждаше се, че той е пълен със страх и страдание.

— Намерих каменните табла и ги прочетох — продължи Марино, превъзмогвайки ужаса си. — Имената на виновниците останаха дълбоко запечатани в паметта ми. Те не ще избягат от наказанието и вашата смърт ще бъде страшно отмъстена! Но вие не сте ми именували всичките. Вашият надпис е останал непълен! Направете ми отново знак с очите си, за да не остане да загине вашата тайна заедно с вас! Има ли още един виновник освен тия, които сте изброили, чиито имена не са писани?

За втори път очите на отрязаната глава се затвориха и пак се отвориха.

— Той отговаря „да“! — поясни д’Артенай.

— Луиджи беше ли в числото на тия, които проникнаха в апартаментите на моя баща през коледната нощ?

Отговорете ми още само на този въпрос — каза Марино, — и ние ще ви оставим да почивате във вечността, бедни Бертучио! Луиджи доближи ли се до леглото на моя баща?

Очите отново направиха знак.

— Вие виждате, Луиджи е бил в числото на виновниците — каза д’Артенай.

Марино не можа да удържи ужаса, който изпита при спомена за една такава постъпка и поднесе ръцете си към лицето.

— Как, той, той самият! — шепнеше той силно раздразнен. — Бертучио, още нещо! Клетникът посмя ли да вдигне ръка върху стареца, който едновременно е негов и мой баща? Увенча ли Луиджи своите злодеяния, вдигайки ръка върху баща си?

Очите на мъртвия се раздвижиха.

— Той го е направил — каза д’Артенай, който не можа да въздържи едно леко потреперване.

— Това го е направил. Това, което изглеждаше подло обвинение е било само чиста истина. Това, което изглеждаше невероятно е било действителност!

— Погледнете, Маринели — каза съвсем ниско д’Артенай.

— Неговите очи се движат още, той е неспокоен. Има още нещо да ви каже.

— Предполагам, че това се отнася до баща ми, нали бедни Бертучио? Той още е жив, той лежи в подземните килии. Така ли е?

Марино бе налучкал точно. Очите на мъртвия се раздвижиха трескаво.

— Той го е видял или чул — обясни д’Артенай. — Сега той се успокои. Погледнете! Неговите клепки се затвориха. Той умира напълно!

— Нека Бог дари своята милост на вас, Бертучио, който бяхте най-лоялният служител на моя баща. Помолете се за мен, когато бъдете пред Спасителя! Имам нужда горе от някого, който да се грижи за мен! Моите ръце ще се окъпят в кръвта на неприятелите! Смъртта ще предизвика ужас във Венеция. Ще устроя една кървава нощ, каквато още никой не е виждал. Заклевам се пред тази глава и в моята вечна почивка!

Вие ще отидете в полетата на свещения мир, след като изпълнихте вашата длъжност върху земята всред многото опасности, всред невъобразими мъки.

Уви! Светът не ви даде помощта, която заслужавате, бедни старче, в края на вашите сили. Сега земята ще ви скрие от тази човешка неблагодарност в своята гръд, както ще приеме всички ни в часа на вечната почивка!

Елате, д’Артенай, да отидем на острова на гробовете и да погребем главата на Бертучио до неговото тяло!

— Внимавайте, Маринели, — каза внезапно д’Артенай. — Вижте долу ония двама души. Те не ми предвещават нищо добро. Струва ми се, че се мъчат да се приближат незабелязано до нас.

— Да отнесем главата на острова на гробовете, д’Артенай. Тия двама гондолиери ще ни последват — каза Маринели, пресичайки площада, за да отиде на Пиацета.

Д’Артенай скри грижливо под своето наметало главата на Бертучио. После двамата мъже минаха бързо пред палата на дожовете и ешафода, където стояха още няколко любопитни.

Пристигайки до стълбата на кея, те направиха знак на тяхната лодка да се приближи.

Марино даде заповед на моряка да ги отведе първо на острова на гробовете, после да ги върне при старата Луала, за да научат новини за Анунциата.

Лодката заплава грациозно по вълните. Близо до Големия канал тя се намери внезапно по следите на една голяма гондола, където бяха седнали няколко благородници под един балдахин, бродиран със злато.

Марино се наведе от лодката, за да разпознае кои бяха хората. Той разбра, че те отиваха у Силвио Зиани, началник на карабинерите, у когото тази нощ, вероятно, се отпразнува смъртта на Бертучио като се даваше голям прием.

Д’Артенай разбра същото нещо както своя приятел.

Тогава лодката бе прекарана близо край гондолата, за да могат да се разпознаят намиращите се в нея лица. С един поглед, Марино успя да ги разпознае. Те бяха богатите сенатори Малатеста, Фоскари и Сима.

След малко двамата мъже се приближиха до острова на гробовете. Тъмнината вече беше пълна.

Те слязоха и се отправиха към гробаря.

— Кажете ми — запита Марино, — изкопан ли е вече гробът на екзекутирания осъден?

— Да, почти е готов, благороднико — отговори гробарят, хвърляйки върху двамата чужденци, загърнати в широки наметала, любопитен поглед.

— Заведете ни! — заповяда Марино.

Този човек, който бе мълчалив до неучтивост, не посмя да възрази и отведе двамата посетители на едно отстранено място, намиращо се съвсем близо до брега, където погребваха самоубийците и осъдените на смърт.

При светлината на един стар фенер работниците довършваха гроба на Бертучио.

Помощниците на палача още не бяха там. Те пристигнаха на острова с трупа след половин час.

След като поставиха главата до трупа й и след като възнаградиха хората, Марино и д’Артенай бързо се отправиха към брега, където бяха слезли, скочиха в лодката и дадоха заповед на моряка да продължи към града, като после мине по малката водна уличка.

Внезапно в момента, когато лодката се намираше между острова на гробовете и северната част на града, две гондоли изпъкнаха отстрани на лодката.

— Кой е там? — викнаха от двете лодки.

Марино и д’Артенай подскочиха.

— Какво безобразие? — извика Марино, силно разгневен.

— Вие ще трябва да ни отговорите кои сте!

Буйният венецианец посегна с ръка за сабята си, но д’Артенай го задържа…

— Не проявявайте неблагоразумие — му каза той ниско.

— Познах ги. Това са ония двама гондолиери, които ни следяха на площада. Оставете ме да им отговоря.

— Ще отговорите ли? — разнесе се един заплашителен глас.

— О, тук така ли се отнасят с чужденците! — извика д’Артенай. — Кои сте вие и с какво право ни спирате?

— По заповед на великия капитан — отговори Себастияно, прав в своята гондола, на страна от Пиетро, когото Марино ясно различи — ще трябва да ни последвате.

Д’Артенай се приближи до гондолиера и го разгледа. През това време Марино бе седнал на дъното на лодката, преструвайки се на безгрижен. Той трябваше да се довери на своя приятел и да не се меси в разправията, понеже Пиетро веднага би го познал.

— Кой сте вие? — запита заплашително Пиетро.

— Аз съм капитан д’Артенай, офицер на негово Величество крал Хенрих IV.

— Как, вие сте французин?

— Ако вие знаете, драги мой, вече това, че негово Величество крал Хенрих IV управлява Франция — подзе д’Артенай подигравателно, — несъмнено ще дойдете до заключение, че един капитан на негова служба е французин!

— Какво ви е довело във Венеция? — запита Себастияно.

— И кой ви придружава? — добави Пиетро, посочвайки Маринели с пръст.

— Този стар прегърбен господин със сериозно лице е моят астролог. Той не ме напуща никога — отговори д’Артенай.

— Хъм! — каза Себастияно. — А какво правите нощем тук над водата, близо до острова на гробовете?

— На този въпрос не съм длъжен да отговоря — отсече сухо д’Артенай. — Нима офицерите на крал Хенри не са в сигурност върху територията на Венеция?

— Ще се отнеса до някое висше лице и ще запитам дали първият срещнат гондолиер има право да разпитва един френски капитан — извика д’Артенай, който се престори на разгневен.

— Отведете ме веднага при вашия велик капитан — рече той, преминавайки в гондолата на двамата шпиони.

— А вие — обърна се той към другаря си, който бе останал в дъното на лодката без да мръдне — върнете се спокойно на моя кораб. Ще отида при техния офицер, за да разясня недоразумението! Хайде, не се бавете! — каза той на двамата полицаи. — Отведете ме при благородния Силвио Зиани, когото имам честта да познавам!

Гондолиерите бяха изненадани от смелото държание на чуждия офицер, но те трябваше да изпълнят неговото искане, докато Марино, неподвижен в лодката, се отдалечи към острова Сан Николо, където корабът бе пуснал котва.