Г. Тение
Мистериите на Венеция (21) (или Омраза и любов)

21. Едно корабокрушение

Когато Анунциата се събуди сутринта, тя се облече набързо, за да приготви своята закуска и тая на просякинята.

Обаче, за голямо свое учудване, забеляза, че последната е вече напуснала колибата.

Просякинята нямаше обичай да се отдалечава толкова рано. По-вероятно бе, че тя не бе се връщала вкъщи, след като бе излязла така късно, за да търси и предупреди немия монах.

Последното предположение бе правдоподобно, но Анунциата не можеше да се увери в това, понеже достъпът в стаята на старата под покрива й беше забранен и тя не можеше да види дали леглото й е разбутано или не.

Вечерта Луала се върна в къщата по-рано, отколкото обикновено. Анунциата забеляза, че тя бе неспокойна и обмисляше нещо. Но не можеше да я запита какво я тревожи.

Когато й заговори за немия монах от просто любопитство да узнае дали Луала го е намерила, старицата не й отговори и заприказва за съвсем други неща.

Нощта настъпи и Анунциата видя старата просякиня пак да излиза.

— Тя крие нещо — си каза младото момиче, обезпокоено, че Луала се лишава от съня и ходи цялата нощ из града. — Какво ли има в главата си? Страхувам се да не я постигне някое нещастие. Тя е стара и немощна, а нощем е така тъмно в каналите и улиците, които граничат с тях, че може да падне във водата и да загине без помощ, понеже по това време всички спяха и никой нямаше да се притече да я спаси.

Анунциата си легна, но желаеше да остане будна до завръщането на Луала.

Часовете минаваха едни след други. Най-после когато се появиха първите зари на утрото, тя чу да се отваря тихо вратата на къщата. Това бе Луала, която мълчаливо се изкачваше по скелята към стаята си.

Чак тогава Анунциата заспа в един здрав сън. Когато се събуди сутринта, тя напразно дири старата просякиня; последната се беше вече измъкнала навън.

Много дни и много нощи изминаха по същия начин, през време на които Луала продължаваше мистериозните си разходки.

Една вечер, най-сетне, когато се върна вкъщи, върху лицето й се забелязваше задоволство и тя бе по-радостна от предните дни.

Тя носеше на своето „малко съкровище“ печена на фурна риба, каквато продаваха по улиците и за пръв път от много дни направи почивката си в компанията на Анунциата.

— Забелязах — каза тя, — че се учудваш защо старата Луала излиза толкова късно. Днес мога да ти кажа, Анунциата, днес можеш да знаеш. Опасността е минала!

— Как, вие сте били в опасност, добра Луала? Вероятно, заради мене — каза младото момиче.

— Не, не, мое малко съкровище, не се отнася за тебе! Никой не се съмнява, че красивата рибарка от Сан Николо е тук. Кой може да знае? Кому ще хрумне това? Никой не ще помисли за моята колиба, в този затънтен квартал.

— Тогава вие сте се безпокоили за този ням монах, който е бил заплашван от някаква опасност нали?

— Да, за немия монах, мое малко съкровище, за стария ням монах, когото бяха обградили в скалите карабинерите, тия изчадия, помощниците на страшните държавни инквизитори!

— Кажете ми, добра Луала, защо карабинерите преследват бедния човек? Той сигурно не е сторил зло никому.

— Така е, Анунциата, той не е сторил зло никому, но карабинерите преследват добрите и благородни хора.

— Ах, така е и с моя любим Марино!

— Сега аз съм радостна, мое съкровище — засмя се старата, — понеже монахът е вече далеч оттук. Сега карабинерите, тия проклети карабинери, не могат да го хванат.

— Вие ли спасихте тоя беден монах, добра Луала?

— Да бъде благословено небето, успях, но това ми струва много неприятности и мъки, понеже полицейските шпиони са навсякъде. Сега той пътува по морето. Нощес той благополучно се качи на един тримачтов кораб, който отива за Джорджия и Анкона и след няколко дни той ще бъде в манастира в Асколи — каза старицата, чиито очи блеснаха от задоволство. — Там той ще остане на почивка и в сигурност, докато твоят Марино бъде освободен и започне борбата… тъй като той ще отмъсти на дожа, на съветниците и на сенаторите. О, аз познавам красивия и смел Марино! Познавам го, мое малко съкровище, добре го познавам!

— Вие казвате, че той ще започне борба срещу съвета и могъщите инквизитори? — попита Анунциата развълнувана. — Казвате, че ще си отмъсти?

— Ще се задоволя да кажа като в църквата. Амин.

— О, Боже! Но как ще се бори той срещу могъществото на дожа с мощните му галери и с многобройните му войници? Той ще се изложи на голяма опасност.

— Той ще победи всички, Анунциата, вярвай ми, че ще ги победи. Той е силен, смел и го обичат навсякъде! Опасностите не го заплашват!

— Казахте ми, че немият монах, в далечния манастир, който назовахте, ще очаква Марино? Марино познава ли го?

— Познава го, мое малко съкровище, познава го!… много добре.

— Вие не ми казвате нищо, добра Луала. Само разпалвате моето любопитство?

— Не, не. Старият ням монах е вече на сигурно място и сега мога да ти кажа, Анунциата, всичко! Познаваш ли Бертучио?

— Искате да кажете за стария прислужник на дожа?

— Прислужникът на стария дож, да, мое малко съкровище.

— О, разбира се, познавам го твърде добре. Още като дете, виждах го често, когато идваше при сеньора Летиция, на остров Сан Николо, с някоя поръчка от светейшия дож, когато често тичахме да ловим пеперуди в градината или строяхме малки параходчета, Марино и аз!

Старият Бертучио водеше често Марино при баща му, в палата, и винаги го чувах да казва:

— „Каква разлика с Луиджи!“

И той милваше Марино и го притискаше до гърдите си с бащинска нежност.

Той плака и бе много време тъжен, когато сеньора Маринели се помина внезапно, на следния ден след като бе ходила на един прием у стария Виторио Карманьола…

— Да, Бертучио обичаше много Марино, и днес също го обича повече от всекиго другиго на света.

— Но каква връзка има между Бертучио и немия монах?

— Една много близка връзка, мое малко съкровище — отговори старицата, смеейки се загадъчно. — Ха, ха, твърде близки връзки наистина. Знаеш ли защо кръвният съд иска да улови немия монах чрез карабинерите?

— Не, добра Луала, и тъкмо исках да ви попитам за това.

— Защото монахът е дошъл във Венеция да търси твоя Марино и защото — старата просякиня наведе сбръчканото си лице съвсем близо до ухото на Анунциата, — защото той се нарича Бертучио.

— Как?… Бертучио ли е немият монах?

— Тихо, Анунциата! Тихо.

— И, за да види Марино, той се излага на голяма опасност?… О, сега, всичко ми е ясно. Той е искал да му довери какво се е случило в палата през оная нощ срещу Коледа; той е искал да му разкрие тайната на палата на дожите, нали?

— Карабинерите бяха попаднали на следите му, Анунциата. Те бяха започнали да го преследват, и нашият приятел щеше да попадне в ръцете им, ако аз не бях… — старицата изведнъж се прекъсна, като че ли не смееше да довери нещо на младото момиче — ако аз не бях го намерила и предупредила навреме — завърши тя.

— Добре е станало, Луала!

— Сега той пътува по морето. Полицейските шпиони могат да го търсят, колкото си искат. Те не ще намерят вече и Горо, негъра, който се срещна с него и после замина за далечното пристанище, където е Марино, за да го уведоми, че ще намери стария Бертучио в манастира Асколи, ще научи от него важната тайна и да му каже какво да прави в бъдеще.

— Но как Бертучио е узнал, че негърът е станал верен на Марино, и как са се срещнали да говорят?

Старата просякиня вдигна рамене.

— Той е узнал това от гадателя на звездите, който живее в една къща до моста Риалто, и който знае да открива истината, както казват. Изглежда, че последният е открил бъдещето на дожа и му е разказал чудни неща…

— Един гадател по звездите! — каза живо Анунциата. — Не мога ли да узная нещо за него?

— Ти сигурно искаш да узнаеш бъдещето си, Анунциата? Ха, ха, ха! Нали, мое малко съкровище, нали? Но късно е! Бедният Ауромето…

— Какво му се е случило, Луала?

— Той е хвърлен в Орфано от проклетите помощници на съда! В Орфано, в черния Орфано!

— Това е ужасно!… Какво е извършил?

— Казват, че бил магьосник и с помощта на черната магия направил да изчезне немият монах и можел да узнава неща, които не се харесвали на проклетия съвет на тримата.

— О, това е ужасно. Бедният астролог. Сигурни ли сте, че го е постигнала тази страшна участ.

— Аясило, слугата от палата, ми довери тази тайна. И той ми е казал истината понеже Ауромето вече не се е върнал в своята къща, откакто карабинерите нахълтаха вътре и го отведоха. Орфано се пълни с трупове, откакто Марино Гримани не е вече на дожкия престол и е заместен от Луиджи. Моли се само, щото старият Бертучио да стигне щастливо до своя манастир, Анунциата, и никога да не пие вода от канала на Орфано…

Докато старата просякиня и Анунциата водеха този разговор, корабът, в който се намираше монахът, беше напуснал пристанището на Джорджия, в лагуните на юг от Венеция и бе излязъл щастливо от залива, за да стигне до Анкона.

Пред очите на монаха, който изглеждаше твърде слаб и изнурен, се разстилаха сините води на Адриатика. Той бе седнал на моста, докато моряците маневрираха насмолените платна.

Вятърът бе слаб и неблагоприятен за пътуване, понеже корабът се движеше с бързината на някоя малка ладия.

Скоро въздухът утихна напълно.

Силното обедно слънце гореше. Моряците и офицерите се бяха оттеглили в стаята и в кабините си, за да си отпочинат преди да започнат отново работа.

Немият монах, с когото екипажът не се занимаваше, ходеше мечтаещ върху моста на спрелия кораб.

Когато слънцето започна да се наклонява към хоризонта, монахът забеляза внезапно върху водата оня странен феномен, наричан в много страни с името „Фата Моргана“, и който наричаме мираж. Това е едно внезапно явление, което се явява през спокойните тихи вечери върху водите на Адриатическо море.

Очарован от това зрелище, немият монах виждаше във водата нещо като широк пояс с ослепителна млечна белина, в който се образуваше един брилянтен кръг.

После като че ли морето се покри с голяма бяла покривка и от нея се издигаха дървета, храсти, планински склонове, скали, полупокрити със зеленина, с най-богати и най-разнообразни оттенъци цяла гама на зеленината. Изглежда като че ли във въздуха плуват голямо количество бели, зелени и пурпурни пръстенчета, върху които слънцето пръскаше ослепителна светлина.

После белите облаци, които фигурираха в това феерично видение, се разделиха на много отломъци и водата започна да става тъмна.

Внезапно сцената се смени в момента, когато моряците се появиха на моста. Предметите получиха нови цветове от залязващото слънце и като чрез пръчката на някой магьосник един друг мираж се издигна над морето.

Фееричният образ блестя известно време в чудни краски. Най-после видението изчезна. Цветовете се изличиха и върху водата останаха само пурпурните слънчеви зари.

— Един „венто ди Ливанте“ (източен вятър) ще се разрази през нощта — каза един от матросите, чиито изострени черти издаваха безпогрешно едно дете на Джорджия. — Той ще напъне платната.

— Свийте всички платна! Източният вятър се повдига — викна капитанът, също от Джорджия, което личеше по лицето му и сухото му тяло.

Хората от Джорджия се смятаха между гондолиерите на Венеция за най-верни пазители на древните обичаи и старите методи на мореплаването някога на почит в лагуните.

Те бяха смели и опитни моряци. Познаваха добре морето и вятъра и когато, по сигурни белези, предвиждаха лошо време, нищо не бе в състояние да ги накара да излязат.

Когато веднъж кажеха фразата: „Неразумно е да се тръгне“, нито молбите, нито обещаваните възнаграждения можеха да ги накарат да се впуснат по морето.

Те знаеха колко опасни и вероломни бяха водите на Адриатика и не искаха да се изложат на опасностите, когато можеха да ги предвидят.

Когато миражът се разнесе, лицата на моряците изразяваха безпокойство.

След няколко минути, когато изпълнявайки заповедта на капитана всички се бяха приготвили за посрещане на бурята, се разбра, че старият морски вълк не се е излъгал.

Източният вятър не трая дълго. Скоро той бе заместен от силния северозападен вятър, който повдигна страшни вълни и разпени повърхността на морето.

Около кораба преминаваха бързи като стрели стада риби, които бягаха от бурята и от време на време подскачаха във въздуха.

Тъмнината се спусна върху морето, което прие чер цвят около кораба, докато в далечината белите точки на вълните ставаха по-многочислени и едно глухо, продължително бучене се приближаваше.

Заповедите на капитана се разнасяха от моста, незабавно и точно изпълнявани от моряците. На борда царуваше това послушание, което характеризира моряците, които в последния момент, когато смъртта е най-заплашителна, избягваха да се отдават на отчаяние.

Чайки и други морски птици летяха около и над кораба със зловещи крясъци.

Небето се помрачи; облаците забулиха звездите; зловещи сенки се спуснаха навсякъде. Всяка минута грохотът на вълните се усилваше, които вече нападаха страните на кораба и го повличаха със себе си, така че заплашваха да го обърнат.

Капитанът изпрати бързо една част от екипажа при помпите и накара другите мъже да слязат на дъното на кораба, за да попречат колкото е възможно, за неговото преобръщане.

Последната заповед бе дадена твърде късно. Вълните подеха кораба и го отхвърлиха настрана. При страшния тласък голямата мачта, която се издигаше в средата на кораба, се пречупи.

Страшните вълни се издигаха на фантастична височина и помитаха всичко по моста, така че монахът и капитанът трябваше да се задържат за оградата, за да не бъдат отвлечени от моста.

Тъмнината стана непроницаема.

Силният ураган изпълваше въздуха със страшен шум; корабът, лишен от голямата си мачта, не можеше да се управлява вече и стана играчка на вълните.

Той беше загубен, ако вятърът не го избавеше, понеже подвижният му товар се бе хлъзнал на една страна и го навеждаше все повече и повече. Вече хамбарът се бе изпълнил с вода, а вълните заливаха борда със съкрушителна сила.

Мъжете, мокри до кости, не бяха вече в състояние да маневрират, понеже не можеха да се движат в пълната с вода палуба.

Гласът на капитана се разнасяше над шума. Напрягайки всичките си сили, той още се опитваше да спаси кораба си, който вятърът движеше по вълните с бързината на светкавица.

Уви! Корабът и всичко, което се намираше на него, изглеждаше безвъзвратно загубено, понеже водата бе вече проникнала в голямата кабина.

В този момент ураганът хвърли кораба върху една гигантска вълна, която го пое на гребена си. Радостни викове се изтръгнаха от устните на екипажа. Корабът бе възвърнал равновесието си!

Моряците получиха смелост. Гласът на капитана отново проеча по-силно от бученето на урагана.

Той заповяда да свалят задната мачта, за да се даде по-малка опора на напъните на бурята.

Под ударите на брадвата, мачтата се наведе и с трясък падна в морето, повличайки със себе си част от оградата. В миг вълните отнесоха всичко надалече.

Но надеждата, така бързо повдигната, изчезна скоро, когато капитанът и моряците видяха с каква изумителна бързина бе движен от вятъра и вълните корабът, който не се подчиняваше вече на кормилото.

Ту издигнат високо във въздуха, ту свален дълбоко между две водни планини, които се разливаха върху него, той бе подхвърлян като някоя черупка от стихията без цел, без спиране, без да знае накъде отива.

Немият монах беше недалеч от кормилото. Водата се лееше около него: тя бе измокрила дрехите на нещастния старец.

Той се бе хванал с двете си ръце за една стърчаща греда и очакваше с ужас последния си час.

Бертучио, защото той беше, имаше само едно желание, чието осъществяване искаше в молитвите си. Искаше да види преди смъртта си Марино Маринели, сина на дожа Марино Гримани.

Трябваше да му говори. Трябваше да му разкрие нещо, което не знаеше никой друг освен него, и което Марино трябваше на всяка цена да узнае.

Това бе единствената цел на неговия живот, единствената причина, поради която се страхуваше от смъртта. Ако бъдеше тази нощ погълнат от вълните, заедно с него щеше да бъде погребана завинаги тайната на нощта срещу Коледа.

Внезапно корабът бе така силно разклатен, че подът се разкриви и разчупи. Никой не можа да се задържи прав.

Капитанът издаде зловещ вик от моста.

— Подводна скала пред нас!

Корабът бе вече докоснал скалата.

Никой не помисли да помогне на капитана, да направи един опит за отстраняване на нещастието…

Моряците се отправиха към голямата лодка и я спуснаха в морето всред вълните с надеждата, че ще се спасят.

Корабът заби дълбоко носа си в пясъка пред скалите.

Частите на кораба трещяха и се разчупваха. Вълните се хвърляха върху неподвижния кораб и го раздробяваха, като отвличаха частите надалеч.

Корабокрушенците скочиха в лодката, за да спасят живота си. Неколцина, при опита си да скочат в нея, паднаха и изчезнаха в бездната.

Монахът отърча също към тази страна, понеже искаше да се спаси, тъй като имаше причини за това.

Но вълните бяха отнесли лодката далече от кораба и подводната скала.

Той я видя, подскачаща върху гребените на вълните, и започна да си кърши ръцете.

Бе останал сам на кораба, който всяка минута се заплашваше от опасност, съвсем сам върху разбития кораб, който парче по парче ставаше плячка на ненаситните вълни.

Лодката беше изчезнала. Моряците не можеха ни да я управляват, ни да я спрат. Те бяха безпомощни в тази лодка, която вълните подхвърляха като една орехова черупка.

Монахът коленичи и започна да се моли, когато един сърцераздирателен вик, в който се съединяваха множество гласове, го накара да трепне. Този страшен и отчаян вик, въпреки отдалечеността, се разнасяше по-високо от шума на вятъра и морето.

Монахът изтръпна… Една вълна, по-голяма от другите, бе обърнала лодката и всички моряци бяха загинали в безпощадните ръце на съпругата на дожа от Венеция.

Същата съдба щеше да сполети и него след няколко минути. И той щеше да потъне в дълбочините, без да може да му разкрие страшната тайна на нощта срещу Коледа!…

Изведнъж той стана; стори му се, че небето бе чуло молбата му и му бе подсказало начин за спасение.

Вълните продължаваха да трошат кораба. След няколко минути, под техните удари, той щеше да се пречупи на две…

Монахът взе с двете си ръце една голяма и здрава дъска от тия, които се бяха разкъртили от кораба. Употребявайки всичките си сили, той довлече дъската върху моста. После потърси едно дълго и здраво въже и намери такова, навито на отломката от мачтата.

Тогава той легна по гръб на тая дъска, по-дълга и по-широка от него и се привърза към нея без мъка, обвивайки около себе си и дъската.

Като извърши това, той заочаква в тази страшна нощ всред силната буря и постави живота си в ръцете на Провидението.

Едва бе свършил с привързването си към дъската и вълните, тласкани от урагана, се нахвърлиха силно върху полуразрушения кораб, изтръгнаха го от пясъка и отвличайки го надалеч, го оставиха да потъне на дъното на бездната.

Монахът и неговата дъска бяха отнесени в същото време към скалите. Нещастникът припадна, докато дъската, върху която лежеше като един труп, се понесе от една голяма вълна.

И монахът, с коса разрошена в мокри кичури, с ръце, безсилно висящи от двете страни на дъската, с бледо лице и затворени очи бе повлечен от течението по повърхността на бурното море.