Г. Тение
Мистериите на Венеция (30) (или Омраза и любов)

30. Звънецът на водолаза

В момента, когато управителят се наведе през прозореца на библиотеката и даде заповед да се заемат всички изходи на къщата, Марино се намираше още вътре.

Без да чуе ясно думите на коменданта, той разбра, че заповедта на последния го поставяше в голяма опасност.

Той побърза да премине по стълбата и коридора, за да излезе по скоро.

Едва бе стигнал до вестибюла на долния етаж, когато забеляза, че пазачите от стражата се приближиха до вратата, за да я затворят.

— Хей! — извика им той. — Оставете ме да изляза!

Пазачите го погледнаха учудени, без да знаят, какво да правят.

Единият от тях отговори:

— Затваряме вратите. Заповед!

— Много добре. И аз съм натоварен да ви предам тази заповед! — каза Марино, като се промъкна между двете крила на вратата. — Не сте ли виждали някой чужденец на излиза от къщата?

— Оставете ме да мина — каза Марино със строг глас, като мина през голямата врата; която войниците затвориха зад него. — Ще отида да видя навън. Искам да се уверя!

Те не подозираха, че бяха оставили да излезе точно този, когото диреха.

Когато комендантът слезе и ги запита виждали ли са някого да напуща къщата, те му отговориха:

— Не, господин комендант, никого, освен един офицер.

Старият благородник не можа да разбере нищо от това странно събитие. Наистина много офицери идваха в бюрото му. Може би, някой от тях бе имал нужда да потърси нещо в библиотеката?

Той реши да разследва случая. Но не намери нито мистериозния, нито узна името на офицера, който бе напуснал къщата.

През това време Марино бе продължил пътя си в твърде тъмната нощ.

Той си мислеше какво впечатление ще добият неговите бивши мъчители. Щеше да побърза да покаже на своите документите, доказателство за неговата смелост.

От друга страна той не се чувстваше твърде сигурен в този укрепен град, обграден със стени.

Неговата съдба зависеше единствено от директора на каторгата. Последният можеше да съобщи подозренията си на управителя и да започне преследване на мнимия офицер.

След като бе спечелил успехи един след друг, Марино рискуваше да бъде отново заловен и този път екзекутиран.

Понеже ако досега комендантът се бе показал милостив, имайки желание да потули аферата от симпатии към Венеция, той не би му простил новия подвиг.

В бягството си той минаваше през тъмните улици на Тулон, избягвайки да пресича площадите. Въпреки че беше твърде късно, кръстопътищата бяха още по-оживени, поради присъствието на военни от всякакъв род.

Обаче един вътрешен глас му подсказваше, че това раздвижване беше нещо необикновено, тъй като в такъв напреднал час обикновено всички се прибираха.

Действително, нещастникът повярва скоро, че неговите страхове са основателни. Началникът на каторгата, мислеше си той, е вдигнал в тревога всички офицери и бе им поверил своите подозрения относно чужденеца.

Маринели избягваше групите и се движеше само из пустите улици.

Но едно голямо разочарование го очакваше. Стараейки се да не бъде уловен, той бе забравил да следва точното направление и се бе заблудил. Той се намери внезапно пак пред палата на управителя.

Това бе истинско нещастие. Обаче, никакво раздвижване не се забелязваше наоколо. Часовоите се разхождаха с монотонни стъпки около голямото здание.

Марино реши да се върне по пътя, който ще го изведе от крепостта, но като внимава този път добре откъде минава.

Едва бе направил няколко крачки по това направление, когато се чуха стъпки. Някой идеше насреща му. Какво да прави? Не можеше да избегне тази среща. Идващият имаше изглед на офицер или чиновник, принадлежащ към генералния щаб.

Марино процеди едно проклятие през зъбите си. Още с първия поглед той бе познал своя най-опасен враг, началника на крепостта! Двамата мъже се погледнаха вече в лице и Маринели нямаше вече съмнение.

Той трябваше да го отстрани на всяка цена, било чрез хитрост, било чрез сила!

— Извинете господине — каза му Маринели поздравявайки го учтиво. — Чужденец съм в този град и ще бъда много щастлив, ако ми покажете вратата, отваряща се за пътя към Хиерс.

— Вие чужденец ли сте? — подзе чиновникът, изненадан. — Вие носите, обаче униформа! — добави той, изпитателно разглеждайки мистериозния чужденец.

— Разбира се, каза последният. — Принадлежа към полка от морската пехота, която пази бреговете на Хиерските острови. Тук съм едва от няколко часа. Трябваше да донеса една бърза заповед на управителя.

— А, твърде добре! — отговори директорът на каторгата с радостно възклицание. — Вие ли сте офицерът, когото срещнах преди малко във вестибюла на негово превъзходителство? Вие сте пристигнали от Хиерс?

— Да, аз бях при управителя и говорих с него — обясни Марино, като разбра, че началникът на каторгата не знаеше нищо за дадената от управителя заповед да го преследват.

— И вие извършихте мисията си? — го запита събеседникът му.

— Вече се връщам към Хиерс — отговори Маринели — и ще си позволя в качеството си на чужденец да ви помоля да ме придружите до изходната врата на града. Аз привързах коня си недалеч от нея и желая да го взема.

— На вашите услуги, драги господине… — началникът на каторгата се спря внезапно, размишляващ — драги господине… как да имам удоволствието да ви наричам? Попита той на върха на любопитството.

— Наричам се Ламарин — отговори Марино, който ставаше по-смел. — Отведете ме, моля ви се. Да побързаме, защото утре желая да бъда в Хиерс.

Чиновникът реши да отиде и заведе Марино до вратата. Това правеше не само от услужливост. Гореше от желание да узнае, каква е била целта на мисията му. Съжаляваше, че не бе се забавил още при управителя.

Пътуването на офицера не е имало друга цел, мислеше си чиновникът, освен да съобщи на коменданта нови подробности относно бягството на каторжника и на венецианския тримачтник.

— Какво ще кажете по тази чудна история? — запита той най-сетне. — Подобно нещо не се е случвало, нали?

— Сигурно и чудно е, че управителят не иска да се говори по нея! — отговори Марино.

— Вие съобщихте ли му нещо по този въпрос, драги господин Ламарин? — попита с доверителен тон началникът на каторгата.

— За тази афера трябва да се пази мълчание, както ми даде да разбера управителят. Но вашите подчинени сигурно мъчно ще се сдържат да не говорят — отвърна Маринели, отдалечавайки се от въпроса.

— Естествено, дори господин Ламарин, моите надзиратели на каторжниците, офицерите от галерата мъчно ще изпълнят тази заповед. Вие сигурно сте донесли на управителя някое съобщение във връзка с този инцидент.

— Нищо повече — отговори мнимия Ламарин. — Ние забелязахме от нашия пост тази сутрин, при пукването на зората, венецианския кораб да плава с опънати платна към открито море, а галерата да се връща към Тулон без екипаж!

— Значи вие сте могли да забележите това от брега?

— Да, с помощта на нашите далекогледи. Всичко ни изглеждаше така чудно: тия топовни изстрели при настъпването на зората, бързото заминаване на тримачтникът. После, на сутринта, корабите обходиха залива. Аз бях натоварен от нашия полковник да отида да уведомя управителя за това, което сме видели…

Маринели замълча за момент и после каза:

— Забелязах вече коня си, господин директоре. Вие бързо ме доведохте. Приемете най-добрите ми благодарности.

При тия думи той се отправи към животното.

— Аз само изпълних дълга си. Доведох ви при вратата, която дирехте! — каза чиновникът на младия офицер.

Марино се покачи на седлото.

— Можете ли да ми направите още една голяма услуга? — попита Маринели. — Кажете да отворят вратата! Надявам се, че пак ще се видим! Ще запазя добри спомени от нашата среща — каза Марино.

— Минете с коня си! Аз ще ви отворя вратата! — отговори французинът. — Безполезно е да събуждаме часовоя. Сбогом и добър път!

— Сбогом — каза Маринели.

Той бодна с шпорите коня си и напредна в нощната тъмнина.

Едва се отдалечи малко и не можа да се сдържи да не избухне в смях, мислейки за комичното приключение.

Зазоряваше се, когато стигна до лозята на селянина, който така великодушно му бе отстъпил коня си.

Той почиваше в малката къща. Марино почука на вратата, после нетърпелив, той привърза животното в конюшнята и се отдалечи, отдавайки приятелски поздрав на лозаря, който се беше разбудил и показал на прозореца.

Марино продължи пътя си с бързи крачки, без да предполага, че в Тулон цари неописуемо вълнение в палата на управителя.

В навечерието, когато комендантът бе дал аудиенция на директора на крепостта, един куриер бе пристигнал от Париж, носейки много книжа от голяма важност.

Те бяха поставени в библиотеката и още не бяха подредени.

Вечерта всички чиновници бяха напуснали бюрото, оставяйки книжата отворени върху масата на управителя.

И какво бе открито на сутринта? Една от тия официални папки бе изчезнала! Тя се отнасяше до дирекцията на каторгата.

Започнато бе щателно претърсване. Всички папки, касетки и чекмеджета бяха разгледани и преобърнати, но всичко беше напразно! Папката бе изчезнала безследно!

Управителят си спомни за случката през вечерта, но тя все пак оставаше една загадка. Естествено, началникът на чиновниците от каторгата не можа да узнае заповедта, която се отнасяше за него.

Марино Маринели бе взел именно тия книжа и бе ги поставил в джоба си.

Виждайки го да пристига, неговите приятели го посрещаха с ентусиазирани викове.

Той им предаде разговора, който бе подслушал, и им показа документа, който бе доказателство за смелия му подвиг.

Фалие прочете високо текста и каза, че ще трябва да размисли върху важността на този документ.

Маринели узна, че документът с нищо не ще го ползва, а само ще създаде неприятности на нещастния чиновник.

— Заклевам се, че той ще му бъде върнат! — извика той, но сега нямаме време. Ще трябва да потърпи малко.

Казвайки това, той се покачи в лодката, която бе дошла да го вземе от брега, и се върна на кораба.

Всички го посрещнаха с възторжени овации.

Горо свали каскета си и застана благоговейно. Тонино, Зани и другите рибари паднаха на колене пред Маринели, като пред някой герой от кралска кръв.

Фалие, Оргосо, Манжил и Граси му обещаха, стискайки му сърдечно ръката, да го следват навсякъде и да му се подчиняват винаги.

Трогнати от този жест, и останалите хора от екипажа направиха същото и дадоха клетва за вярност на Маринели.

Последният бе искрено трогнат от тия прояви на симпатия. Но една постъпка на д’Артенай го постави на върха на радостта. Кавалерът го попита, свършил ли е благополучно работата си и му стисна ръката в знак на вечно приятелство.

Дълбоко трогнат, Марино се закле тържествено на другарите си отсега нататък да им бъде законен и неустрашим владетел.

— Нашето дело за отмъщение ще започне веднага — каза им той, — но преди всичко ние ще трябва да извършим едно предприятие, понеже е необходимо за второто. Ако първите ни усилия се възнаградят с успех, скоро ще достигнем до крайния успех.

Вие всички ще узнаете, къде ще отидем, мои приятели, продължи той. — Да се отправим първо към Неапол, където ще намерим строителя на камбани Жулио Верди! Вие сте поставили богатството си в моите ръце и правото да разполагам с него. Е, добре! Приемам великодушния ви принос към общото дело, за да го използвам и после да ви го върна, но не като ви обърна на пирати или ви накарам да воювате.

Далеч от мен е тази мисъл, но като ви дам това, което е мое законно притежание — богатството, завещано ми от моя другар по верига, Мадраселва.

— Война на инквизицията от Венеция! Да победим или да умрем! — извикаха венецианците.

— Ние ще се сражаваме! — добави героят. — Виновниците трябва да изкупят престъпленията си. Света Богородица ще ни покровителствува! Горко на тия, които ограбват и присвояват имота на другите, товарите на свободните кораби.

Чуйте добре думите ми! Марино Маринели желае неговите другари да го изхвърлят от средата си, ако някога се домогне до имота на другиму. Също той ще се показва неумолим към тези, които нарушат този закон.

Ние ще се сражаваме, мои приятели! Ние ще се сражаваме око за око, зъб за зъб, давам ви думата си! Венеция, или по право дожът и неговият чудовищен съд ще треперят само при името на Марино Маринели!

Незаконнороденият, който е опозорен, който е осъждан на смърт, ще се превъплъти в отмъстител и ще оправдае званието си. Той притежава доказателство за престъпленията на неприятелите си.

Горо, негърът, ми разказа, че Бертучио, бившият слуга на стария ми баща, който е бил свидетел на трагичната нощ, който знае имената на престъпниците се е завърнал във Венеция и там живее! Облечен в монашеско облекло и от дълго време се прави на ням, за да не бъде заподозрян.

Бертучио ме очаква. Той ме търси. С нетърпение очаква да ми разправи всичко, което знае. Щом узнаем неговото свидетелствувание, ние ще имаме правото на нашата страна.

Тогава, мои приятели, ще започне страшният дуел между правосъдието и престъплението.

— Да живее Марино Маринели! Да живее спасителят на всички! Провидението да го закриля! — извикаха всички мъже от кораба, който плаваше в морето с опънати платна.

— Ние ще ви следваме и ще ви слушаме във всичко!

— Позволете ми още един въпрос, Марино, каза Фалие. — С каква цел отиваме в Неапол?

— Аз желая, приятелю, да ви кажа предварително защо отиваме в Неапол: но отсега нататък не ме питайте вече. Слушайте ме добре!… Ще отида при прочутия леяр на камбани Жулио Верди, за да ми излее една камбана, която ще позволи да вляза в притежание на моето съкровище!

Фалие и другарите му се спогледаха учудено, не разбирайки нищо от мистериозните думи на началника си.

— Вие желаете да си построите една камбана? — попита Оргосо изумен. — Каква връзка може да има между тази камбана и наследството, което сте получили?

— Не ми задавайте въпроси, мои приятели. Вие ще разберете скоро моя план — отговори Марино.

Казвайки това, синът на дожа, който беше добър кормчия, хвана сам кормилото и даде желаното направление на кораба.

Неговите другари не можеха да си обяснят смисъла на думите на Марино.

Анафесто, който малко по малко се съвземаше от раната си, заяви следното:

— Маринели е обещал на своя умиращ другар да изпълни една свещена длъжност пред гроба му. Сигурно той е дал обет да постави някоя камбана в негова памет и да я окачи на някоя църква.

Не бе рядко умиращите да изказват подобни желания. Обяснението на Анафесто изглеждаше правдоподобно и всички решиха да изпълняват без противоречие думите на Маринели.

След едно късо и приятно пътуване, те пристигнаха в Неапол.

Писмото, взето от Тулон от библиотеката на управителя, бе върнато на предназначението си, благодарение грижите на д’Артенай.

Едва бяха слезли на брега и Марино се отправи при стария и прочут леяр на камбани, чиято работилница се намираше край брега, недалеч от града.

Старият човек работеше. Той беше всред своите работници и наблюдаваше отливането на една камбана с грамадни размери.

Жулио Верди дойде до младия венецианец, чиито дрехи издаваха благородния му произход, и се извини, че го приема в работно облекло.

— Нищо, нищо, майсторе, — отговори Марино. — Няма защо да се извинявате. Моето посещение е твърде неочаквано и аз би трябвало да се извинявам. Седнете до мен на този куп дърва и ми позволете да поговоря няколко минути с вас.

— Елате при мен, благородни сеньоре. Там ние ще разгледаме по-удобно целта на вашето посещение.

— Не, ние сме твърде добре тук, на чист въздух. Ще можете ли да ми построите една камбана, в която ще мога да вляза цял и да се движа свободно?

Старият леяр погледна учудено чужденеца:

— Такава, в която да можете да се движите свободно? — повтори той, вярвайки, че не е чул добре.

— Разберете ме добре, майсторе — продължи Марино, рисувайки върху пясъка с върха на сабята си формата на една камбана. — Необходимо е само да е тънка, но здрава. Не трябва клепало. Напротив, вие ще поставите в краищата една вътрешна кръгла платформа, достатъчно широка, за да мога да се задържа върху нея.

Леярят поклати глава. Не бяха поръчвали още подобни неща.

— Ако желаете да се движите във вътрешността на камбаната, благородни господине, тогава не ще държите на това как ще звучи.

— Разбира се. Но не поставяйте галерията твърде ниско. Направете я малко по-високо от краищата. Кога ще бъде готова?

Жулио Верди погледна рисунката, която бе начертана на пясъка.

— Ще трябва — каза той — да приготвя една форма, различна от всички други, които съм фабрикувал досега!

— Тъкмо тази е причината, поради която съм дошъл да ви намеря, тъй като вашата известност е всеобща. Ще чакам във Венеция, докато камбаната бъде готова. Колко време ще ви бъде необходимо?

— Като бързам и положа всички старания, ще са ми нужни четири седмици, благородни сеньоре!

— Добре, майсторе. Каква цена ще искате?

Едва Маринели бе произнесъл тези думи, когато видяха да пристига по пътя от Неапол една карета, теглена от четири коня, обкичени с гербове и златни украшения. Колата спря на няколко крачки от двамата мъже.

Жулио Верди хвърли един поглед към великолепната кола. Видя двама слуги, които, изправени на задната платформа, да скачат на земята и да отварят вратичката.

— Стените, казвате — продължи той, отговаряйки на въпроса на Маринели — трябва да бъдат тънки? Е, добре, благородни сеньоре — продължи леярят, който изглеждаше, че не обръща внимание на колата — не мога да ви кажа цената. Ще трябва първо да проверя какво качество материал ще е нужно.

— Кажете ми приблизително — попита още веднъж Маринели — каква цена ще трябва да заплатя.

— Цената не ще бъде по-голяма от хиляда дуката!

В същия момент Марино Маринели видя да слиза от колата една дама с извънредна красота, едва двадесетгодишна. Походката и движенията й показваха, че тя принадлежи към най-висшата аристокрация.

Тя беше брюнетка. Косата й се спускаше нежно и изобилно върху бялата й шия, галейки я с грациозните й къдри. Очите й бяха подвижни и проницателни.

Марино, който вече се готвеше да се сбогува с леяря на камбани, остана неподвижен, като замаян от това видение.

— Кажете ми, майсторе — попита той тихо до ухото на стария човек, — коя е тази красива дама?

— Това е благородната Мадлена Боргез — отговори последният, — племенница на папата.

— Тя иде тук, за да ви види ли?

— Да и то поради една причина, подобна на вашата, благородни сеньоре — отговори леярят. — Само че камбаната, която лея по нейна поръчка е определена за една църква в Рим.

— Довиждане, майсторе! — каза Марино, направи на Жулио Верди един прощален знак. После той се отправи към красивата дама, мина край нея, забавяйки стъпките си и със свалена шапка. Внезапно неговият поглед се срещна с нейния. Марино почувства, че сърцето му започва да бие по-силно и кръвта му се изкачва в главата.

Той продължи пътя си с меланхолия, връщайки се тъжен към кораба си.

От време на време поглеждаше назад със съжаление и мислеше за фееричното видение.

— Мадлена Боргез — си говореше той, — племенницата на папата! Може би ще я срещна пак при стария Жулио Верди.

Когато красивата дама отговори на учтивия поздрав на леяря, тя проследи Марино, който се отдалечаваше.

— Кой е господинът, с когото разговаряхте преди малко? — запита тя.

Жулио Верди вдигна рамене.

— Не зная името му, благородна сеньорита — отговори той. — Но вярвам, че е някой венецианец.

— Венецианец? От тези, които мразя! — каза през зъби прелестната племенница на папата.

После добави:

— Какво ви поръча този чужденец?

— Той ми поръча една камбана и желае да надзирава изработването й. Този чужденец е твърде необикновен човек. Някаква приятна тайнственост лъха от него. Поради тази причина реших да удовлетворя желанието му.

При тези думи Мадлена Боргез хвърли още един последен поглед към младия непознат човек, така красив и представителен, който изчезваше в далечината.

Тя придружи Жулио Верди до леярната му, за да види как напредва работата по изливането на голямата камбана.

Последната бе предназначена за църквата Сан Силвестър в Рим. Мадлена Боргез желаеше така да направи един грандиозен подарък на Павел V, нейния чичо, който седеше на папския престол и носеше златна тиара на главата си.