Г. Тение
Мистериите на Венеция (87) (или Омраза и любов)

44. Черният салон

На следната сутрин многобройна тълпа се бе събрала пред кулата Сан Марко и наблюдаваше, заинтересована, един магьосник или астролог, който инсталираше своите работи, с оглед на едно скорошно представление.

Двама души му помагаха. Тримата бяха поставили голяма маса близо до стената, както и разни малки бъчви, сандък и различни инструменти.

— Любопитен съм да зная, какво представление смята да даде, — каза човек с маска на лозар на турчин, който държеше под ръка монахиня.

— Сигурно ще бъде интересно — каза последният. — Но аз се чудя, какво може да е затворил в тия бъчви, които е поставил с такава грижа покрай стената.

— С вино, мое дете! — отговори една стара търговка на пъпеши, която стоеше до монахинята. — С вино, с хубаво вино, което ще се раздаде тази вечер на тия, които вярват в неговите предсказания.

— Старицата има право — каза лозарят, който бе усетил миризмата на вино.

— Така е, така е — подзе търговката на пъпеши със смях.

Астрологът постави сандъка на масата, очаквайки настъпването на нощта, когато множество войници се доближиха и завикаха на магьосника.

— Хей, човече, какво правиш тук, седнал до стената? Не знаеш ли, че никой няма право да се настанява тук?

— През карнавала всичко е позволено! — отговори магьосникът. — Аз оставам тук!

— Махай се оттук с твоите бъчви! — му заповядаха войниците.

— Оставете го! — извика на свой ред лозарят и турчинът. — Защо да няма право да се настани край кулата? Страхувате ли се от него?

Без никакво предисловие магьосникът взе една от своите бъчви и я постави на масата. После извади много чаши от сандъка и ги напълни с вино.

— Кой желае да вкуси малко шампанско? — извика той, размахващ пълна чаша. — Това е безплатно, абсолютно безплатно! Уважаемата публика може да констатира, че моите бъчви не съдържат нищо опасно, нищо магьосническо! Хайде на чашите.

Той ги предложи както на маскираните, така и на войниците. Те не чакаха да ги молят, приеха виното, което магьосникът им предложи, и престанаха да му викат.

Лозарят, турчинът и монахинята пиха също на драго сърце.

Скоро малкият кръг се увеличи от новодошли и надвечер тълпата от маски бе значителна.

Тогава астрологът започна тогава своите предсказания; той каза хороскопът на много лица и предложи на всекиго по чаша вино.

Най-сетне, по общо желание, трябваше да отвори втора бъчва, за да задоволи всички. Той, без съмнение, бе предвидил лакомството на тълпата, понеже му оставаха още пет пълни бъчви.

Към единадесет часа, когато по-голямата част от маскираните бяха отишли на Пиацета, за да присъствуват на тържествата с огньовете, които се хвърляха върху водата, две домина с жълти пера пресякоха малката група любопитни, които образуваха кръг около естрадата, и се приближиха до астролога.

Внезапно, за голямо учудване на зяпачите, които се трупаха около естрадата на магьосника, старата търговка на пъпеши си проби път сред тях и пристъпи към магьосника, като че ли тя бе негова позната.

В този момент едно от двете домина стафиери каза на своя другар:

— Той трябва скоро да се върне. Дали не му се е случило нещо?

Но публиката бе нетърпелива и мислеше, че нещастният магьосник ще бъде арестуван и хвърлен в затвора.

— Заклевам ви се, че той е честен човек! — произнесе търговката на пъпеши и ще потвърди, че не прави черна магия!

— Тя говори вярно, извикаха много гласове наоколо. — Ще го придружим в затвора, ако е нужно. Ние сме свидетели, че не е призовал демоните.

— Не, не, мои деца — отвърна старата търговка на пъпеши и се обърна към групата. — Останете по местата си, ненужно е да се привлича вниманието на цяла Венеция. Оставете ме аз да го сторя.

После едно от домината поръча на другото да наблюдава стоката на магьосника до завръщането на последния, а тримата — магьосникът, търговката на пъпеши и доминото тръгнаха към палата.

Читателят, без съмнение е открил под маската на магьосника негъра Горо. Старата търговка на пъпеши не бе друга, а Луала, просякинята.

Фалие и д’Артенай, дегизирани като стафиери, изиграха така добре ролята си, че никой, даже управителят и войниците от арсенала, които се намираха до кулата Сан Марко, не заподозряха нищо.

Глъчката се увеличаваше все повече от минута на минута. Тълпата се връщаше от Пиацета и изпълваше отново площада Сан Марко. Никой не обръщаше внимание на чудната тройка, която отиваше към палата, нито на стафиера, който стоеше на естрадата, освободена от магьосника.

Бързо до колоните едно второ домино с жълто перо ги последва. Това беше самият Марино Маринели.

— Добре, вие сте точни! — каза той с нисък глас. — Чуйте, единадесет часа удря от Сан Марко. Къде е д’Артенай?

— Пред бъчвите, до кулата Сан Марко! — отговори Фалие.

— Добре! — заключи героят. Оргосо е вече горе, в преддверието на инквизицията. Луала и Горо ще ме придружат. Колкото за вас, Фалие, идете бързо в залата, където стоят постоянно маскираните слуги на съда. При първия опит, който направят тия хора, било да ви спрат или да проникнат в черния салон, вие ще ги пронижете със сабята си!

Фалие отговори, че ще изпълни точно заповедите, после изчезна между колоните.

Тогава Марино се обърна към Горо и Луала и им заповяда да го последват в салона на инквизицията.

— Тримата съдии там ли са вече? — попита Луала с нисък глас.

— Двамата вече пристигнаха, Виторио Карманиола и Томасо Дандоло — отговори Марино. — Що се отнася до Марко Контарини, третият инквизитор, не зная. Впрочем ние нямаме нито минута за губене!

Черното домино остави магьосника и търговката на пъпеши да го предшествуват, като че ли ги водеше пред зловещия съд.

Те се изкачиха по стълбата, която водеше към местата, запазени за инквизицията, и тримата проникнаха в преддверието на съда, където Оргосо, дегизиран като черно домино с жълто перо, се разхождаше.

Почти в същия момент един маскиран инквизитор влезе на свой ред във вестибюла, после, без да обръща внимание на намиращите се там лица, пресече залата и влезе в стаята, определена за инквизиторите.

Зловещият съд бе в пълен състав. Марко Контарини и Томасо Дандоло асистираха Виторио Карманиола, техния върховен шеф, в неговото ужасно председателствуване…

— Часът на изкуплението скоро ще удари! — каза Марино на Луала и на Горо. — Последвайте ме!

Той се отправи също към вратата на черния салон и я отвори.

За тяхна голяма изненада видяха да се явява пред тях псевдостафиерът, придружен от магьосника и продавачката на пъпеши.

Те не бяха издали никаква заповед за арестуване. Помислиха тогава, че полицаят е направил някакъв важен лов.

— Кой сте вие и кого ни водите? — запита великият инквизитор, обръщайки се към доминото с жълтото перо.

Марино свали маската си и махна шапката си. Старата Луала също откри лицето си.

През това време Горо се приближи до вратата и застана на стража.

— Виторио Карманиола, познаваш ли ме? — запита тогава Марино със силен глас.

Великият инквизитор, горд и студен, неподдаващ се на вълнение, подскочи от стола си, после започна да гледа втренчено Марино и просякинята с уплаха, като че ли беше жертва на халюцинация.

— Да, сеньор, аз съм незаконнороденият! — подзе героят. — Аз съм Марино Маринели, синът на убития дож! А тази жена е също твоя жертва, Виторио Карманиола; познаваш ли я? Спомняш ли си още Людовика Марчело?

Великият инквизитор не произнесе нито дума…

Томасо Дандоло заговори най-сетне:

— Незаконнороденият и просякинята се предават като пленници — каза той, — нека ги оковат, уважаеми брате!

Произнасяйки тези думи, той стана, като че ли да вдъхне смелост на двамата си „събратя“.

Когато се готвеше да се наведе и да зазвъни златното звънче, главният инквизитор, излязъл от своето слисване, предвари жеста му й постави ръка върху фаталния сигнал, добре известния сигнал на полицаите и маскираните слуги.

Съдиите гледаха неспокойно към вратата на черния кабинет…

Никой не отвори на техния зов.

Тогава Марко Контарини бе обхванат от ужасно предчувствие.

— Какво означава това мълчание? — извика той, ставайки от стола си.

Марино остана спокойно усмихващ се.

— То означава — отвърна ненадейно той, — че скоро ще изкупите своите престъпления. Време е да се помолите и да предадете душата си на Бога! Марино не е вече ваш обвиняем, а ваш съдия, един неумолим съдия; един син, който има свещената длъжност да отмъсти днес за смъртта на баща си!

— Дявол да го вземе! — извика на свой ред Томасо Дандоло, побледнял от гняв. — Къде са тия каналии, лакеите? Защо не затворят тоя мизерник?

Марко Контарини се готвеше да тръгне сам да подири, полицаите, когато Марино скочи насреща му и му прегради пътя.

— Назад! — викна той. — Не правете никакви опити да се избавите от съдбата си; вашите усилия ще бъдат напразни. Знайте, че и тримата сте мои пленници, че всички изходи са заети!

В този момент, Виторио Карманиола, предвиждайки опасността, която ги заплашваше, поиска да се отправи към един от облечените в черно прозорци, за да повика лакеите или полицаите от долния етаж.

Но старата просякиня угади жеста му и скочи на свой ред срещу него, срещу своя безсрамен похитител, срещу човека, който бе грабнал щастието й, отровил живота й и убил единствената й дъщеря! Тя почувствува в тоя момент всички страсти да се пробуждат в сърцето й. Цялата омраза, която бе събирала и таила от години, избухна изведнъж.

— Познаваш ли ме, чудовище? — викна тя. — Познаваш ли Людовика Марчело, която някога прелъсти и после хвърли в затвора? Твоят последен час е ударил!

— Ти не си ли още мъртва, луда вещице? — отвърна великият инквизитор, хващайки меча на Републиката, за да я прониже…

В същия момент Томасо Дандоло и Марко Контарини последваха жеста на своя шеф и грабнаха на свой ред мечовете, които държаха скрити под черните си мантии.

Те мислеха да убият незаконнородения или най-малко да го заловят.

Но в момента, когато великият инквизитор се готвеше да забие сабята си в гърдите на Луала, Горо, който дотогава бе седнал неподвижен до входа на стаята, скочи от мястото си и се намери до старата жена.

Той отблъсна удара, който бе предназначен за нея; после, използувайки слабостта на противника си, той успя да прониже Виторио и да му изтръгне маската от лицето. Виторио Карманиола поднесе ръцете си към раната, откъдето кръвта затече и се строполи върху пода, надавайки страшен вик, вика на смъртта.

— Кажете последната си молитва, престъпнико! — извика Луала. — Моли за прошка Бога, ако би могъл да се смили над теб.

Един неразбираем звук се изтръгна от устните на умиращия. Неговите широко отворени очи бяха придобили стъклено изражение и гледаха неподвижно Луала и Горо.

Старата се бе изправила, изглеждаше възтържествувала над умората на годините; нейната душа най-сетне бе успокоена. Отмъщението й бе изпълнено. Нейната чест бе отмъстена.

През това време Марко Контарини и Томасо Дандоло се бяха отправили от двете страни срещу Маринели. Една смъртна борба започна.

Двамата благородници бяха разбрали, че са загубени, ако незаконнороденият остане жив и решиха скъпо да продадат живота си.

Героят, нападнат от две страни едновременно, се видя в критично положение.

Той успя да се справи ловко с Томасо Дандоло, комуто нанесе тежка рана.

Последният се залюля под удара и се повали.

Марино се обърна веднага към Марко Контарини, който бе го наранил в челото.

Отново двамата противници кръстосаха саби. Най-сетне безмилостният дуел завърши с поражението на инквизитора.

Засегнат смъртоносно, последният изтърва сабята и падна. Марино го бе пронизал в сърцето.

Никакъв слуга, никакъв полицай не се яви. Изглежда никой не бе чул виковете, нито бе подозирал тази трагедия. Никой не смути Маринели в правосъдното му дело. Другите виновници скоро щяха да бъдат наказани на свой ред!

Марино се хвърли на колене и се замоли, просещ божествената прошка и дирещ във вярата морална сила, необходима за довършването на делото му.

Когато се изправи, тримата инквизитори лежаха пред него, заспали вечен сън…

Марино направи знак на Горо.

— Полунощ наближава — каза той с важен глас. Тия, които сме призовали да се явят пред съда, скоро ще пристигнат. Помогни ми да поставя съдиите върху техните столове. Те ще бъдат моите неми заседатели.

Марино и Горо започнаха с Виторио Карманиола. Те го поставиха на председателския стол, после го привързаха о гърба на стола, за да му дадат вид на жив човек.

По същия начин постъпиха и с другите двама инквизитори.

Когато тази ужасна работа бе привършена, Горо постави маската на лицето си и застана пред вратата. Марино и Луала отидоха във вестибюла. Там Оргосо очакваше заповедите на началника си.

— Вашата служба на пазач е свършена, приятелю — каза незаконнороденият. — Вземете този ключ, който извадих от едно тайно чекмедже, скрито в стената, и идете в арсенала. Ще се представите от името на Съвета на тримата и ще затворите голямата врата. Войските, които са събрани там, тогава ще се намерят откъснати от града. Ако адмиралът дойде да се информира за събитията от сената, изстреляйте веднъж с пушката си. Сигналът ще бъде чут и разбран, бъдете сигурен!

Оргосо се поклони с уважение, взе ключа, който Марино му подаде, после излезе, придружен от Луала. Жълтото перо на нейния спътник представляваше за нея най-добрата защита.

Щом остана сам във вестибюла, Марино изми и превърза раната на челото си, после постави маската върху лицето си, нахлупи стафиерската си шапка и заочаква пристигането на повиканите патриции.