Г. Тение
Мистериите на Венеция (45) (или Омраза и любов)

2. Шпионите на инквизицията

Анунциата, която отчаяно вика след екипажа, в който бе забелязала своя годеник, като компаньон на хубавата римлянка, остана неподвижна на мястото си, неспособна да вземе някакво решение.

Марино бе забравил Анунциата, чиято любов я бе докарала чак в Рим.

Старата просякиня я изтегли от мъчителното й вцепенение и я хвана под ръка, за да напуснат Корзо и да избягат от шпионите, които бе забелязала отдалеч.

— Видяхте ли Марино? — попита Анунциата.

— Това не беше той. Народът акламираше граф Санта Рока, мое съкровище — отговори старата жена.

— Тогава Марино е станал граф. Заклевам ви се — каза енергично Анунциата, — че го познах. Ако моите очи са ме измамили, моето сърце не може да ме излъже!

— Това е чудно, твърде чудно — промълви старата просякиня. — Коя ли може да бъде тази знатна дама? Къде можем да намерим Марино и да му говорим?

— Уви! — въздъхна тъжно Анунциата.

— Почакай! — каза Луала. — Ние скоро ще се успокоим. При тия думи тя се обърна към двама папски лакеи, които се разхождаха заедно с две жени, и които бяха аплодирали при минаването на колата.

— Една дума сеньори — ги запита тя смело, — само една дума! Кой е този, когото акламирахте?

— Вижда се, че пристигате от далеч — отговори иронично един от двамата мъже. — Това е граф Санта Рока, баснословно богат сеньор, който подпомага пострадалия народ и поради това е станал любимец на папата!

— Какво казвате? — отвърна Луала, а Анунциата бе сключила ръцете си и жадно слушаше. — А коя е красивата дама, седнала в колата до графа? — попита просякинята.

— Това е синьората Мадлена Боргез. Племенницата на папата — беше отговорът.

— Племенницата на папата! — отговори, смеейки се старата просякиня. — Я гледай, какво нещо!

— Сеньоритата е достойна за графа — подзе човекът, — понеже, като него, е справедлива и добра и помага на бедните.

Анунциата побледня и потрепери при тия думи.

— О, толкова скоро да бъдат заедно? — запита старицата, хващайки Анунциата за ръката. — Това може би е приятелство или едно висше уважение.

Слугата от Ватикана отправи върху просякинята един въпросителен поглед, като че ли си мислеше, че се касае за някоя шега.

— Той даже вече живее в палата Боргез — каза той, отдалечавайки се със своя другар.

— Сега ние знаем всичко, каквото ни трябваше — промърмори старицата, оставайки за момент на мястото си.

През това време Анунциата, обзета от дълбока скръб, скри лице в ръцете си и заплака.

— Успокой се, мое дете, не се натъжавай — й каза Луала. — Още нищо не е загубено. Не трябва да се вярва всичко, което казват хората. Кой знае как твоят Марино се е заплел с римската аристократка? Да тръгнем бързо по тази тясна улица и да се завърнем в хана.

Анунциата не изпълни веднага съвета на Луала. Тя поиска още веднъж да погледне великодушния изглед на Корзо, надявайки се да види тоя, който бе изчезнал за дълго време от нейните очи.

— Света Богородице! — произнесе тя внезапно с полузадушен вик, — имай милост! Шпионите ни забелязаха. Виждам Антонио да ни показва с пръст на своя другар.

Старата просякиня хвърли поглед към направлението, което й сочеше Анунциата.

— Да бягаме — каза тя, — бързо да бягаме. Те не могат да ни последват. Тълпата ни дели от тях и им пречи да напреднат.

Луала повлече Анунциата след себе си. Двете жени се отправиха по една тясна пресечна уличка, после завиха в една втора и изчезнаха от погледите на своите преследвачи.

Те бяха заплашвани от голяма опасност, понеже двамата полицаи, които ги бяха преследвали от Брандоло дотук, знаеха сигурно, че те диреха убежище в Рим.

За щастие на двете бегълки, слънцето клонеше към залеза си; нощта можеше да ги покровителствува с тъмнината си.

Те преминаха бързо множество пусти и тесни улички.

Те попитаха за пътя към Неаполитанския хан, където се бяха установили и който се намираше до една от далечните врати на града.

Най-после двете жени намериха един любезен войник швейцарец, който ги покани да ги придружи до своята кръчма да пият малко вино и да разкажат историята си.

Тъкмо това трябваше на Луала.

Тя използва разговорливостта на войника, за да го накара да опише палата Боргез и събра всички желани сведения.

Най-сетне те достигнаха до своя хан, пред който се намираше веранда, покрита с бръшлян.

Кръчмарят беше приготвил за двете жени една малка стая под покрива, понеже стаите на първия и втория етаж бяха заети от римски селяни, които съставляваха обикновената му клиентела. Той не можеше, даже и да имаше достатъчно място, да предложи на двете жени да живеят в средата на тия хора.

Множество от тия селяни, които носеха широки изтрити мантии, големи плъстени шапки, нахлупени над лицата им, и кожени цървули, бяха още под верандата и пиеха вино, с каквото ги обслужваше ханджията.

Повечето от тия хора преминаваха живота си върху кон, пазейки стада говеда или коне. Техните разговори бяха бурни.

Щом стигнаха до кръчмата, двете жени благодариха на войника, че бе ги придружил и се изкачиха по малката стълба, която водеше към тайната стаичка под покрива. През това време войникът влезе в предната зала, поръча си вино и се намеси в разговорите на селяните.

Анунциата бе духом съкрушена. Тя чувствуваше, че сърцето й се свива болно. Сломена от умора, тя се отпусна върху леглото от морски водорасли, поставено край стената на стаичката.

Стаята бе снабдена с едно правоъгълно отвърстие, подобно на прозорец. Последното бе към верандата и през него се чуваха смеховете и разговорите на пиещите.

— Долу се забавляват и весело чукат чашите — промълви старата просякиня, палейки една малка глинена лампа. — Тук, напротив, царува тъга и скръб.

Стаята, ниска и тясна, имаше мизерен вид. Мебелировката се състоеше само от една малка маса, два разкривени стола и едно легло, поставено на земята. Няколко стари икони висяха на стените.

Вратата, грубо издялана, водеше към един коридор, който завършваше със стръмна и тясна стълба.

Старата просякиня взе една зекина от още пълната кесия, която й бе дал Горо, напусна стаята и слезе долу. Завърна се, носейки шише вино и някои продукти. Тя не престана да подканва Анунциата, докато последната не се съгласи да сподели с нея храната.

Внезапно, когато двете жени се бяха настанили под бледата светлина на малката лампа, два гласа проникнаха през отворения прозорец, идейки отдолу.

Анунциата потрепери, Луала изтърва лъжицата си, която поднасяше към устата си, стана, приближи се тихо до прозореца и подаде главата си навън, за да се увери дали не се е излъгала и дали тия два гласа са някои чужденци или на двамата шпиони.

— Света Богородице! — произнесе тя. — Ние сме загубени. Те са намерили следите ни!

Луала си издърпа главата назад и остана за момент нерешителна.

— Войникът ще им каже — произнесе тя, — че една стара просякиня и едно младо момиче са влезли в кръчмата. Тогава те ще се опитат да ни заловят…

— Успокой се, мое съкровище — каза тя на Анунциата, която бе много уплашена. — В Рим има закони, които ще ни закрилят. Те нямат право да ни изтръгнат от нашата стаичка насила!

Като помълча малко, Луала продължи с тъжен глас:

— За нещастие, ние сме пленници в тази проклета кръчма. Само един щастлив случай би могъл да ни спаси! Понеже те ни следят и дебнат момента, когато ще напуснем кръчмата, за да се справят с нас.

— Вие мислите, значи, добра Луала — каза младото момиче, — че никой не може да ни нападне в тази стая?

— Те не ще се осмелят, Анунциата — отговори старата, — понеже ние ще викаме за помощ и войниците на папата ще ги заловят като бандити! Не, те не ще се осмелят. Ах, ако можем през следващите дни да потърсим някой начин, за да им убегнем и да потърсим твоя Марино!

— Той ще ни закриля — каза младото момиче. — Ох, как бих искала да узная, дали ме обича още!

— Сигурно ще ни се представи случай, мое съкровище — каза Луала. — Двамата негодници трябва да бдят денем и нощем, те ще се уморят и ще отслабят своята наблюдателност, а тогава ние ще се възползуваме да изтърчим в палата Боргез, където твоят Марино ще ни освободи от всяка грижа.

— Сложете желязото на вратата! — каза Анунциата с безпокойство.

— Успокой се, Анунциата. Храбри хора не липсват в къщата, те ще ни закрилят. Спи, отпочини си! Момичето я послуша.

— Света Богородица да ни закриля! Наспете се и вие — каза тя на покровителката си.

Старата просякиня затвори грижливо вратата и угаси лампата. После тя си легна не толкова с намерение да спи, а повече да успокои момичето. Щом последното заспа дълбоко, тя стана и се ослуша.

Шумните разговори и шегите бяха престанали в хана.

Обаче, стори й се, че различава в тишината лекия шепот на двама души, които разговаряха с нисък глас.

Луала знаеше, че вратите и разните изходи на хана не бяха затворени и че през тях може да се мине във всяко време. Мисълта за двамата шпиони не я напущаше.

Тя търси трескаво някое място за бягство. Внезапно й се стори, че малката стълба скърца. Това не бе въображение: сигурно някой се изкачваше. Чуваше го как пристъпя по дървените стъпала.

Анунциата спеше дълбоко, незнаеща за опасността.

Луала се вдигна безшумно, готова да вика за помощ, да разбуди цялата къща при нужда.

Ясно различи стъпките на двама души, приближаващи се с вълчи стъпки и говорещи тихо.

Най-сетне те достигнаха до вратата на стаята. Почукаха. Не знаеха точно в коя стая се намираха тия, които търсеха.

Вратата, противно на техните очаквания, не се отвори. Те си прошепнаха няколко думи, като че ли се съветваха, и се опитаха наново да отворят вратата.

Луала се приготви… Без съмнение двамата шпиони искаха да си пробият път насила. Тя щеше да изпусне страшен вик.

Но скоро разбра, че те промениха тактиката си и слязоха обратно по старата стълба, предпочитайки да дочакат някой по-удобен случай.

Часовете минаваха. Зората вече се пукаше и ханът бе почнал да се съживява, когато старата просякиня заспа.

През деня Луала и Анунциата не напуснаха кръчмата. Просякинята предложи да се смесят с тълпата, която пълнеше долната зала, да се измъкнат крадешком на улицата и да се доберат незабелязано до палата Боргез.

Но Анунциата не се съгласи с този проект.

— Да почакаме няколко дни — каза тя, — може би двамата шпиони ще се отдалечат, без да ни сторят нещо.

Но дните и нощите минаваха, все изпълнени със страх и без надежда. Всяка вечер старата просякиня забелязваше единия или другия от двамата полицаи, заставащ на стража под верандата.

Тя събра най-сетне смелостта си и слезе при собственика на кръчмата, за да го замоли за помощ и закрила.

— Вие си въобразявате, бабо — отговори й последният. — Тия двама чужденци няма защо да ви преследват. Или може би случайно имате нещо на съвестта си.

Луала разбра, че Антонио и Франциско бяха добри клиенти, които ханджията предпочиташе пред бедните жени.

Трябваше да се вземе някое решение. Ако бегълките останеха дълго време в тази кръчма, сигурно щяха да станат плячка на двамата полицаи. Последните можеха да използуват някоя спокойна нощ, когато посетителите на кръчмата бъдат по-малобройни, за да подкупят кръчмаря и да отведат насилствено двете жени.

Те нямаха спокоен сън. Скачаха при най-малкия шум. Време беше да се тури край на теглата им.

Една вечер, когато Луала стоеше на прозореца на стаичката, чу няколко селяни да разговарят помежду си и да решават да отидат заедно из града на сутринта.

Бедната жена не желаеше да пропусне този случай, без да го използува. Съобщи на Анунциата това, което беше чула, и слезе на верандата.

Видя селяните, седнали настрана, пред кани, пълни с вино, а на друга страна забеляза двамата шпиони на инквизицията, които си зашепнаха, обръщайки погледи към нея.

Старата Луала се престори, че не вижда Антонио и Франциско, отправи се към другите хора и ги запита не възнамеряват ли да направят на другия ден една обща разходка в града.

Двамата шпиони се смееха настрана и се опитваха да направят старата просякиня смешна пред селяните. Но последните, напротив, й отговориха, че може да дойде с тях с пълна сигурност.

Луала можеше да им поиска веднага закрила, но тя се сдържа, страхувайки се Да не предизвика караница.

Когато се приготви да влезе в хана, тя хвърли поглед към големия път, който се простираше под маслиновите дървета. Тъмнината още не бе пълна и на нея й се стори, че една човешка сянка се движи от едно дърво до друго, криейки се зад тях.

Стори й се, че позна Горо… обаче, нали той се бе върнал във Венеция. Не можеше да дойде тук така скоро. Тя погледна още веднъж, но не видя нищо. Сянката бе изчезнала.

Когато се прибра в стаичката, тя разказа на Анунциата това, което бе видяла. Младото момиче също беше забелязало един странен силует, тичащ под дърветата, но спущащата се тъмнина й бе попречила да различи мистериозната личност.

Луала съобщи на другарката си това, което бе решено, и бедната започна да се надява.

Малко по малко долу в кръчмата настъпи мълчание.

Селяните се прибраха в стаите и си легнаха. Двамата шпиони сигурно също се бяха прибрали в тяхната стая; кръчмарят също. На верандата една слугиня бързаше да разчисти.

Анунциата, изморила се да гледа през прозореца, се отпусна върху леглото. Мълчание царуваше в малката стая и луната осветяваше с жив блясък бедната й вътрешност.

Луала, която винаги беше нащрек, едва бе поспала един час, когато се събуди и скочи. Чула бе един лек шум, нещо като скърцане.

Ослуша се.

Анунциата още спеше. Не бе усетила нищо. Може би Луала се е измамила?

Не, нейният слух не бе я излъгал. Тя чу отново същия шум. Този път можа да — установи, че идеше откъм вратата.

Веднага й се стори, че се поставя стълба върху стената. Не можеше вече да се съмнява… Една ужасна мисъл я обхвана.

Беше около един часа сутринта. Всичко почиваше наоколо. Шпионите на инквизицията, знаейки че двете жени на сутринта ще тръгнат за Рим с групата селяни, бяха избрали тази нощ, за да нанесат удара и да прибавят две нови жертви към дългия списък на ужасния съд.

Негодниците бяха съставили добре своя план. Единият трябваше да застане пред вътрешната врата на стаичката. Другият трябваше да проникне вътре през прозореца откъм верандата. Така двете жени щяха ла бъдат изненадани във време на съня им и вързани преди да повикат за помощ.

За да разбере какво става, Луала се наведе предпазливо през прозореца.

Тя щеше да изпусне вик на ужас, но се въздържа. Един от шпионите се изкачваше върху покрива на верандата, посредством една стълба, която бе прикрепил към стената. Позна, че този човек бе Франциско.

Шпионинът, чието внимание бе заето с безшумното изкачване, не забеляза главата на старата просякиня на прозореца.

— Ние сме загубени! — извика младото момиче.

Внезапно един гърмеж се разнесе навън. Един глух вик последва и Франциско полетя в празното пространство, а в двора на кръчмата се повдигна голям шум.

Анунциата, уплашена, се притисна до старата просякиня…

В този момент собственикът на хана се развика, разгневен, че го смущават в съня му.

— Ей! Какво е това? — попита той грубо.

— Нищо — отговори един глас отдолу. — Застрелях една птица на покрива ви. Вярвам, че беше граблив орел!

— Това е Горо! Познах гласа на Горо — въздъхна Анунциата, съвземайки се.