Г. Тение
Мистериите на Венеция (47) (или Омраза и любов)

4. Проклятието на просякинята

Щом Антонио отведе своята пленница в килиите на дожовия палат, той й върза краката и ръцете, за да предотврати всеки опит за бягство.

Той изтича при Силвио, после в чакалнята на инквизицията, за да уведоми незабавно Съвета на тримата за залавянето на Луала.

Знае се, че заседанията на мистериозния съд ставаха късно през нощта. Така че инквизиторите, на които никой не знаеше имената, освен съвета на десетте и дожа, можеха да идват и отиват през деня, без да бъдат познати.

Вследствие това правило, секретарят на кървавия съд поръча на Антонио, след като изслуша рапорта му, да бъде готов за полунощ да се яви в тапицираната в черно стая.

Полицаят направи рапорта си пред Зиани и великият капитан му заповяда да го заведе при просякинята.

Луала лежеше върху студените и влажни плочи на коридора, който водеше към Стаите на истината. По дължината на стената, на известно разстояние един от друг, се намираха железни пръстени, и Антонио бе я привързал за един от тях, като диво животно.

Изтръпнала от студ и изтощена от умора, тя се бе свила на кълбо. Не се безпокоеше за съдбата си, но повече бе изпълнена с гняв и омраза.

Тя хвърли към Антонио и великия капитан презрителен поглед, после промълви между устните едно страшно проклятие.

— Искам незабавно да се явя пред кървавите съдии! — извика тя със силен и писклив глас. — Трябва да излея цялата злъч, която трови душата ми!

— Ще бъде скоро задоволено желанието ви, стара безумке — отговори Силвио Зиани. — Никой още не е желал така силно да се яви пред Съвета на тримата!

— Моето голямо желание си има своите причини — прекъсна го просякинята, кикотейки се. — Никой още не е предполагал това, което аз зная и не е желал това, което аз искам!

— Мисля, че вашите самохвалства не ще ви послужат. Вие няма да избегнете бесилката — каза Зиани.

— Чумата да ви порази вас, водача на карабинерите, началник на шпионите! — извика Луала, обзета от бясна ярост. — Кой знае на кого от нас двама ни ще бъде изтръгнат първо езикът!

— Тази вещица е луда — измърмори Силвио Зиани, — отведи я в тази килия. Нека там да вика и буйства колкото си иска! — заповяда той на Антонио.

Последният отвърза въжетата от желязната халка и повлече нещастницата в тясната и влажна килия, която великият капитан му бе посочил. После той наново я завърза за една халка, покрита с ръжда.

— Трябва да отговориш на въпросите, които ще ви задам! — каза великият капитан.

— Не разбирам какво бъбрите там — отговори тя. — Защо не се приближите? Ха! Ха! Ха! Храбрият Силвио Зиани, великият капитан се страхува от една стара жена. Това е срамно. Елате без страх. Няма да ви изтръгна очите!

— О! Колко сте храбър, началнико на полицаите! — каза нещастницата с ирония. — Заплашвате една стара жена със сабята си?

— Не ме предизвиквайте повече — викна Зиани разгневен, — ако не искаш да се забравя и да… Признайте първо!

— Моята съвест е чиста. Какво трябва да призная? — отвърна смело Луала.

— Кажете ни къде се намира сеньоритата, която ви придружаваше? — попита Силвио Зиани.

— Сеньоритата толкова ли ви интересува? — отговори старата с подигравателен тон. — Значи вие желаете да се осведомите за нея?

— Признайте! — й викна Зиани отчаян. — Кажете ми къде се намира младото момиче? Във ваш интерес е, признайте! Ние сме вече по следите й, но желаем да поставим вашата откровеност на изпитание.

— Да ме пази Бог! — каза тя, смеейки се. — Не съм разположена да направя най-малко признание!

— Отговорете ми! — попита още веднъж Зиани. — Махнете вашия сарказъм и кажете ми къде се намира вашата другарка в бягството! Знаете, че свободата ви е сложена на карта!

— Вие сте лош шегаджия, красиви ми Силвио — отговори Луала, — или ме смяташ за новодошла във Венеция? Вие сте един безсрамен негодник, познавам ви още от времето, когато пълзяхте. Спомняте ли си оня ден, тогава бяхте на десет години, когато бихте стария немощен просяк Мунко и го оставихте полумъртъв, окървавен върху стъпалата на църквата Сан Марко, под предлог, че се е осмелил да ви обиди?

— Вашите спомени не ме интересуват! — извика Зиани.

— Чуйте ме — продължи старата с невъзмутимо спокойствие. — Спомняте ли си също оня ден, когато заедно с още негодници привързахте о един стълб бедната гърбава, за да видите дали ще се изправи?

— Заповядвам ви да мълчите, зла вещице! — извика Зиани.

— Това са били момчешки шеги!

— Да, хубави шеги, да, имате право, красиви Силвио — подзе просякинята. — Ха-ха-ха, весели шеги! Да, вие сте добре надарен. С насилията над нещастните и слабите вие се издигнахте до чин велик капитан, такъв какъвто желаеха вашите ужасни съдии! О, приберете сабята си и не се лютете толкова! Старата Луала не се страхува от вас!

— Проклета вещице! — извика Зиани. — Ще ми кажеш ли най-сетне къде е скривалището на Анунциата.

— Ще ви кажа, хубави Силвио. Приближете се и ще ви го прошепна ниско на ухото, за да не чуе никой друг… Ако желаете да я намерите, търсете я, този е най-добрият съвет, който мога да ви дам.

— Вашите часове са преброени — отговори великият капитан, обхванат от бесен гняв. — Мъките ще изтръгнат едно признание от вас, проклета вещице! Най-ужасната смърт ще бъде награда за твоята дързост.

— Така ли мислите, сеньор — започна тя все със същото спокойствие. — Е добре, аз мисля, че старата Луала, бедната, слаба и изтерзана просякиня ще живее по-дълго от младия богат и угоен велик капитан! Знаете ли какво още мисля? Силвио Зиани ще заплати със срамна смърт за престъпленията си и никой не ще се осмели да убие старата Луала! Не се съмнявам в думите си! Те са самата истина! Задайте ми въпросите, които желаете. Ще ви кажа всичко, което зная!

— Е добре! — започна великият капитан, — какво знаете за Горо, за Пиетро, за Себастияно? Негърът беше ли в Рим или го срещнахте някъде по пътя?

— Аз познавам много добре негъра, този проклет разбойник — отговори тя, — но не съм го срещала.

— Кога се срещнахте и говорихте с Пиетро и Себастияно?

— Има няколко месеца от тогава.

— Истина ли е, че вие сте им дали всичките си сребърни квартини, за да ги подкупите?

— Ха-ха-ха! — смееше се тя. — Те ми взеха моите квартини, моите хубави квартини!

— От вашата ръка ли ги получиха? Оставиха ли се да бъдат подкупени? — попита отново Силвио Зиани.

— Вярвайте ми — отговори тя иронично, — че тия слуги не служат само на вас. Те служат на този, който им плати повече и не се стесняват да вземат пари едновременно от две места. Те получиха от мен квартините и ме оставиха да избягам, те: Пиетро с черната брада и Себастияно!

— Те ще получат наказанието за измамата си — каза Силвио възмутен.

— Да, накажете ги, мой хубави Силвио — каза тя, — накажете ги строго! Негодниците не заслужават друго!

В този момент се почука на килията…

Великият капитан се обърна към вратата и я отвори.

Видя пред себе си Антонио.

— Разсилният от Съвета на тримата! — съобщи последният.

— Идете да търсите просякинята ли? — запита Силвио Зиани.

Маскираният слуга на инквизицията се поклони.

— Тогава предайте му я — заповяда великият капитан на Антонио.

Великият капитан напусна килията и отиде при дожесата.

Маскираният слуга хвана въжетата на старата Луала и я накара да се изкачи заедно с него до черната стая, където тримата инквизитори се бяха събрали.

Луала не прояви никакъв страх. Тя не поздрави даже могъщите господари на държавата с невидими лица. Гняв и презрение бяха изписани по набръчканото й лице. Сивите й проницателни очи наблюдаваха кървавите съдии.

— Във ваша власт съм! — каза тя, когато слугата се бе отдалечил. — Защо сте изпратили вашите кучета да ме следят? Защото съм слаба и немощна ли? Какво желаете от мен? Говорете.

— Кой ти позволи да говориш с такъв той? — каза главният инквизитор със заплашителен глас.

— Вярвате ли, че ще ме уплашите, вие и вашите маскирани помощници, дон Виторио.

Инквизиторите се спогледаха учудени. Луала забеляза, впечатлението, което нейните енергични думи бяха произвели.

— Какво се учудвате толкова? — продължи тя. — Старата просякиня от площад Сан Марко знае повече, отколкото мислите.

— Мълчи и слушай въпросите, които ще ти бъдат зададени! — каза великият инквизитор, разглеждайки набръчканото и почерняло от слънцето лице на старата просякиня.

— Махнете първо връзките, които стягат ръцете ми! Великият инквизитор позвъни и заповяда на слугата, който влезе, да развърже пленницата.

Щом това бе сторено слугата се отдалечи, а Луала показа на съдиите раните, които въжетата й бяха причинили върху ръцете.

— В момента, когато е паднала главата на монаха и астролога Ауромето, ти си изпуснала един вик — й каза великият инквизитор. — Произнесла си неговото име със силен глас. Какво е означавал този вик?

— Той е имал за цел — отговори Луала, — да ви покаже, че само вие познавате този монах или по-скоро, че има някой, който го познава по-добре от вас!

— Ти си поддържала с него тайни връзки. Какво ти е доверил?

— Че бил слуга на стария дож и нищо повече — отговори просякинята.

— Не крий нищо. По-добре ще бъде за теб, ако ни кажеш всичко, което знаеш — каза инквизиторът Марко.

— Не зная нищо повече за него!

— Ти си избягала с една млада синьората. Знаеш ли нейното име? — попита великият инквизитор.

— Как да не зная името й? Анунциата Фарсети живее при мене дълго време!

— Защо избяга с нея?

— Защото дожът й бе устроил засада.

— Кой ти даде право да действаш по такъв дързък начин?

— Анунциата едва се бе спасила от него, когато отишла да посети гроба на баща си на острова гробище. Тя успяла да се скрие в една гробница.

— В коя гробница?

— Във вашата, Виторио Карманиола!

Главният инквизитор погледна втренчено старата просякиня, която се бе осмелила да произнесе името на един таен съдия.

— Какво казваш, жено? — подзе той. — Тук няма никакъв Виторио Карманиола, старецът, когото ми назова, лежи в палата си. Той е твърде слаб и немощен.

— Зная, познавам го — отговори тя. — Той не обитава палата си през нощта. Виторио Карманиола държи ковчега си готов в своята гробница и младото момиче е намерило вътре убежище. Дожът не можал да я намери в ковчега, където била легнала. Щом преследвачите и се бяха отдалечили, аз я освободих от затвора и.

— Знаеш ли, че тя е омъжена?

— Да, с шамбелана Николо Стено! Вие говорите за омъжване, но знаете също така добре като мене, че тя е била хипнотизирана в момента на церемонията и че нейното омъжване е една безчестна измама!

— Къде се намира тази бегълка, която си приютила? Луала замълча.

— Твоите измами и мълчанието ти ще те отведат в Стаите на истината, жено! — започна великият инквизитор разгневен.

— Ще отида тогава — каза тя със силен глас — за втори път в тия проклети места, където желаете да ме изпратите. Да, вие ме гледате учудени, маскирани палачи! Мислите си, че се страхувам от смъртта, на която можете да ме осъдите? Вярвате ли, че мъките ме плашат? Луала е вкусила от всички радости от вашите стаи за мъчение. Чуйте Луала. Тя ви проклина и ви заявява, че вашият последен час е близък. Смъртта ви заплашва по-скоро, отколкото вие можете да предполагате и вие ще бъдете изправени пред един съд по-могъщ от вашия, този на Бога. Вие сте по-престъпни от разбойниците по пътищата, от убийците и неверните съпрузи. Вие…

— Мълчи, проклета жено! Ти забравяш какво значение имат думите, които произнасяш тук! — извика главният инквизитор, обзет от силен гняв. — Мълчи, ако искаш да избегнеш още бесилката!

— Виторио Карманиола! Запомни моите предсказания, мизерни убиецо! — извика Луала.

Инквизиторите подскочиха от столовете си.

— Да не се подаваме на тия предизвикателства, братя — каза главният инквизитор с важен, но треперещ глас. — Тая жена обижда едно име, но не нас. Да запазим нашето спокойствие.

После той продължи, обръщайки се към Луала:

— Ти назова името на Виторио Карманиола, просякиньо, и го придружи с едно ужасно обвинение за убийство. Изложи ни твоите оплаквания! Съвета на тримата изисква да ни определиш точно обвинението си срещу Виторио Карманиола!

— Ако вие желаете да бъдете истински справедливи, кървави палачи, ако употребите срещу него правосъдието, с което толкова парадирате, вашата задача е тогава да го изпратите на бесилката! Моето проклятие ще го преследва до последния му час и даже след това!

— Твоето оплакване, жено, твоето оплакване?

— Защо да ви разкривам без полза всички мои тайни? — извика просякинята. — Вие вече сте ме осъдили на смърт, понеже казвам истината и защото представлявам народа, който страда. Чувате ли ме? Целият народ на Венеция ви мрази. Никой от нашия град не ще ви дойде на помощ, когато изпаднете в беда! Навсякъде се издигат викове на омраза по ваш адрес. Вие желаете да знаете оплакването ми? Вие ще го узнаете, вие ще го чуете от ешафода, откъдето ще викам така силно, че ще ме чуе целият народ!

Старата просякиня като че ли изведнъж бе станала друга жена. Тя се бе изправила, доколкото й бе възможно и речта й бе станала заплашителна…

Тя продължи:

— Зная много повече, отколкото предполагате. Зная всичко! От ешафода ще извикам такива неща, от които ще ви настръхнат косите. Не мислете, че моите думи ще бъдат като тия на Бертучио, заглушени от биенето на барабаните! Те ще достигнат до всички, обзалагам се с главата си. Ако вие се осмелите да ме отведете до пъна на палача, знайте, че вашата смъртна присъда е подписана!

— Тя е луда! — извика инквизиторът Томасо, кипнал от гняв.

— Даже отровата не ще ви послужи! Познавам вашите подли средства; не ще успеете да ме победите! Познавам ви до дъното на душите ви. Вие можете да отровите водата и хляба, които ми давате, за да задушите зова, който искам да отправя към цял свят; но знайте, че ако ме убиете, вие сте загубени, безвъзвратно загубени!

— Имайте милост към нея, уважаеми брате — каза великият инквизитор, който едва сдържаше гнева си. — Виждате добре, че тази нещастница е загубила разума си. Ще се опитам още веднъж, употребявайки кротост, да изкопча от нея няколко свестни думи. Кажи ни своето име, просякиньо?

— Вие желаете да знаете моето име — каза тя. — Ако ви кажа, ще потреперите от ужас!

— Жено — изрече великият инквизитор, — не подлагай по-дълго време нашето търпение на изпитание. Как се наричаш?

Старата просякиня хвърли към съдията, който се бе надигнал като за да я наплаши, един поглед, пълен с омраза.

Тя пожела да му викне едно име, което щеше да го удари като гръмотевичен удар, но се въздържа…

Една презрителна гримаса се изписа върху набръчканото й лице. Като че ли искаше да каже: „Часът още не е дошъл!“

— Вие настоявате да ви кажа моето име, а вие го знаете отдавна! Хората ме наричат старата Луала.

— Луала е твоят прякор! Как ти е истинското име?

— Не го зная — отвърна тя. — Аз съм без гражданско положение, като робите и плебеите. Не познавам нито баща си, нито майка си! Остаряла съм без да познавам друго име освен Луала! О, вие имате право. Може да съм имала богати родители, може да съм наследница на натрупани богатства, които не ще получа никела, понеже не зная как се наричам!

— Ти лъжеш, жено! Ти си една лъжкиня или си луда! — извика великият инквизитор. — Наш дълг е да се осведомим със сигурност за твоята личност и защо те закрилят от палата на дожовете!

— Зная го добре! Размислете за това, което ви казвам сега! — каза тя със злъчност. — Ще ви кажа само шест думи: Проклет да бъде Съветът на тримата.

Великият инквизитор не можа да издържи повече. Той издигна златното звънче.

— Отведете тази просякиня в стаите с оловните покриви! — заповяда той на слугата, който влезе. — Може би мъките ще й възвърнат разума!

— Не мислете, че Луала ще загине в оловните стаи! — извика просякинята. — Бъдете проклети!

Великият инквизитор направи заповеднически жест на слугата. Последният върза ръцете на просякинята й я отведе от черната стая.

Мъчително мълчание зацари в страшния съд. Инквизиторите отбягваха да говорят помежду си и да разменят мнения по това, което бяха чули.

Най-сетне главният инквизитор взе думата.

— В случай — каза той, — че оловните стаи не причинят в кратък срок смъртта на просякинята, топките ще решат нейната съдба!

— Не е ли разумно, уважаеми брате — попита инквизиторът Марко, — да я накараме да признае, понеже знае неща, които са неизвестни даже за нас?

— Искаш да кажеш за обидите и намеците, които хвърли срещу Виторио Карманиола?

— Подобна мисъл е далеч от мене, уважаеми брате! — отговори Марко.

— Тази просякиня — подзе инквизиторът Томасо, — държи своето име в тайна. Ще бъде умно да започнем една анкета или да я принудим да признае насила!

— Една анкета не ще установи нищо! — отговори Марко.

— Съмнявам се — започна великият инквизитор, който бе възвърнал цялото си спокойствие, — че тази бъбрица не ще се уплаши от изтезанията, на които ще я подложим; тя е стара, немощна, обаче крайно твърдоглава. Ще предпочете да загине, отколкото да направи някакво разкритие.

— Аз, напротив, вярвам, че стаите с оловните покриви ще я принудят да промени държанието си — каза инквизиторът Марко. — Тя ще направи някои признания! При претърсването на нейната колиба не е открито нищо, отнасящо се за нейната личност, нито за нейните тайни. Тя е една опасна змия, на която трябва да се премаже главата.

— Позволете ни — казаха тогава двамата заседатели на дон Виторио, — да се произнесем за смъртта й. Думите, които тя си позволи да произнесе, са достатъчни, за да я осъдим!

— Да предоставим решението на топките, братя — каза великият инквизитор.

При тия думи той стана и пусна една от фаталните топки в урната.

— Тя е осъдена на смърт — каза той с важен глас!

— Не можем да извършим една публична екзекуция — каза Марко. — Просякинята ще удържи думата си.

— Възможно е — каза инквизиторът Томасо, — да се предотврати това. Достатъчно е да й се стегне вратът с една копринена връв. Ще я отведат задушена на ешафода върху Пиацета.

— Но тълпата ще забележи неподвижността на нейните членове и ще бъде обхванат от подозрения! — каза дон Марко.

— Вие знаете, че палачът — подзе Томасо — е твърде сръчен в тази работа и е сигурен в ръката си! Той ще й даде вид на една жена, която при вида на ешафода внезапно е загубила съзнание.

— Послушайте ме, мъдри братя — каза тогава главният инквизитор. — Аз не одобрявам публичната екзекуция. По-добре е да се избегнат опасностите и неприятностите. Смъртта на просякинята е решена! Нейното задушаване в стаите с оловните покриви може да стане по-бавно, отколкото мислим, но можем да си послужим с друго средство!

— Разбирам те и те поддържам! — каза Марко. — Тя ще умре от отрова.

Томасо наведе глава утвърдително.

— Водата, която пие, ще бъде примесена с една течна безцветна отрова, съставена от Тофана, изкусната сицилийка, която се нарича „Мана ди Сан Николо ди Бари“ и която при нашите опити е дала блестящи резултати — каза главният инквизитор.

— Така да бъде! — одобриха Марко и Томасо.