Г. Тение
Мистериите на Венеция (4) (или Омраза и любов)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Mystères de Venise (ou Marino Marinelli, le batard du doge), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Корекция (том II)
Boman (2009)
Корекция (том I)
Mummu (2009)

Издание:

Александър Дюма. Мистериите на Венеция, или Омраза и любов

Роман в два тома

Художници: Димитър Христозов, Стефан Владков

Книгоиздателско сдружение „АЛ“ („Роял — 77“, „Компас — ЛЛ“), Варна, 1992

История

  1. — Добавяне

4. Беглецът

На дългия и тесен остров, където се издигаше старата църква Сан Николо и който, затваряйки пристанището на Лидо, отделяше града от морето, настъпваше вечерната почивка.

Вълните се багреха в пурпур; гондолите, привързани една до друга по дължината на брега, се люлееха леко; в далечината звуците на китара се разнасяха от лодките и островите, примесени със звъна на камбаните и песните на гондолиерите, които се прибираха в жилищата си.

В малката колиба на стария Андрея Фарсети тази вечер около голямата маса бяха седнали четирима рибари. Анунциата, съвзела се достатъчно, за да изпълнява домакинската си работа, пълнеше с доброкачествено вино високите чаши от зеленикаво стъкло, поставени пред гостите. Тя предпочиташе да стои по-близо до вратата и често хвърляше навън безпокойни погледи по пътя и към брега, като че ли очакваше някого.

Страните на Анунциата бяха бледи; тя едва се бе съвзела от бедата, която я бе сполетяла, но нейната грация и красота не бяха пострадали.

Русата й нежно накъдрена коса, украсена с мъниста и ленти с блестящи багри, беше покрита с малка забрадка, спущаща се на врата, както обичат да се носят венецианските девойки.

На хубавия й врат имаше бисерна огърлица, на която висеше малък медальон. Сребърно-сивата й блуза, която плътно открояваше нейните форми, бе извезана със злато и осем златни токички образуваха предната част на корсажа й. Също златни ширити украсяваха късите й ръкави, които надминаваха до лакътя белия плат на долното и облекло, оставяйки голи останалите части на чудесно изваяните й ръце.

Всяко нейно движение бе еластично и грациозно. Тя излизаше и влизаше в стаята, слушайки разговора на приятелите на нейния баща и показвайки със загриженото си лице и влажните си очи големия интерес, който предизвикваше в нея.

— Вечерта напредва, а той още не се връща — каза Андрея.

— Тонино и аз можем да останем с вас да го дочакаме — каза един от рибарите, който се наричаше Зани.

— Той винаги е бил едно любезно, едно превъзходно момче — прибави един човек в напреднала възраст, който беше Тонино. — Никога не ще забравя, че той преди четири години ми спаси децата, които бяха закъснели с мрежите си на подводната скала, когато стана приливът и вчера той спаси вашата Анунциата, съкровището на вашето сърце.

— Аз ще му бъда вечно признателен за това. Той е благороден и великодушен като баща си — потвърди старият Андрея.

— Къде ще живее той след внезапното му завръщане? — попита Пиетро, четвъртият от групата, който бе работник на Андрея и му помагаше в лова.

— Мисля, че тук, близо до нас, в къщата на покойната си майка — отговори последният. — Той има това право, тъй като тя е негово притежание.

„Новината за смъртта на благородния му баща дълбоко го развълнува… Загрижен съм да не го е постигнало някакво нещастие… Не съм го виждал от снощи… Неговата кръв е буйна и не може да търпи неправдата!“

— Неговият брат Луиджи, новият дож, го мрази още от детинство, понеже старият господар обичаше много сина си Марино. Благородниците също не гледаха с добро око на него. Чувствата, които те са изпитвали към детето, безспорно са се увеличили с неговото възмъжаване.

— По-добре да не беше идвал. Неговото дълго отсъствие ме безпокои.

— Света Богородице! Работите отиват зле! — каза Тонино, когато Анунциата донесе една лампа и я постави на масата, тъй като нощта беше настъпила. — Хората не смеят вече да отварят уста; ние вече нямаме никакви права; рибарите и моряците не са вече основата и опората на държавата!

— Откакто старият дож е мъртъв, благородниците и съветът вършат с нас това, което желаят. Кръвта ми закипява във вените, когато си спомня, че те окачиха на бесилката храбрия Анибал Оргосо, защото защитаваше правата на народа и искаше синовете на благородниците да служат войници — извика Зани, като с юмрук удари така силно масата, че чашите подскочиха. — Според мен, всичко това ще свърши зле.

— Да гледаме нещата от добрата им страна — каза Пиетро, като направи безразличен жест с ръката си. — Помислете си, че ако има хубави празненства и веселия за целия народ, Съветът на десетте може лесно да свърши това, което иска. Вие трябваше да дойдете снощи на площада Сен Марко. Там имаше големи веселби, ви казвам! Радостните викове не преставаха!

— Велики Боже, там е нещастието, ако е така, както казва Пиетро! — изрече старият Андрея със загрижено лице и след малко добави. — Но часовете текат един след друг, а той още не се връща!

— Да преминем оттатък канала и да го намерим — предложи Тонино.

Андрея и Зани веднага изразиха готовността си.

Пиетро изглеждаше по-предразположен да остане в колибата, но на края и той се реши да тръгне с другите.

Четиримата мъже излязоха, след като изпразниха чашите си и тръгнаха към брега, забулен вече в нощна тъмнина. Те се качиха на една лодка и се понесоха към Пиацета.

Анунциата със свито сърце остана сама в къщичката, която обитаваше със своя баща, прислужницата и Пиетро — моряка на стария Андрея.

Тя бе измъчвана от предчувствието за някакво нещастие. Изпитваше един неизразим страх за този, който я бе спасил и комуто тя още не бе видяла лицето, нито бе чула гласа му.

Тя искаше да му благодари; тя искаше да му изповяда, че целият й живот принадлежи нему!

Отпреди две години тя не бе виждала Марино, но често бе мислила за него, скъпия другар от игрите през юношеските години, с когото толкова пъти бе тичала по песъчливия бряг край морето или се бе возила вечер с лодка. Тогава, когато вълните леко се плискаха в стените на лодката, той вземаше мандолината си и изпълваше някой хубав романс, който бе научил от майка си… И как гостоприемната и благородна синьора Маринели, която вече три години спеше под земята, се отнасяше към Анунциата с една грациозна нежност! Колко пъти тя я бе милвала по страните и целувала по челото.

И сега годините се бяха отърколили. Марино заминал тогава внезапно, бе станал през дългото си отсъствие един горд и красив младеж. Колко ли е хубав той сега? Дали и той бе мислил от време на време за нея? Дали носеше още малкия златен медальон, който с разрешението на баща си му бе дала един ден в знак на признателност за редица малки приятелски услуги.

Всички тия въпроси изпълваха загриженото сърце на младата девойка, останала сама в голямата стая.

Отвън бледата светлина на луната проникваше в стаята. Анунциата се почувствува привлечена навън от къщи, наоткрито.

Желаеше да види дали не ще забележи Марино. Желаеше също да коленичи и се помоли пред чудодейната икона, която се намираше недалече на пътя, водещ към брега. Тя щеше да благодари на Божията майка за спасението си и щеше да я помоли да даде своята закрила на Марино, скъпия другар от детските игри.

Стъпвайки леко и грациозно, тя се отдалечи от колибата.

Пътят към песъчливия бряг бе пуст и всичко около нея на малкия остров бе потънало в дълбоко и тържествено мълчание.

Баща й и неговите приятели, очертани с тесни контури върху лодката, плаваха бързо към града по водата, която лунната светлина бе направила блестяща.

Никой не се показваше наоколо. Колибите на рибарите, построени в подножието на дюната, бяха потънали в сенки и спокойствие. В далечината едва се забелязваше един осветен прозорец, където хората от къщичката, будни още, изкърпваха мрежите си.

Откъм морето духаше вятър, свеж и влажен. Анунциата бързаше по пътя, сама със своята сянка, която луната хвърляше край нея, и с желанието си по-бързо да изрази чувствата си пред образа на Божията майка.

Грациозната фигура, сама в нощта, стигна до гъсталак от шипки и алой, където се издигаше античната и чудодейна икона.

Нито един рибар, нито един моряк не минаваше пред Мадоната на Сан Николо, без да свали шапка, да подгъне колене, да се прекръсти и със сключени ръце да произнесе кратка молитва.

Всеки идеше при светия образ на Богородицата, за да направи изповед и даде обет в момента, когато се впущаше в ужасите и бурите на морето или да изкаже от дълбочините на сърцето си благодарност, когато щастлив се бе завърнал у дома си, въпреки всички опасности…

Широките листа на алоя и бодливите клонки на дивите рози обкръжаваха от три страни чудотворната икона, оставяйки само едната страна открита, където вярващият — тази вечер това беше Анунциата — коленичеше и издигайки нагоре поглед към иконата, откриваше с простодушни и искрени думи цялото си сърце.

Колко красива беше в този момент младата дъщеря на рибаря! Никога тя не бе изглеждала така съвършена и така чиста, когато, молейки се пред Божията майка, тя бе приятно осветена от лунната светлина, която падаше право върху нея, като я обкръжаваше със сребърен ореол.

Внезапно на благочестивото момиче се стори, че чу един лек шум пред себе си, зад чудотворната икона и като погледна с безпокойство в шипковия гъсталак, тя видя едни очи, устремени към нея.

Тя не можа да се повдигне: беше като замаяна, един боязлив вик повдигна гърдите й.

Иззад клоните се появи един човек с разрошена коса, с раздрани дрехи, с врат, изцапан от кръв, но с лице, което при вида на коленичилата девойка, се просветли от любов и радост…

— Анунциата! — промълви той в екстаз.

— Марино! Драги мой, любими Марино! — извика девойката, скокна права и забрави всичко, даже и окаяния вид на този, който така ненадейно се бе появил пред нея.

Това беше този, към когото бяха отправени мислите й, този, за когото се молеше в момента, този, комуто дължеше живота си; обзета от бурни чувства, тя отърча срещу него.

С движение на влюбен Марино прегърна с ръце девойката и я целуна по челото.

— Колко хубава си станала, мило дете! — каза той с нежен глас, докато Анунциата не намираше думи да изкаже вълнението на сърцето си. — Едва те познах!… Ти се молеше; благодареше на Св. Богородица за своето спасение!

— И за вас се молех, Марино, за вас, моя спасител! О, как да ви докажа признателността си за тази геройска постъпка?

— Като обичаш малко своя стар другар. Но ела — подзе Марино, хвърляйки безпокоен и мрачен поглед към морето, — ела в нашата малка къща! Баща ти там ли е?

— Татко отиде с трима другари да ви търси. Той се безпокоеше за вас и… Боже мой! Аз още нищо не съм видяла. Какво ви се е случило?

— Нещо недобро, Анунциата. Но да не разваляме с ужасни видения първите моменти от нашата среща. Ела, дай си ръката: хайде, както в добрите стари времена, един до друг, към вас. Прозорецът е осветен; той е като едно око, което ни смига и ни кани… Ето ме отново върнал се между вас, в малкия хубав роден остров. И ако другите не ме посрещнаха приятелски, то добрият Андрея, твоят баща, го направи… и ти също щеше да го направиш, Анунциата, ако не бях те намерил безжизнена…

— О, старият Тонино също се радва много на вашето завръщане — прекъсна го младото момиче, докато двамата вървяха ръка за ръка към къщата. Зиани е също твърде доволен. Вие го познавате, нали? И Пиетро също се осведоми с въодушевление за вас.

— Пиетро, морякът на Андрея, който му помага в риболова?… Ето това ме учудва, Анунциата, тъй като някога той ме гледаше злобно, когато ти скачаше да ме посрещнеш и когато се показваше така дружелюбна към мене… Знаеш ли? Аз вярвам, че той те ревнуваше от мен, добрия Пиетро… И той има основание да ми завижда сега, когато притежавам твоята любов, мило дете!… Тук, на прага на колибата ви, дай ми една сърдечна целувка, твоята първа любовна целувка, Анунциата!

Марино обгърна с ръцете си гъвкавата талия на поруменялата девойка и целуна червените й устни; после влезе заедно с нея в голямата стая и седна върху един от старите столове с високи облегалки.

Анунциата зае място до нозете му, върху една ниска пейка. Тя повдигна към него очите си, в които безпокойствието се примесваше с радостта. Учудвам се колко е станал мъжествен, силен и красив младият пътешественик през време на дългото му отсъствие.

Той й разказа как отишъл в Испания, после в Сицилия, след това бе заминал за източната част на Средиземно море, бе видял Крит — големия ориенталски остров и бе пил на същия остров, на който се произвежда прочутото кипърско вино.

— Но навсякъде ме придружаваше твоят скъп и мил образ, Анунциата — продължи той, гледайки с нежност прелестното лице, обърнато към него, докато тя поглъщаше думите му. — Но аз не знаех още, че те обичам с цялото си сърце. Почувствувах го за първи път вчера, когато те извадих от водата в ръцете си и когато така се страхувах, дали ще мога да те спася!

— О! Благодаря ви за това, което ми казахте! Моето сърце ще се пръсне от щастие… Знаете ли, Марино, аз въздишах за вас непрестанно; моите сънища и моите мечти ви съпътствуваха. Да ви вида, това беше най-съкровеното желание в живота ми!

— Моето скъпо момиче! — каза Марино.

И притегляйки към себе си седналото до нозете му момиче, той запечати с пламенни целувки признанието, което му направи за неговата любов.

В този момент черната брада и мрачното лице на Пиетро се показаха зад прозореца.

Той видя това, което стана в осветената стая, и се отдръпна назад, учуден и разгневен, че бе изненадал Анунциата, която обичаше и желаеше за жена, в ръцете на Марино Маринели.

Със зловещ блясък в очите и омраза в сърцето, той се отдръпна безшумно от прозореца и отиде да уведоми стария Андрея и другите рибари, че този, когото търсеха, е вече отдавна в колибата.

Колкото до него, той не се върна с тях в стаята, където бе видял Анунциата, слепила устни с тия на Марино… Той не желаеше да даде приятелски поздрав на завърналия се пътешественик.

Андрея, Зиани и Тонино, напротив, отърчаха към къщата и стискаха с радост ръката на младежа, излязъл да ги посрещне.

— Бъдете добре дошли на нашия остров! — извика Тонино, съзерцаващ със скрито удоволствие стройната фигура на Марино Маринели.

— Ние всички сме с тебе — заяви Зиани. — Бяхме отишли да ви търсим в града…

— Св. Богородице, какво ви се е случило? — извика Андрея, прекъсвайки думите на своя приятел и притегляйки Марино по-близко до светлината, докато Анунциата се бе отдръпнала настрана, за да не смущава първите излияния на тия добри хора. — Вашите коси са разрошени, горната ви дреха е разкъсана, а вратът окървавен.

— Водих борба, Андрея, борба на един срещу трима и то като първият беше без оръжие, тъй като му бяха отнели ножницата и сабята му, даже и шапката.

— Борба?… Аз го знаех предварително — извика старият Андрея, гледайки врата на младежа, където кръвта се беше съсирила.

— Разкажете, синьоре, разкажете! — извикаха Тонино и Зиани. — Какво се е случило?

— Аз търсех баща си в канала Орфано и го зовях през отвърстията на стените на затвора — започна Марино.

— Аз така си мислех — прекъсна го Андрея. — Какво безстрашие! Никой не смее да проникне в канала Орфано под страха от смъртно наказание.

— Аз предупредих дожа Луиджи Гримани. Поисках от него, Тадео Моро и Силвио Зиани да отворят саркофага и ковчега на последния дож и когато те отказаха, тържествено се заклех, че ще отмъстя за моя благороден баща…

„Тази клетва аз ще удържа или разкъсаното ми тяло ще бъде дадено за храна на орлите и гарваните.“

„Моята цел е следната: да спася моя баща, ако е жив и да отмъстя на негодниците за жестоките и позорни изтезания, на които са подложили добрия и великодушен старец!“

Тонино и Зани гледаха сериозни и замислени; Анунциата гледаше със страх и възхищение Марино, който сам искаше да започне борба с венецианските големци.

— Това не ще доведе нищо добро — каза Андрея. — Какво ще правите?

— Това, което повелява дългът ми и което е справедливо, татко Андрея! — Не ме гледайте така загрижено. Трябва да ме гледате по друг начин. Искам възтържествуването на правдата и за виновниците кръвно наказание, каквото те заслужават…

— Чуйте какво ми се случи. В канала Орфано забелязах внезапно лодката на Зиани. Неговите карабинери ме хванаха и ме вкараха в едни подземия, където са затворите. Началникът на карабинерите ме поведе по един таен коридор в тази част на палата на дожовете която досега ми беше неизвестна.

В действителност Силвио Зиани ме заведе пред трима маскирани държавни инквизитори, които ме изпратиха в Стаята на истината, за да ме принудят да се откажа от обвиненията и заплашванията си.

— Ужасно!… В Стаята на истината, откъдето нещастниците излизат с обезобразени тела… — каза Андрея, докато Анунциата се обърна с лице, потулено в ръцете.

— Двама прислужници на инквизицията, маскирани като техните господари, и един писар, също маскиран, ме накараха да напусна залата и да сляза в подземията, където се намираха стаите на истината.

Те са разположени в дълбочините, херметически затворени, така че сърцераздирателните викове на измъчваните, проклятията и охканията да не проникват до ушите на дожа и дожесата.

Двамата пазачи ме държаха за ръцете. Писарят вървеше напред.

Аз се оставих доброволно да ме водят вън от залата, до онова място, където се кръстосват коридорите, които водят към вътрешността на палата и тоя, който се задълбава в килиите.

Нощта беше тъмна: обаче няколко фенерчета, окачени по стената далече едно от друго, хвърляха слаба светлина в коридора.

Убедих се с бърз поглед, че наоколо нямаше други, освен двамата прислужници, които ме държаха за ръцете, и писарят, който вървеше напред. Едно внезапно движение се оформи в ума ми и аз го изпълних незабавно.

Ловко освободих ръцете си от пазачите и отблъснах последните настрани, за да освободя пътя си.

Техните викове за помощ накараха писаря да се обърне. Той носеше под широката си черна дреха една сабя, която изтегли от ножницата и се отправи към мен.

Една секунда размишляване можеше да ме погуби. Само бързината можеше да ме спаси. Аз повалих с юмруци на пода двамата прислужници и се хвърлих към третия, който искаше да промуши гърдите ми.

Не предвидил моето движение, той отклони сабята си, чието острие все пак ми одраска врата.

Започнахме ръкопашна борба с писаря на инквизицията. Той беше по-силен, отколкото предполагах. Хвана ме за дрехите и за косите, за да ме задържи, докато неговите викове и тия на пазачите огласяваха сводовете и отекваха далече в нощта.

Тогава, когато събирах всичките си сили, за да надвия противника си, получих по тила силен юмручен удар, който почти ме зашемети. Аз се залюлях, но запазих самообладание.

Да продължавам борбата беше безумие. Вече гласове и шум на приближаващи се стъпки долитаха откъм страната, където бяха килиите. Но пътят към вътрешната част на палата беше свободен. Преследван от двамата пазачи, аз се впуснах да тичам по дължината на празните и лошо осветени коридори.

Виковете на тия, които ме преследваха, се разнасяха зад мен, но нямаше никой, който да ми прегради пътя!

Скоро достигнах до коридорите и стъпалата, които ми бяха добре познати, още полузашеметен от юмручния удар, който един от тези негодници ми беше нанесъл.

Бях стигнал до едни стъпала, които се готвех да изкача, когато почувствувах, че отпадам.

Но моята воля беше по-силна. Стискайки зъби, с едно отчаяно усилие се покатерих по стъпалата и преминах тичешком вестибюла на палата, преди сънливите слуги и пазачи да успеят да турят ръка върху ми и преминах благополучно колоните пред Пиацета.

— Хвала на Св. Богородица! — каза Анунциата, която със сключени ръце следеше, задържайки дъха си, тази страшна история.

— Да бъде благословено небето! — обади се старият Андрея. — Но кажете, какво се случи, сеньоре, в края на нощта? Къде бяхте до сега?

— Ще ви кажа. Когато излязох през главната врата, аз отърчах през площада, забулен в мрака. Стори ми се, че пазачите са се отказали от преследването.

Времето бе напреднало. Изтощен от борбата и всички вълнения през денонощието, паднах недалече от мраморните стъпала на църквата Сен Марко и загубих съзнание.

Колко време съм останал така, не зная. Когато се съвзех, намерих се под стълбовете до църквата. Една стара просякиня се бе сгушила край мене. Погледнах около себе си с изненада, после всичко случило се изпъкна във въображението ми.

Трябва да съм лежал дълго време в сянката на стълбовете, тъй като, когато станах, слънчевият диск беше вече над морето.

Аз слязох към Моле и преминах на острова. Не можех да остана във вътрешността на Венеция, където сигурно щях да попадна в ръцете на карабинерите.

— Те ще ви преследват, сеньоре. Ще дойдат да ви търсят тук — каза Тонино.

— Началникът на карабинерите знае много добре, че къщата на покойната ви майка е тук, на острова, и че ще може да ви намери в нея — добави Зани. — Пазете се от него, сеньор Марино!

— Не отивайте във вашата къща — каза на свой ред Андрея. — Останете тук при мен. Скрийте се в моята колиба; тя ще ви бъде едно сигурно убежище. Никой от неприятелите ви не ще се усъмни, че вие сте при мене.

— Вашето намерение е добро, Андрея. То е добро и сърдечно — отговори Марино Маринели, хващайки ръцете на стария рибар и стискайки ги горещо. — Обаче аз нямам намерение да се крия като един престъпник. Напротив, желая да накажа престъплението на другите и да си отмъстя.

— Успокойте се и размислете! Вие сте един беглец, сеньоре — каза Тонино, което Зани одобри със знак. — Приемете предложението на Андрея. Ние всички сме с вас. Никой не ще ви предаде. Спете спокойно и сигурно сред нас, на острова Сан Никола!

Двамата рибари се сбогуваха и напуснаха колибата.

— Останете, сеньоре — помоли Андрея, когато Марино понечи да се отдалечи на свой ред. — Останете под моя покрив. Тук ще бъдете в сигурност. Долу, във вашата къща, ще станете плячка на карабинерите.

— Не тръгвайте, Марино, останете — каза тогава Анунциата с молещ глас, снишен и слаб, но излизащ от сърцето. — Чуйте, молбата ми. Тук вие ще бъдете на спокойствие и вашите преследвачи не ще се усъмнят, че сте при нас. Запазете се за вашия благороден баща и за мен!

Тя се отпусна на колене пред него и издигна умолително ръце.

— Кой може да противостои на вашата молба, мило дете? — каза Марино.

— Хвала на всички светии! Вие оставате — извика Андрея. — Голяма е радостта ми да ви имам гост. Споделете моя покрив и моя хляб!