Г. Тение
Мистериите на Венеция (83) (или Омраза и любов)

40. Смъртта на Пиетро

— Уверявам те, че не съм се измамил, Себастиано — каза Пиетро на своя другар, докато отдалечаваше лодката си от стъпалата на Пиацета и вземаха греблата. — Уверявам те, че нещо се движеше сред останките на вилата.

Когато Себастиано се показа изненадан от това твърдение, Пиетро обясни:

— Последната нощ — каза той — аз слязох на остров Сан Николо и се приготвих да се прибера в колибата си, когато видях на известно разстояние да се издига лек облак дим. Заинтересуван, започнах да наблюдавам внимателно… Отначало помислих да не съм видял облак прах, но скоро разбрах, че не е така: този дим бе твърде гъст, после се прекъсна внезапно и аз забелязах един силует да се промъква между гредите на развалините и да изчезва.

— Защо не се приближи? — попита Себастиано.

— Бях сам — отговори Пиетро — и кой знае кой се крие подземието на разрушената вила. Не се чувствувах и напълно сигурен.

После, разговаряйки, Пиетро не можа да се сдържи да не каже на Себастиано подозрението, което го бе обзело.

— Аз предполагам — каза той, — че някой е избрал за жилище тази изба, че мистериозният беглец не е никой друг, а Маринели, тъй като ти знаеш, че той се крие във Венеция или околностите.

— О! — каза Себастиано изненадан. — Така ли мислиш?

— Да — отговори Пиетро. — Това ще бъде добър Лов. По какъвто и да е начин, ние трябва да видим, кой се крие там. Ние двамата по-малко ще се страхуваме от опасността…

— Дали човекът, когото си видял да изчезва в развалините, не те е забелязал! — каза Себастиано, когото споменът за Маринели го ужасяваше.

— Себастиано, ние трябва да опитаме щастието си и да претърсим това убежище. На драго сърце бих взел няколко полицаи с нас, но, като размислих добре, сметнах, че по-добре е да свършим работата сами. Нямам доверие в полицаите.

— Ние вече двама сме извършили много по-големи работи, каквито другите полицаи никога не биха могли да направят — намекна Себастиано.

После те се погрижиха за пушките си.

— Напълни ли ги? — запита Себастиано, когато гондолата се приближаваше към остров Сан Николо.

— Не трябва да стреляме; но, да бъдем предпазливи! Да не спираме тук, до колибите на рибарите, а по-далеч.

Гондолата изви и продължи да се движи на известно разстояние от брега.

По пътя двамата мъже се съвещаваха относно тактиката, която трябваше да използват.

Пиетро не се чувствуваше напълно сигурен.

— Ако негодникът е там — каза той, — ние ще бъдем в критично положение.

Лодката пристигна до брега да бившата вила Маринели.

— Сега да слезем! — каза Пиетро. — Ние ще се промъкнем между тия камънаци. Ще се скрием зад оная срината стена и ще почнем да дебнем… Щом забележим нещо подозрително, ще стреляме!

— Морето е бурно! — каза внезапно Себастиано. — Чуваш ли как бучи зад дюната?

— Това обстоятелство е добро за нас — отговори Пиетро. — Никой не ще чуе шума от греблата ни. Шт! Вдигни твоето гребло и остави гондолата да се движи бавно. Ние ще намерим тук канал, който ще ни отведе право към развалините. Различаваш ли нещо в сянката? Не може да се види нищо, тъмнината е непроницаема.

Себастиано не отговори нищо. Той чувстваше, че смелостта го напуска. Тъмнината, която го закриляше в ужасните му дела, този път го изпълваше със страх.

Пиетро скочи пръв на земята, привърза безшумно за едно колче гондолата и взе двете пушки в ръце.

Себастиано на свой ред взе пушката си от ръцете на Пиетро и тръгна след своя другар, ту изправен, ту пълзящ.

Разстоянието, което трябваше да преминат до развалините, бе около шестстотин метра. Ако някой ги следеше, двамата мъже бяха загубени.

Но Пиетро, изпълнен със сигурност, пошепна няколко думи на Себастиано, повтаряйки му, че никаква опасност не ги застрашава.

Двамата мъже напредваха все така полупълзейки, готови да изпразнят оръжията си върху тоя, който би им се изпречил на пътя.

Бяха твърде добри стрелци, но как можеха да им послужат пушките ако бъдеха въвлечени в ръкопашна борба с по-силен и по-ловък неприятел?

Те вече бяха изминали голяма част от пътя си, когато Пиетро направи знак на другаря си да се спре и да наблюдава няколко минути. Искаше да разбере дали някой не ги следи, скрит между стените на развалините…

Но нищо не се движеше между почернелите от пожара камъни, тъмнина владееше наоколо.

Негодниците се зарадваха, предчувстваха близката си победа. Те се виждаха вече проникнали в скривалището на бегълците, изненадали ги в съня им.

Тогава, обзети от кураж, те удвоиха предпазливостта си, после започнаха, все прегънати на две опасния си път.

Скоро стигнаха стените, прилепиха се о тях и се ослушаха.

Пиетро стана по-смел, повдигна леко глава, за да види по-добре…

— Виждаш ли нещо? — попита го съвсем ниско Себастиано.

— Струва ми се, че забелязвам сред развалините нещо кръгло, като човешка глава — каза Пиетро със снишен глас.

— Действително — добави Себастиано, повдигайки страхливо глава, — но тя не мърда!

Двамата полицаи не знаеха какво да правят. Те не се осмеляваха да стрелят, да не хабят куршумите и да не вдигнат тревога.

Себастиано повярва, че забелязва главата да се движи.

— Огън! — изкомандува тогава Пиетро, без предисловие. И в същия момент двете пушки се изпразниха… Главата бе изчезнала…

— Мисля, че добре видяхме — каза Пиетро.

— Да останем тук — прекъсна го Себастиано, предпазлив и недоверчив човек. — Ние още не сме сигурни!

Двамата мъже оставиха тежките си оръжия, вече безполезни. Промъкнаха се тихо до мястото, където бяха съгледали човешка глава. Същото мълчание владееше около тях, мълчание успокоително и обезпокоително едновременно.

Пиетро направи още няколко крачки напред; тогава се намери до дупката, която даваше достъп към избата и през която Горо бе свикнал да влиза и излиза.

— Какво да правим?

Пиетро се показа въодушевен от своето откритие.

— Отворът е достатъчно широк, за да можем да слезем! — каза той.

Но Себастиано го посъветва да бъде благоразумен.

— Ние рискуваме много, понеже не можем да слезем двамата едновременно. Ако някой стреля с оръжие долу върху нас, загубени сме!

Пиетро остана за момент замислен.

— Ти може би не грешиш — каза той със снишен глас.

— Но сигурни ли сме, че има още едно човешко същество в този вход? Вярвам, че нашите куршуми достигнаха целта си. Човекът, върху когото стреляхте е паднал, сигурен съм, и ние ще намерим долу само трупа му.

Себастиано се съгласи.

Пиетро пипна за последен път камата си, за да се увери, че е в пояса му.

В момента, когато се готвеше да направи първата стъпка, Себастиано, уплашен, обхванат от подозрения, задържа другаря си за ръката.

— Да останем по-добре заедно — му каза той — и да чакаме до сутринта, дебнейки, но да не влизаме във вътрешността на тази дупка!…

Но вместо отговор Пиетро го упрекна, че е страхливец. Себастиано, който не се осмеляваше да противоречи на заповедите на своя другар, послуша и слезе след Пиетро. Последният се плъзна, докато достигна твърда земя.

— Не забелязваш ли нещо? — запита обезпокоен Себастиано, навеждайки се над него.

— Не — отговори Пиетро, — но вярвам, че съм достигнал почвата.

Окуражен от тия думи, Себастиано слезе на свой ред по няколко стъпала, които трябваше да измине, и двамата полицаи се намираха сами под мрачния свод, където владееше непрогледна нощ.

И единият, и другият хванаха камите си в ръце.

Пиетро опипа почвата с крака търсейки човешкото тяло, което е трябвало да падне през отвора, но нищо не намери. Какво означаваше тази мистерия?

— Не усещам нищо — каза Пиетро нетърпелив. — Обаче, то трябва да бъде тук! Хей, обитатели на тия места — извика той. — Отговорете!

Отговорете! Развалините са обградени от всички страни!

Двамата мъже се ослушаха и зачакаха…, но никой не отговори.

— Струва ми се, че напипах едно легло от водорасли — каза внезапно Пиетро.

Той напипа мистериозното легло и констатира, че е топло.

— Човекът, който е лежал тук е станал скоро — каза той.

После те тръгнаха пипнешком из помещението, търсейки с върховете на своите ками невидимия противник, когото смятаха скрит в някой ъгъл. Но не намериха нищо…

— Напипах някакво огнище — каза на свой ред Себастиано, който вървеше пипнешком край другата стена.

Той действително бе открил кухненските прибори на старата просякиня, огнището, в което имаше няколко горящи въглена…

Пиетро се зарадва на откритието на своя другар.

Себастиано подири парче дърво и се залови да разпаля огъня. Неговият другар му помогна.

Няколко минути по-късно, въглените пламнаха и дървото се запали.

— Сега, хвани това парче дърво като факла и ми посвети — каза Пиетро на Себастиано. — Трябва да прегледаме грижливо, да претърсим издъно това чудно убежище; ние ще започнем първо от стъпалата, които ни доведоха тук, после ще претърсим цялото помещение.

Двамата полицаи започнаха търсенето.

Импровизираната факла осветляваше зле. Слабият пламък не бе добър водач на двамата разузнавачи.

Себастиано видя на свой ред леглото, напипано по-рано то Пиетро.

— Гледай! — каза внезапно последният. — Ето пият, чаши, празни бутилки в безпорядък на тази маса. Негодниците са били изненадани! Дръж факлата, колкото можеш по-високо, Себастиано, за да можем да видим всичко! Никой не е скрит в този ъгъл, никой не се крие зад стъпалата, нито зад огнището…

— А в страничния коридор? — забеляза Себастиано. — Там трябва да потърсим сега!

— Свети ми! — заповяда Пиетро. Трябва да претърсим тази галерия. Този път ние ги държим: те са хванати като в капан!

После той извика със силен глас:

— Хей! Негодници! Елате! Излезте от вашето скривалище! Вие не можете да избягате, излезте!

Никой не отговори на вика на Пиетро.

— Те отказват — каза Себастиано! — Да напреднем и да ги измъкнем насила!

Забелязаха тогава второ легло от водорасли. Очевидно бегълците бяха двама.

— Виждаш ли нещо? — попита този, който носеше факлата, другаря си.

— Не, не виждам още нищо. Освети тия бъчви. Кой знае? Може би са зад тях!

Двамата полицаи бяха достигнали до вътрешността на коридора и още не намираха нищо.

— Всичко това не ми е ясно — каза Себастиано, навъсвайки вежди, с обезпокоен вид. Да се завърнем в голямата стая. Може би не сме разгледали всичко…

Но внезапно Себастиано произнесе едно страшно проклятие и повлече Пиетро към вътрешността на коридора.

— Дявол да го вземе — извика той, насочвайки светлината към тавана. — Негодниците са избягали!

Казвайки това, той посочи на другаря си една втора дупка издълбана в тавана на края на коридора.

— Избягали са, избягали са — повтаряше Себастиано.

— Не, трябва да ги проследим! Бегълците не трябва да са далеч — извика Пиетро, смаян от неочакваната новина.

Бе забравил, че бегълците имат значителна преднина.

Те решиха да излязат; единият през първия отвор, другият — през втория.

Зората бе започнала вече да разпръсква воала на нощта.

Пиетро взе факлата в ръце и започна отново да преглежда избата, ъгъл по ъгъл. Не вярваше още, че са измамени. Диреше с неуморимост, като че ли беглецът се бе скрил в дупката на някой плъх или на червей.

През това време Себастиано се бе изкачил на върха на стъпалата и започна да наблюдава.

Денят настъпваше. Скоро започна да се различава ясно околността.

— Не виждаш ли нещо? — попита Пиетро, угасвайки факлата и изкачвайки се на свой ред на върха на стъпалата.

— Нищо — отговори Себастиано. — Всичко е пусто наоколо. Уверявам те, че тук е имало само един човек и той е избягал!

— Но как ще обясниш присъствието на двете легла от водорасли.

— Едното бе още топло, докато другото бе съвсем студено — забеляза Себастиано. — Впрочем, видях следите от два човешки крака… Погледни!

— Е добре, да проследим тия следи, да проследим беглеца! — каза Пиетро, изследвайки на свой ред отпечатъците, които му показа неговият другар. Ти имаш право, той е сам. Изглежда, че се е отправил към брега… точно към мястото, където ние спряхме.

При тия думи Себастиано, който бе напреднал на известно разстояние между гредите, застана изведнъж неподвижен, от това, което видя и произнесе едно ужасно проклятие.

— Какво има? — го запита Пиетро.

— Погледни долу, погледни! — извика той жестикулирайки. — Вече се е съмнало. Забелязваш ли нашата гондола? Аз не я виждам вече.

Пиетро побледня и се залюля, неспособен да превъзмогне вълнението, което го бе обладало.

— Нашата гондола не е вече там! — каза той разгневен.

— Ах, негодниците! Те са ни изиграли, тръгнали са с нашата гондола и са ни оставили тук безпомощни… Това е бил Марино или негърът му — добави той ниско след минутно мълчание.

Себастиано се обади.

— Водата не оставя следи. Как ще го последваме отново?

— Шт! Себастиано, имам една идея. Сигурен съм, че птичето ще се върне в гнездото си.

* * *

След един час Марино натовари на лодката си трупа, като му превърза тежки камъни на ръцете и краката и го потопи във водата.

После се завърна в страшната изба, чиито плочи бяха още мокри от кръв, за да вземе някакво решение.

Той предполагаше, че Горо и старата Луала бяха попаднали в ръцете на Пиетро, който бе убил двамата. Обаче, не можеше да разбере внезапното им изчезване. Никъде не се забелязваха техните следи.

Той бе дошъл да говори с Горо. Неговите приятели очакваха заповедите му в Брандоло. Какво да прави? Бе принуден да се завърне при своите, без да изпълни мисията си.

Реши да тръгне и да се запъти към лодката си, която бе скрита недалече, сред един шипков храсталак.

Но щом стигна върха на стъпалата, констатира, че вече се бе разсъмнало.

Не можеше да тръгне сам по морето, освен при настъпването на нощта. Освен това, карнавалът още не бе започнал и никой нямаше право да се дегизира. Реши да остане до вечерта във влажната изба.

Нетърпелив, той се изкачваше от време на време до дупката да види дали слънцето е почнало да залязва…

Забеляза многобройни гондоли, които се движеха, излизайки и влизайки в Големия канал. Забеляза между тях даже и тази на един от управителите.

Трябваше още да чака до залязването на слънцето.

Най-сетне златната звезда се наклони леко над водата. Вечерният вятър пропъди разхождащите се. Часът бе настъпил.

Марино се приготви да напусне избата, когато внезапно забеляза един силует да изпъква в далечината.

Кой може да броди из тази част на острова, където бе пусто.

Марино издигна предпазливо глава изпод полуизгорелите греди.

Силуетът се приближи. Нямаше съмнение, мистериозният човек идеше към развалините.

Марино помисли, че идващият е Горо, но после по вървежа и ръста позна, че не е той.

— Хей, Пиетро, ти ли си? — произнесе човекът с гръмоподобен глас.

Марино позна гласа на Себастиано.

— Това е съучастникът му! — прошепна Марино. — И той може да повери душата си на Бога.

И обръщайки се към човека, Маринели извика също с твърд глас.

— Да, аз съм.

При звука на този глас, когото веднага позна, че не е съучастникът му, Себастиано изрази недоверие. Той остана за момент на мястото си, като че ли обмисляше някакъв план.

После запита отново, с надежда да разпознае странния глас:

— Защо си подаваш само главата? От какво се страхуваш?

Марино се изкачи още няколко стъпала и се приготви да излезе.

— Защото те очаквам с нетърпение — отговори…

Себастиано се увери тогава, че този, който говореше, не бе Пиетро. Когато го видя да излиза от отвора и да се отправи към него, обхвана го страх и побягна към брега, към гондолата си…

Марино се впусна да тича след него.

— Спри, негоднико! — викна той. — Забравяш ли, че животът ми е в ръцете ти?

— Това е Маринели! — произнесе нещастникът и забяга по-бързо.

Мокрият пясък заглушаваше стъпките на преследвания и на преследвача.

В момента, когато полицаят достигна брега и се качи на лодката, се обърна: Марино бе само на десет крачки от него.

Но той смяташе, че е в безопасност. Вече бе отвързал връвта, която задържаше лодката за брега и се готвеше да избяга, когато Марино, пъргав като сърна, заплава във водата и скочи в гондолата.

Себастиано се отдръпна ужасен. Той бе взел греблата, за да гребе, но страхът парализира движенията му. Напразно си бе въобразявал, че няколко метра вода между него и Марино представляваха непреодолимо препятствие. Неговото колебание бе кратко. Той се приготви за защитата и размаха едно от греблата, които бяха обковани с желязо, над главата на противника си.

Но Маринели избягна ловко страшния удар.

— Ти винаги си бил съучастник на Пиетро — извика той. — Твоят последен час е дошъл, бандит! Умри.

С тези думи, той го удари. След кратка борба, Себастиано падна с главата надолу през борда на лодката и потъна във водата.

Но храбрият негър бе чужд на всякаква егоистична мисъл. Той бе спасил веднъж своята храбра покровителка, носейки я на гръб; за втори път я спаси по същия начин.

В момента, когато Пиетро и Себастиано влязоха в избата, Горо и старата просякиня, седнала на раменете му, напуснаха убежището си през втория изход.

Всичко бе спокойно наоколо. Бегълците се отдалечиха толкова бързо, колкото силите им позволяваха.

Внезапно една идея блесна в ума на Горо. Тя бе така забавна, че започна да се смее. Той си спомни, че двамата полицаи бяха оставили гондолата си до брега и че можеше да използват тяхната небрежност, за да избяга при един свой приятел, който живееше в пустата част на лагуните. Негърът бързо взе решение.

Двамата бегълци се качиха в лодката. Горо я отвърза и те заплаваха щастливи, доволни, че така лесно са се отървали и са изиграли неприятеля си.

Старата жена не преставаше да хвали храбростта на Горо. Тя бе обзета от луда радост, мислейки за разочарованието на полицаите.

Негърът също не можеше да сдържи смеха си.

Той уведоми нещастната си спътница къде я водеше.

— Това е старият Джеронимо — й каза той. — Луала го познава добре!

— Да, синко — отвърна тя, — но си мисля за Лозика, голямата бъбрица, която вече бе говорила толкова за мене.

— Охо! Тя вече не бъбри — отговори той. — Тя умря миналата есен.

— Как, старата Лозика ли? — каза Луала учудена.

— Да, тя, старата бъбрица — отвърна Горо. — Сега старият Джеронимо е сам и къщата му е сигурно убежище…

Просякинята не отговори. Тя мислеше за двамата полицаи, които, след като претърсеха всички ъгли на избата, щяха да се завърнат към своята гондола.

— Ако знаеш, Горо — каза тя, — как съм щастлива, че ги изиграхме…

После тя се прекъсна за момент и подзе.

— Мисля, че скоро ще съмне — каза тя. — Ще пристигнем навреме при стария Джеронимо.

Но нейният дух бе обзет пак от предишната мисъл.

— Дали полицаите ще заемат избата? — се питаше тя неспокойно. — И дали Марино няма да попадне в техните ръце, завръщайки се?

Горо бе обхванат от същите страхове, но скоро се успокои за съдбата на Марино.

— Охо — каза той, — на господаря не липсва нито сила, нито смелост. Той ще се бори с тях; а освен това негърът ще следи за приближаването на сеньор в лагуните. Ще го уведоми за всичко и двамата полицаи ще бъдат изиграни. Негърът ще се опита да отиде незабелязано от Джорджия в Брандоло, където ще намери без съмнение сеньора.

Старицата, успокоена от думите му, окуражи Горо в плана му.

— Иди, иди, синко! — каза тя, — за да не сполети нещастие нашия скъп Марино! Ето, къщите на Джорджия вече се виждат.

Горо потопи и издигна още два три пъти греблата, после приближи лодката бавно към брега.

— Стигнахме — каза негърът, вкарвайки лодката между тръстиките, които растяха край брега.

Щом лодката биде привързана към брега, двамата пътници слязоха; Горо с един скок, а Луала клатушкайки се.

— Ей там, близо до дюната — каза той, — се намира колибата на стария Джеронимо.

Гребецът би могъл да спре в Джорджия и продължи оттам пътя си, но старата жена му даде наставления да бъде благоразумен и да спре до някое пусто място на брега, откъдето да премине пеша останалия път.

Слънцето вече бе започнало да се издига и да позлатява с лъчите си сушата и водата.

Старата просякиня, по немощна от всякога, едва се движеше, подпирайки се на патерицата си. Тя не преставаше да обсипва Горо с хвалби, че бяха успели да избягат и забравяше умората си.

Докато тя вървеше бавно, обзета от различни мисли, Горо, който бе избързал напред, пристигна до къщата на Джеронимо.

Вратите и прозорците бяха затворени.

— Старият още спи — каза той, обръщайки се към Луала, която се приближаваше, — сигурно е ловил риба тази нощ!

Старата просякиня го посъветва да не безпокои добрия човек в съня му, а да почакат събуждането му. Чакането бе кратко.

Скоро той чу стареца да се движи из колибата, после се приближи до прозореца и отвори крилата.

Негърът, нетърпелив, се отправи към него.

— О, добро утро, Горо, как си? — извика старият Джеронимо, зарадван, че вижда стар познат. — Откъде идеш в такова ранно време?

— Негърът е дошъл да види дядо Джеронимо — отговори просто служителят на Маринели.

— Заповядай. Ти сигурно кроиш някой мистериозен план, нали? Ти си винаги същият!

Въпросът бе недискретен. Негърът, се въздържа да отговори и поиска от рибаря да го приюти, заедно със старата му спътница.

— Ах, това сте вие! Познавам ви — каза той, гледайки старата Луала… — Вие сте остарели много! — добави той.

— Уви — отговори тя, — вие имате право, сеньор Джеронимо. Годините слагат неизтриваемия си печат. Ида още веднъж да ви помоля за убежище; аз, аз имам нужда от малко неща. Дайте ми някое лошо легло, в един ъгъл на вашата къща и оставете ме да политам пред вратата ви този пресен въздух, от който дълго време бях лишена…

Старецът удовлетвори искането на бедната жена и постави къщата си на нейно разположение.

— Вие можете да живеете тук в пълна сигурност! — каза той.

После, когато Горо, спомняйки си за старата Лозика, му припомни да бъде дискретен и да не говори за събитието, старият човек се защити, твърдейки, че е свикнал да пази тайна.

Тримата души, със затрогващата си простота изглеждаха като членовете на едно семейство. Никъде не се виждаха по-дружелюбни прояви, от тия всред бедния народ.

Горо, признателен, предложи на стареца да му помага в работата.

— Луала също ще помага, тя ще готви и пере. Не трябва да се каже, че старият Джеронимо ни е помогнал напразно…

При тия думи негърът извади от джоба си няколко златни монети, които му бяха останали, и ги подаде на добрия човек.

Но последният отказа с достойнство.

— Запази си ги — каза той. — Имам всичко, което ми трябва!

Негърът и рибарят продължиха да разговарят, Горо скоро му се довери.

— Негърът ще каже на Джеронимо за своето намерение — каза той, — но трябва да пази тайната за себе си. Той трябва да отива от време на време в Брандоло, за да види дали господарят на Горо пристига или се намира в някоя част на лагуните.

— А кой е твоят господар? — каза Джеронимо изненадан.

— Никой друг, освен Маринели, добрият сеньор, когото Горо обича и уважава.

Старият рибар изглеждаше все повече изненадан. Един спомен внезапно изпъкна в паметта му…

— Вчера, в Джорджия, двама моряци ми говориха за него — каза той. — Маринели, изглежда, че е в Анкона.

— Това е възможно. Негърът също иска да отиде в Анкона, за да говори със своя господар! Но, ако въпреки всички предвиждания, Маринели не бе продължил престояването си в Анкона.

Джеронимо вдигна рамене. Луала предположи, че Марино е напуснал бързо това пристанище от страх да не бъде познат.

Обаче негърът не губеше надежда да намери своя господар.

— Може би той вече се връща. Горо ще тръгне днес за Джорджия — добави той с енергичен тон. — Искам да зная на всяка цена дали корабът от Анкона е вдигнал котва.

Старият Джеронимо предложи лодката си, след което отправиха няколко думи към старата Луала и двамата тръгнаха за Джорджия.

— Бъди умен! Не се излагай на излишни опасности! — извика просякинята на негъра, който гребеше с всички сили.

Няколко часа по-късно рибарят се завърна сам. Той каза на старата Луала, че Горо се бе качил на кораб, тръгващ за Анкона…

Изминаха дни.

Джеронимо и старата Луала свикнаха един с друг.

Старата се грижеше за вътрешността на къщата. Джеронимо ловеше риба и ходеше във Венеция да я продава.

През това време корабът на Горо напредваше бавно към предназначението си, устояващ на вълните и бурята.

През зимата плуването бе трудно. То траеше по някога цели седмици, когато платноходът, тласкан от противоположни ветрове, се връщаше назад, въпреки волята си.

Най-сетне наблюдателят сигнализира Анкона. Времето бе тихо.

Едва Горо бе стъпил на кея и започна да търси Маринели. Той разпита навсякъде, качи се на бордовете на всички кораби, привързани по дължината на кея; с една дума не остави непретърсено нито едно място, където можеше да бъде Маринели. Обаче издирванията му не дадоха никакъв резултат.

Работниците и моряците бяха единодушни: Маринели не бе чуван в Анкона вече от няколко седмици.

— Струва ми се, че много хора проявят интерес към този чужденец — каза един стар кормчия, отговаряйки на въпроса на Горо.

Когато негърът му поясни, че мистериозният непознат не е никой друг, а прочутият граф Санта Рока, той се усмихна и разбра смисъла на събитията, на които беше свидетел.

— Преди няколко дни — каза той, — една дама, също непозната, пристигна в Анкона. Тя носеше дълбок траур. Поръча на слугата си да влезе и събере сведения за граф Санта Рока.

— Как изглеждаше тази чужденка? Но кормчията не знаеше нищо.

— Не е ли идвала насам? — запита Горо настойчиво.

— Не зная повече — отговори кормчията.

Обаче негърът искаше да научи всичко каквото знаеше, за да събере някои важни сведения.

— Идете да видите капитана на пристанището! — каза морякът. — Те разговаряха дълго време. Той без съмнение знае името на този сеньор. Ще го намерите в оная кръчма, която има фирма, украсена с три котви. Там той пие всеки ден, но е добряк. Впрочем, ако му платите няколко чаши, ще узнаете всичко, което желаете. После добави:

— Ние сме стари приятели. Мога да твърдя, че е добър човек, обича да прави услуги, но за нещастие, пие повече, отколкото е нужно.

Горо бе вече на прав път.

— Нека кормчията дойде с мене! — каза той. — Ще участвува в разговора.

Старият моряк се отзова на драго сърце на поканата на Горо и двамата се отправиха към кръчмата с трите котви, която бе най-посещаваната в пристанището.

Външността не издаваше оживлението, което цареше вътре, понеже вратите и прозорците бяха плътно затворени.

Горо и кормчията влязоха в задимената зала. Моряци от разни народности бяха насядали около масите и разказваха истории, повече или по-малко вероятни, имайки за фабула пиратите от Риф или чудовищните змии в морето.

Естествено, всички аплодираха истинските или измислени разкази на мореплавателите.

Кормчията показа с пръст на своя другар един човек с голяма брада, който разговаряше с капитана на един кораб.

— Този е капитанът на пристанището — каза той, — ние трябва да минем покрай него и той не ще закъснее да дойде на нашата маса.

Горо и кормчията минаха покрай масата, където беше седнал капитанът и скоро той дойде да седне при тях.

Тримата започнаха да пият весело и пристанищният капитан скоро показа шеговития си нрав.

— Сигурен съм, че вече сме се срещнали някъде! — каза той между другите банални фрази.

— Възможно е — отговори Горо. — Негърът е идвал често в Анкона.

После кормчията се приближи до капитана на пристанището и прошепна с доверителен тон:

— Този е верен служител на богатия граф Санта Рока.

— Тогава, това е съвсем друга работа — каза капитанът.

— За ваше здраве и това на вашия граф — викна той, вдигайки чашата си и чукайки я о чашата на Горо.

После негърът добави, използувайки доброто разположение на своя събеседник:

— Ние можем да изпием още няколко кани. Какво ми важат още няколко аскини повече или по-малко.

— Ето как трябва да се говори! — въодушеви се капитанът на пристанището.

И отново чашите зазвъняха.

— Спомням си сега — каза капитанът, — че една сеньора идва тук, в Анкона, и пита за вашия граф. Знаете ли я?

— Точно затова негърът е дошъл също в Анкона — отговори Горо.

— Това бе една дама от висшето общество, уверявам ви — добави капитанът, смигайки, — една дама от знатен произход. Знаете ли името й? Без съмнение се касае за някоя любовна история, за една галантна авантюра, нали?

— Може би! — отговори Горо уклончиво.

— Негърът — намеси се кормчията, — е получил заповед от своя господар да събере сведения за нея.

— Е, добре аз ще ви кажа всичко — изрече капитанът на пристанището с доверен тон. — Тази мистериозна дама е племенницата на папата.

— Как! Сеньорита Боргез ли? — викна Горо преструвайки се на изненадан.

— Да, тя самата. Мислеше, че ще намери графа в Анкона, понеже разпитваше навсякъде за него.

После едната подробност бе последвана от друга. Пристанищният капитан разказа на своя събеседник за жилището на благородната римлянка.

— Тя слезе в манастира на кларистките, който се издига на известно разстояние от града — каза той.

— Сама ли беше? Не беше ли придружена от една сеньора? — запита Горо нервно.

— Тя идва два пъти в Анкона — каза капитанът на пристанището. — Първият път действително била придружена от една друга дама — такъв бе разказът на нейния майордом. Що се отнася до него и екипажа, те бяха в една кръчма.

Храбрият моряк даде на Горо много важни сведения. Обаче искаше да знае дали сеньорита Боргез обитаваше все още манастира.

Но капитанът не знаеше нищо.

— Вие можете да го узнаете, ако отидете в манастира! — каза той. — Кормчията ще ви покаже пътя, не е далече.

— Аз ще ви отведа — добави кормчията живо. — Става дума за оня манастир с голямата блестяща камбана, с посивелите червени стени, който е обграден с разкошна градина, нали?

— Да — извика капитанът на пристанището, — вие имате чудесна памет, приятелю; оставете да пия за ваше здраве!

И отново чашите весело звъннаха. Горо използва този момент, да бутне за лакътя кормчията.

— Скоро ще се мръкне — каза той ниско. — За Горо е важно да узнае колкото може по-скоро дали сеньоритата живее или не в манастира.

Двамата решиха да побързат и да привършат по-скоро разговора си с началника на пристанището, за да тръгнат на път.

— Хей, кръчмарю! — повика Горо. — Две кани вино по-бързо!

После той плати всичко и се сбогува с капитана на пристанището, когото чудесното питие бе развеселило много.

Двамата мъже излязоха от кръчмата.

— Е, добре, не ви ли казах? — запита кормчията, щом се отдалечиха на няколко крачки.

— Да, Горо ви благодари много.

Пътувайки, двамата достигнаха една от вратите на града.

Скоро стените на манастира се показаха пред очите им и Горо благодари на кормчията за проявената любезност.

Докато последният се връщаше към пристанището, негърът се отправи бавно, предпазливо към манастира.

Той едва сдържаше радостта си.

Дали Мадлена се намираше още в манастира?

Ако беше там, как би могъл да влезе? Той не би могъл да се представи пред вратата и да звъни. Неговото негърско лице би го издало.

Трябваше да прибегне към хитрост.

Денят преваляше. Слънцето, което през целия ден бе забулено зад облаците, се показа и разпръсна за няколко минути златистата си светлина върху полето. Дърветата, борове или кипариси, розовите храсти и лалетата, образуваха около манастира блестящ декор.

Кларисткият манастир изглеждаше по-хубав от този до вратата Анжелика, в Рим. Възможно беше Мадлена Боргез, покровителка на този орден, да бе избрала това ново убежище за затваряне на Анунциата.

Горо обиколи стените, държейки се на известно разстояние, от страх да не бъде забелязан.

Но внезапно се спря.

Стори му се, че чува шумоленето от роклята на жена, която се промъкваше всред храстите на градината.

Той се впусна на свой ред в мистериозната горичка… Коя можеше да бъде тази жена?

Монахините не носеха светски рокли. Подобен лукс им бе забранен. Коя ли можеше да бъде тази жена?

Негърът искаше на всяка цена да провери. Може би това бе самата Мадлена. Трябваше да се увери.

Той премина покрай голямата решетка с вълчи стъпки, докато стигна до място, откъдето можеше да наблюдава незабелязано алеите на градината.

Скоро се чуха гласове…

Дали беше Мадлена? Горо чувствуваше сърцето му да тупти. Още една минута и щеше да разбере.

Две дами се показаха внезапно от една малка покрита алея: едната бе монахиня, другата — сеньорита Мадлена Боргез, в копринен тоалет.

Горо не можа да сдържи смеха си.

Двете дами направиха още няколко стъпки по алеята, после се спряха недалече от наблюдателното място на Горо, под една малка беседка и седнаха върху каменна пейка.

Негърът искаше да узнае дали Анунциата се намираше също в манастира.

За щастие той можа да се прилепи до решетката и да послуша разговора на двете дами, без да бъде забелязан.

Но монахинята и Мадлена инстинктивно говореха така тихо, че Горо не можа да схване нито дума. Той загуби търпение. Искаше да напусне удобния си пост, за да премине към друг, когато стана нещо, което го въздържа от намерението му.

Монахинята напусна беседката и се отдалечи към манастира, може би да даде някоя заповед.

Мадлена остана тогава сама под листния покрив; съвсем сама, понеже никой не се показваше в съседните алеи.

Горо състави тогава един дяволски план. Той помисли да прескочи решетката, която го делеше от Мадлена, и да се появи внезапно пред нея.

Той, робът, нямаше абсолютно никакъв респект към тази горда принцеса, която мразеше. Считаше я за смъртна неприятелка.

Обстоятелствата бяха благоприятни. Мадлена беше безпомощна: той щеше да й изтръгне насила признанието, тайната, която криеше.

Неговото решение бе бързо взето.

Със сръчност на дива котка той се изкачи на оградата и скочи отвъд, после се промъкна много предпазливо до беседката.

Стигайки там, остана неподвижен за момент, ослуша се и огледа наоколо с изпитателен поглед.

Убеден, че никой не се намираше наоколо, той вмъкна главата си през един ъгъл на беседката.

Забеляза Мадлена, седнала на фотьойл до една маса.

Внезапно нейният поглед се срещна с този на негъра. Тя скочи, обхваната от ужас при вида на негърската глава. Готвеше се да вика за помощ, но думите й се спряха в гърлото. Негърът, предвиждайки желанието, й бе скочил до нея.

— Това е той! Това е Горо! — каза тя със задушен глас.

— Нека сеньоритата не вика за помощ. Това не ще й послужи за нищо, а само ще затрудни негъра. Тогава той ще трябва да употреби насилие.

— Защо си дошъл тук, клетнико?

— Негърът е длъжен да поиска някои обяснения от сеньоритата. Защо е заповядала на Пиетро и Себастиано да отвлекат съпругата на Маринели? Защо криете от погледите на другите тази невинна жертва? Защо сте я изтръгнали от нейното жилище, от нейния съпруг, от нейното дете?

— Какъв е този език? Кой ти позволява да говориш така? — извика Мадлена с възмущение.

Тя бе се овладяла. Бе придобила отново своето гордо държание и вярваше, че ще уплаши негъра. Но той скоро разпръсна илюзиите й.

— Тихо! Сеньорита — каза той със заповеднически глас, — Горо не е нито негодник, нито роб на сеньоритата. Той сега е господар и я държи в ръцете си.

При тия думи негърът се приближи заплашително до Мадлена.

— Нека сеньоритата не забрави — й повтори той, — че е във властта на негъра. Един вик и всичко ще бъде свършено! Горо не се шегува!

Казвайки това, той размаха пред очите й остра кама.

— Сега нека сеньоритата признае! В кое убежище сте скрили съпругата на Маринели?

— Това не е твоя работа, робе! — произнесе отчаяно принцесата. — Да не би да ме следиш, за да ме вкараш в капана си?

— Горо иска отговор. Къде се намира Анунциата?

Сеньоритата беше в критично положение. Негърът стоеше на изхода на беседката, отнемащ на Мадлена всяка надежда за бягство.

— Нека сеньоритата отговори без да се бави!

Мадлена предпочете да продължи разговора с надежда, че някой ще дойде и ще я освободи от неумолимия враг.

— Защо ще ти отговарям, робе? — каза тя. — Ти не ще намериш никога тази, която търсиш!

— Нека сеньоритата първо отговори на въпроса на Горо — извика негърът.

Мадлена поиска още веднъж да отклони въпроса, но Горо произнесе едно страшно проклятие…

Внезапно на нея й се стори, че забелязва в далечината, всред храстите, силуета на монахиня.

Тя събра всичката си енергия, вярвайки, че ще се спаси и се обърна отчаяно към противника си.

— Напусни градината, робе! — произнесе тя. — Или ще викам!

— Нека сеньоритата си спомни моето предупреждение. Нейният живот е в ръцете на негъра!

Стъпките се приближиха.

— На помощ! На помощ! — извика тя най-сетне с отчаяно усилие.

Но нейният вик не се чу.

Негърът бе скочил върху нея и стиснал силно гърлото й.

— Къде е Анунциата? Нека сеньорита признае или ще умре!

При тия думи той извади ножа си.

— Олеле! — изпъшка тя. — Задушавам се!

Вярвайки, че е загубена, тя реши да признае.

— Анунциата — произнесе с пресеклив глас, — е в манастира.

— В кой манастир?

— На кларистките, до Рим… Там, където беше по-рано.

Мадлена бе признала скъпата си тайна.

Тогава негърът отпусна гърлото й.

— Ако сеньоритата е излъгала, негърът ще я преследва навсякъде, даже в палата й. Тя не ще бъде в сигурност никога!

При тия думи Горо, чувайки монахинята да се приближава към беседката, остави полуприпадналата Мадлена във фотьойла и избяга…

Едва бе прескочил и чу виковете на двете жени… Скоро целият манастир бе в тревога.

Горо побърза да избяга.