Г. Тение
Мистериите на Венеция (41) (или Омраза и любов)

41. Бягството

Тъмна нощ бе покрила със своя воал лагуните и каналите.

Старата просякиня отдавна се бе прибрала в своята къщурка до канала Фузина.

Тя се бе промъкнала с тихи стъпки в жалкото си жилище, за да не смути съня на Анунциата. Отиде до леглото й като констатира, че болната девойка мирно спеше, се изкачи, успокоена в своята стая, за да отпочине и тя.

Анунциата сега бе закрепнала. Треската напълно бе изчезнала. Старата просякиня можа да й съобщи без страх, че храбрият й кандидат е дошъл във Венеция и я е гледал развълнуван, горящ от страст през малкото прозорче на колибата…

Радостта, че Марино и е останал верен и че скоро ще го види, й спомогна за бързото оздравяване.

Понякога нейното чело се помрачаваше при мисълта, че не може нито да го види, нито да му говори.

Тогава старата я утешаваше, както можеше.

— Времето на раздялата скоро ще се привърши — й казваше тя. — След няколко дни, а може би и след няколко часа ти ще бъдеш в обятията на красивия и благороден Марино! Ако беше видяла колко нежност, колко искрен пламък се съдържаше в погледа му, когато те виждаше бледа и слаба, лежаща върху леглото… Този момент ще настъпи и старата Луала ще трябва да предаде своето съкровище на скъпия Марино!

На тия утешителни думи младото момиче отговаряше като целуваше загрубелите ръце на бедната старица.

— Никога, за нищо на света — й викаше то, — не ще забравя тая, която ме е обичала като майка, закриляла ме е, грижила се е за мен, спасила ме е…

— Старата Луала, — отговори просякинята, — не те крие и пази, освен за да те предаде здрава и читава в ръцете на храбрия Марино. Ако нейното желание се осъществи, това ще бъде най-голямата й отплата!

Вечерта, която последва екзекуцията на Бертучио, Анунциата, още слаба, не бе могла да дочака връщането на покровителката си и си бе легнала рано.

Бе настъпило полунощ, когато старата Луала се прибра.

Гробната тишина и пълната тъмнина цареше в уличката. Само от една отдалечена кръчма, през замърсените стъкла на прозорците проникваше бледа светлина и долиташе шум, причиняван от неколцина пияни.

Внезапно един човек се появи на уличката и се задвижи с дебнещи стъпки покрай къщите. Той не влезе в кръчмата, нито посмя да надникне в нея. Продължи пътя си, докато стигна до колибата на просякинята.

Стигайки там, той се спря и се ослуша. Само бялото на очите му се забелязваше в гъстата тъмнина. Когато човекът, който не бе никой друг освен Горо, разбра, че никой не го наблюдаваше наоколо, се приближи предпазливо до ниската врата, която служеше за вход на колибата. Тя бе затворена с дълго желязо отвътре!

Тогава той се приближи до малкото прозорче и почука тихо на стъклото.

Анунциата, която спеше дълбоко, не чу нищо.

Горо почука по-силно, после като че ли се страхуваше да не бъде открит, хвърли изпитателен поглед наоколо.

— Кой е там? — попита един сух глас.

Негърът погледна зад себе си, забеляза главата на старата просякиня, която се бе показала през малкия отвор на вратата.

— Хе, хе, старо, отвори! — каза той, колкото бе възможно по-тихо. — Горо иска да ви говори.

— Какво виждам? Това е негърът! — каза просякинята.

— Бързо! Няма време за губене!

— Горо… Как, Горо, посред нощ ли? Какво се е случило? — каза старата просякиня през зъби.

После тя облече върху старческото си тяло изтърканата си мантия и слезе.

Едва отвори вратата и негърът се вмъкна в къщата.

— Горо търси Луала около църквата — каза негърът. — Всичко е открито. След няколко часа всичко ще бъде загубено.

— Света Богородице! — произнесе старицата. — Нашият благороден и смел Марино!

— Синьор дълго време не се върна на кораба, Горо скочи във водата и с плуване отиде на остров Сан Николо.

— Не те ще те намерят, ще те познаят! — каза старата ужасена.

— Това стана вече! Себастияно залови Горо и Горо се остави да го заведат при великия капитан.

— А Марино? Какво стана с Марино?

— Той е могъл да се завърне на парахода здрав и читав, както и капитан д’Артенай — отговори Горо бързо. — Никой не подозира присъствието на сеньор във Венеция! Горо е постъпил на служба при великия капитан.

— Ти с ума ли си, Горо? — попита Луала изненадана.

Негърът се засмя, оставяйки да се видят белите му зъби.

— Досега всичко върви добре — каза той. — Великият капитан има доверие в негъра. Горо е останал във Венеция.

— Сега започвам да разбирам какво искаш да постигнеш, но кажи ми какво е загубено?… — попита старата просякиня. — Говори, синко, кажи ми!

— Луала е извикала името на Бертучио тази вечер при залеза на слънцето! Горо е получил заповед да узнае кой е изпуснал този вик. Те знаят вече всичко, и без Горо, който…

— Кой може да ме е видял и чул? — прекъсна го старицата, изненадана.

— Никой друг освен Пиетро! — каза студено Горо.

— Лъже, проклетият негодник! Той не ме е чул, понеже се намираше в тълпата, докато аз стоях зад един стълб на църквата Сан Марко!

— Да, но Папалардо, търговецът на птици, е бил твърде близо до Луала! — подзе Горо.

— И той ме е издал на Пиетро? — попита просякинята.

— Последният го заговорил — отговори негърът, — и Папалардо му казал, че чул вик, който бил изпуснат от Луала.

— Той е толкова глупав, колкото и дебел, този бъбривец! — викна старата.

— Това не ще спаси Луала от карабинерите! — подзе Горо. — Пиетро знае още повече!

— О, Боже! Едно нещастие никога не иде само!

— Горо е успял да подслуша като се разговарят Пиетро и Себастияно, без те да го забележат. Пиетро се хвалеше, че ще спечели сто зекини на сутринта. Той бил проследил Луала и забелязал Анунциата в колибата. За всичко съобщил в палата на дожовете!

Старицата веднага започна да кърши ръцете си, обзета от страх.

В този момент Анунциата, която бе чула шепота в стаята, се показа на прага.

— Горо! — каза тя с развълнуван глас. — Какво се е случило?

— Нищо, мое съкровище, нищо. Успокой се! — каза старата, за да я успокои.

— Нека момичето и старата сеньора последват Горо — каза негърът. — Те трябва да тръгнат веднага! Да не се страхуват от нищо — добави той. — Синьор е на сигурно място. Хайде, да не губим нито минута!

— Ти имаш право, Горо, каза старата, още нерешителна. — Те ще дойдат скоро!

— Да тръгнем!

— Къде?

— Горо ще води!

Старата просякиня повлече младото момиче, което трепереше от безпокойство, покри я с едни стари дрехи и двете излязоха.

Луала затвори вратата зад себе си, после последва Горо, водейки своето протеже, за което се грижеше повече, отколкото за себе си.

Негърът се спря и се ослуша за момент. Не чу никакъв подозрителен шум наоколо. После слезе бързо до брега, скочи с пъргавината на котка в една стара гондола, която бе привързана там, и помогна на Анунциата и старата просякиня да се настанят вътре.

— Нека Луала и Анунциата се направят малки, колкото е възможно, за да не се виждат — препоръча Горо с нисък глас.

После той взе едно гребло, поставено надлъж в лодката от брега.

— Всичко върви добре — каза той, — нищо вече не може да ни издаде. Водата не оставя следи.

Внезапно старата просякиня показа с пръст към брега, осветен от светлината на кръчмата.

— Виж там! — каза тя на негъра. Те пристигнаха бързо! Виждаш ли сенките им, които се промъкват по дължината на къщите?

— Те са четирима — промърмори негърът. — Пиетро, Себастияно и други двама.

— О, Боже! — въздъхна Анунциата, обзета от ужас. — Те могат да ни видят!

— Охо! — избухна Горо в своя подигравателен смях. — Те пристигат четвърт час по-късно. Негърът е по-бърз от тях.

— Благодаря ти, Горо, че навреме ни предупреди. Тия тигри искаха да ни изненадат, както спим, гледай ги! Ето, виж ги, как се промъкват, проклетите шпиони!

— Гнездото е празно; птичките са отлетели! — каза Горо, смеейки се на полицаите, които се отправиха към напуснатата колиба.

Гондолата се отдалечаваше все повече. Бегълците пътуваха покрай големия остров Джудека, с многобройните вили.

— Успокой се, Анунциата, успокой се — каза старата на момичето, което трепереше от студ и страх.

Тя го покри с мантията си.

— Ние сме спасени сега. Те не ще ни достигнат вече.

— Къде ще избягаме? — попита момичето.

— Колкото е възможно по-далече — отговори Горо. — В Джорджия!

— И кога смяташ да се завърнеш във Венеция? — каза просякинята учудена.

— Утре по обяд! — отговори негърът.

— Не познавам никого в Джорджия, — каза старата.

— Толкова по-добре! Горо познава там един добър лодкар!

— И ти искаш да ни заведеш при него?

— Той ще вземе Луала и Анунциата в своята лодка и ще ги отведе по-далече!

— Къде?

— В Брандоло, а оттам на континента!

— Щом стигнем там, казваш, ще чакаме?

Негърът поклати глава.

— Не — каза той. — Те не трябва да чакат, а да продължат пътуването си! Луала има ли пари?

— О, Свети Марко! — извика старата, вайкайки се, — аз оставих всичко в колибата си, тъй като нашето бягство бе така непредвидено и бързо. Тия негодници ще ми вземат парите. Те ще си ги поделят!

— Не се безпокойте! — каза негърът, пъхайки ръка в джоба на панталона си, — ето за Луала!

Казвайки това, той подаде на старата жена кесията, която бе получил от Силвио Зиани.

— Виж това е забавно — добави той смеейки се, — Луала и Анунциата ще избягат с парите на великия капитан!

Просякинята никога не бе притежавала толкова голяма сума.

— Това е един подарък от великия капитан — заяви Горо. — Той ще даде още повече на Горо. Луала и Анунциата имат дълъг път пред тях и тази кесия не ще им бъде достатъчна.

— Благодаря, благодаря, Горо, каза старата покъртена.

— Той е по-великодушен, отколкото можех да вярвам — извика Анунциата. — Той се жертвува за нас!

— Нека Луала не се застоява в Брандоло — каза Горо. — Никой не знае целта на нейното пътешествие, даже и старият гондолиер, при когото Горо ще я заведе!

— И къде ще отидем?

— По-далеч и по-далеч към юг! — отговори негърът. — Към Рим, където Луала и Анунциата ще намерят сеньор Марино, ако стигнат навреме!

— Моя Марино, моя скъп Марино! — извика Анунциата, чието натъжено лице се бе преобразило от радост.

— Той щеше да дойде да търси Луала тази нощ, ако не бе принуден бързо да бяга! Сега той е разпънал платната към юг и ще бъде в Рим, преди Луала и Анунциата да пристигнат! Горо не знае, колко време може да трае неговото пътуване, но Луала да потърси и да се осведоми в града!

— Ха, ха. Зная, защо отива той там — каза просякинята смеейки се, — зная, мое съкровище!

— Кажете ми, добра Луала! — попита младото момиче.

— Той отива при папата, за да издейства едно освобождение за теб! Женитбата с шамбелана трябва да бъде анулирана! Папата тогава ще благослови съюза ти с Марино и ти ще станеш красивата сеньора Маринели. Каква радост ще бъде това, Анунциата?

— Вие ми разказвате басни! — каза младото момиче.

— Които скоро ще станат действителност, мое съкровище — подзе просякинята.

Негърът гребеше неуморимо и гондолата напредваше така бързо, че при зазоряване бегълците съзряха камбанариите на малкия градец Джорджия, забулено в мъглата всред лагуните.

Малко по малко слънцето прогони мъглата и тримата бегълци ясно видяха града.

— Колибата на стария Джеронимо — каза Горо, — е вън от града, върху дюната. Той е рибар и лодкар едновременно. Започнал е да остарява и се ограничава да лови риба за да нахрани себе си и жена си.

Негърът подкара лодката край кейовете на града.

— Познаваш ли го добре, Горо? Уверен ли си, че ще бъдем в сигурност при него? — попита старата.

— Старият Джеронимо — отговори негърът, — ще приеме Луала и Анунциата, Горо го обещава. Лозика, неговата жена, е също така милостива. За нещастие, тя е една ужасна бъбрица. Луала и Анунциата ще трябва да мълчат пред нея, понеже, ако й открият и най-малкото нещо, цяла Джорджия ще знае след един час кои сте и защо сте дошли тука. Тя често идва във Венеция да продава риба.

— Благодаря за предупреждението ти, синко — отговори Луала и се отпусна наново върху пейката на гондолата.

Те се движеха покрай покрития с растения бряг и, внезапно лодката допря до дъното.

— Горо ще пренесе Луала и Анунциата на сушата — каза негърът. — Колибата на Джеронимо се намира наблизо!

Той забоде греблото в пясъка и примъкна гондолата към брега. После взе с здравите си ръце Анунциата и я постави леко върху земята, която бе покрита с пясък и малки мидени черупки. Същото стори и с Луала.

Двете жени благодариха на негъра, че бе ги спасил.

— Нека Луала и Анунциата ме последват бързо — каза им той. — Горо трябва да се завърне във Венеция, за да не го подозира никой. Що се отнася за Луала и Анунциата, никой не ги познава тук и те трябва да направят всичко възможно да пристигнат по-рано в Рим.

Горо забърза крачките си. Щом пресякоха дюната, забелязаха пред тях, раздалечени една от друга, няколко ниски колиби. Пред една от тях стоеше стар рибар. Пред него беше опъната голяма мрежа върху дървени колчета и, изглеждаше, че той е зает с поправката й.

Когато видя да се приближават негърът и двете жени, той изостави работата.

Горо издигна ръка във въздуха.

— Ей, Джеронимо — извика той, — дядо Джеронимо!

— Какво виждам? Но това си ти, Горо — каза старецът изненадан. — Откъде идеш?

— От Венеция, дядо, направо от Венеция — отговори негърът.

Тия думи, произнесени с висок глас, привлякоха на прага на вратата жената на рибаря, която приготвяше сутрешната супа.

— Я гледай, негърът — каза тя и побърза да запита: — Кого ни водите тук?

— Една стара жена от Венеция и нейната дъщеря — отговори Горо, стискайки радостно ръката на стария рибар, който поздрави от своя страна младата Анунциата и старата Луала. — Те искат да отидат до Брандоло, където имат роднини.

— Роднини в Брандоло ли? — каза Лозика, доближавайки се до гостите и любезно разглеждайки ги. — Знаете ли, че и аз съм от Брандоло и че там няма даже новородено, което да не познавам!

Негърът се смути за момент.

— Ние не отиваме точно в Брандоло, — каза старата просякиня, за да постави край на мъчителното мълчание, което беше предизвикано от думите на Лозика, — на няколко мили от Брандоло.

— Искате да кажете Валто, рибарско село? — подзе неуморно жената на рибаря.

— Точно там. Синьората го каза — прибави Горо. — Но нека първо Джеронимо сподели своя обяд с двете пътнички. Що се отнася за Горо, той ще трябва да се върне. Кога, Джеронимо, ще може да тръгнем за Брандоло?

Старият рибар хвърли поглед към небето, за да види откъде иде вятърът.

— След няколко часа ще можем да тръгнем — отговори той, — вятърът е благоприятен.

— Добре, Горо имай доверие в Джеронимо. Довиждане, Джеронимо! Довиждане, Лозика!

— Ела да закусиш с нас, Горо — каза добрият рибар, докато неговата жена разглеждаше старата и Анунциата.

— Друг път, Джеронимо! — му викна негърът, поздравявайки всички и връщайки се бързо към морето.

— Влезте вкъщи, бъдете като у дома си! — каза Лозика.

— Цяла нощ ли сте пътували?

— Моята дъщеря беше болна и сега има нужда от наглеждане — каза Луала. — Ела, Анунциата. Тази добра жена ни позволи да споделим техния обяд!

— Седнете тук — каза Лозика, — и ако искате, поспете малко.

Тя отведе гостите си до една пейка поставена срещу стената, под иконите, на страна от една стара голяма маса.

— Струва ми се, че вече съм ви виждала! — каза тя.

— Твърде е възможно — отговори просякинята с безразличен тон.

— Ехе, вие имате много красива дъщеря — подзе Лозика, гледайки внимателно Анунциата и Луала, като че ли ги сравняваше. — Можете да се гордеете с нея!

— Тя е моето съкровище, моето скъпо малко съкровище! — каза Луала.

Анунциата започна да се безпокои. Тя чувстваше, че тази жена, от която Горо ги беше предупредил да се пазят, започваше да става недоверчива.

Лозика потърси няколко малки панички, в които насипа супа, и покани мъжа си и гостите.

— Значи желаете да отидете в Брандоло, или по вярно във Валто! Не каза ли негърът, че там имате роднини?

— Имам един брат във Валто — отговори Луала. — Той е лодкар. Искам да изкарам при него малкото дни, които остава да живея.

— Имате брат? И той ще ви прибере при себе си, вас и дъщерята ви? Какво благородство от негова страна! Как се нарича той? Джеронимо може да ви заведе чак при него, понеже познава повечето от лодкарите във Валто!

— Благодаря — отговори Луала, — зная колибата му.

Казвайки това, тя почна като Анунциата лакомо да яде супата си.

У старата Лозика, напротив, любопитството изглежда, бе задушило апетита.

— Не мога да си спомня, къде съм ви виждала — каза след минутно мълчание. — Забелязвам, че колкото остарявам, толкова паметта ми отслабва!

— Успокой се — каза тогава Джеронимо. — Аз ще ти кажа, къде си виждала госпожата: във Венеция, пред църквата Сан Марко. Познах я веднага!

Луала трябваше да употреби усилие над себе си, за да прикрие изненадата, която предизвикаха тия думи. Анунциата побледня и изтърва лъжицата си.

— Пред църквата „Сан Марко“! Ти имаш право, Джеронимо — прибави Лозика. — Да, там съм я виждала. Не седяхте ли винаги до един от стълбовете на църквата?

— За да искам милостиня; това е истина. Аз съм бедна — каза Луала, виждайки че е безполезно да отрича. — Но сега, когато моето малко съкровище се разболя, а аз вече нямам сили, нашата съдба е окаяна!

— Вярвам ви — каза старият рибар. — Знаете ли, какво говорят хората? Казват, че вие сте имали у дома си пълни чанти с картини и че нямало нужда да просите!

— О, Боже! — извика Луала, сключвайки ръце с гневно движение. Колко хората обичат да сплетничат за себеподобните си!

— Да, те разказват неща, които едва може да се повярват — каза жената на рибаря, която бе изяла супата си и бе се изправила до масата.

— Ще отида да приготвя лодката, — каза рибарят. — След един час ние можем да тръгнем!

— Не мислете, че ние ви караме да работите без нищо, понеже сме бедни — му каза старата просякиня. — Вие ще бъдете добре заплатен.

— Запазете си вашите няколко стотинки, бабо — отговори Джеронимо, напущайки стаята.

— Аз ще отида утре във Венеция с една пълна мрежа скумрии, — каза Лозика.

— Ако тя отиде да ни предаде — каза съвсем тихо, Анунциата загрижена.

— Ако вие поостанете, още, на драго сърце, ще ви дам по една риба — продължи Лозика.

— Вие сте една добра жена — отговори старата просякиня. — Горо е имал право, когато ни увери, че ние ще намерим съчувствие у вас.

— Кажете ми искрено — попита любопитната жена. — Това момиче истинска ваша дъщеря ли е?

— Какво ви кара да ми задавате този въпрос? Аз действително съм вече стара — каза просякинята смеейки се, — но на младини изглеждах като Анунциата, която ми е истинска дъщеря.

— Света Богородице, колко е чудно! — каза Лозика. — Тя е така красива, че човек би казал, че е от аристократически произход. Но това е едно предимство. Тя сигурно прилича тогава на баща си?

— Да, на добрия си баща — отговори Луала. — Бедният човек! Той почива в земята отдавна!

— Но какво може да прави това хубаво младо момиче във Валто?

— Тя ще върши работа, която е подходяща на нейната възраст. Ще плете мрежи. О, да знаете, колко е сръчна и работлива!

— Тя ще залинее във Валто — подзе Лозика. — Вярвайте ми мила, тази паланчица не е мястото, което и трябва. Тя още има страдалчески вид. Вие не трябваше да е водите през нощта тук.

— Горо не е винаги свободен — отговори Луала.

— Аз се чувствувам вече твърде добре — потвърди Анунциата.

— И не ще ли се върнете пак във Венеция? — попита бъбрицата.

— Не ми се вярва — отговори Луала. — Не ми се вярва. Колко време ще е нужно, за да стигнем в Брандоло?

— Ако вятърът е благоприятен, за четвърт час — каза Лозика. — Ще пресечете лагуните. Това е един път познат на старите лодкари, които пренасят зеленчуци в Брандоло. Казвате, че сте били във Валто.

— Не сме ходили там от седем-осем години! — каза Луала.

Най-сетне старият Джеронимо влезе.

Старата просякиня се зарадва, че се освобождаваше от този разпит. Анунциата се изправи обезпокоена от новата опасност, която ги заплашваше. Но образът на Марино изпъкваше непрестанно в нейното въображение, като пътеводна звезда в мрачната нощ, като утешител и съветник.

— Вече е пладне — каза старият рибар. — Направете по-добре една малка почивка. По обед слънцето е много горещо. Ние ще тръгнем вечерта!

— Благодаря — каза Луала зарадвана.

Старата жена действително считаше за по-добре да тръгнат късно за Брандоло или за Валто: рибарят не би могъл тогава да забележи тръгването на бегълците от последния пункт.

Лозика разстла едно легло и спусна завесите на прозореца.

— Разположете се както ви е удобно — каза тя, — и си отпочинете добре. Ще ви събудим, когато стане време.

Луала поблагодари на рибарката за грижите и от свое име и това на Анунциата. Джеронимо и жена му излязоха от къщата.

— Не забеляза ли нещо? — каза тя на съпруга си, щом излязоха вън.

Старецът поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Има нещо, което ми изглежда мистериозно в тия две жени, каза тя. — Слагам ръката си в огъня, ако това момиче е дъщеря на старата просякиня. Те двете съвсем не си приличат.