Г. Тение
Мистериите на Венеция (66) (или Омраза и любов)

23. Обирачът на корабните останки

Неуспехът на флотата представляваше за Венеция голямо поражение.

Градът на лагуните не бе оправдал престижа, на който се радваха неговите ескадри, винаги победоносни и считани за непобедими.

Но Санта Рока бе възтържествувала над Венеция; джуджето бе смазало великана.

Бляскавата победа на Маринели се дължеше на успеха, с който бе завършило смелото предприятие, извършено от него и Фалие.

Какво ли би станало с нещастното островче, заобиколено от всички страни с море, оградено от три могъщи ескадри, ако Фалие, въпреки безумната си смелост, не бе успял да достигне Оргосо и да му предаде заповедта на Маринели.

Природните стихии, като че ли също се намесиха в битката.

През нощта, последвала сражението, се разрази силна буря, която разруши, разчупи, потопи нещастните останки от победената флота.

При издигането на слънцето, жителите на Санта Рока не видяха никакъв венециански кораб в околностите на острова.

Дванадесетте полуразрушени галери, които Тадео Моро бе довел в арсенала, бяха единствените останки от венецианската флота.

Марино Маринели убеди приятелите си да бъдат нащрек, да продължат започнатото дело.

Той предчувстваше, че Съветът и дожа ще съберат нови войски, ще изберат най-способните началници и ще започнат със Санта Рока нов двубой, по-упорит, по-неравен от първия.

След няколко седмици спокойствието се бе възстановило в малкото храбро кралство.

Графът бе снабдил островчето си с нови укрепления и го бе поставил в състояние да отбие всяка венецианска офанзива.

Галерите, повредени от стрелбата на ескадрата, бяха вече поправени и готови да започнат нови битки.

Крайбрежните батареи, допълнени с нови оръдия, бяха запасени с много муниции, изпратени от континента.

В открито море Оргосо кръстосваше без почивка с една дивизия леки платноходи, готов да открие всеки удар, готвен от неприятеля, и да предупреди Маринели.

Така той узна, че на една точка на италианския бряг, отстоящ на около десет мили от Санта Рока, обирачи на корабни останки изпълнявали своята злодейска работа в името на Марино.

Те използваха за себе си шума, който дожът и висшият съвет вдигаха около Маринели.

Маринели не подозираше още нищо от тия мизерни опити, извършвани в негово име, докато една бурна и мрачна вечер платноходът на Оргосо се появи в залива.

Веднага една лодка се отдели от борда и гребците в нея бързо загребаха към брега.

Сам Оргосо слезе на брега и поиска да предаде на Марино една важна новина.

Кралят на острова изпита в първия момент някакъв страх. Внезапното идване на неговия верен адмирал го изпълни с черни предчувствия.

— Какво известие ми носите? — попита той развълнуван Оргосо, преди последният да бе произнесъл някаква дума. — Нападат ли вече венецианците? Виждат ли се вече ескадрите?

— Съвсем не това! — отвърна Оргосо.

Той му изложи всички подробности по инцидентите със събирачите на корабни останки.

— Преди около три седмици — каза той — узнах, че един венециански транспорт, отклонил се от своя път поради страшната буря, която последва след морското сражение, заседнал на италианския бряг. Капитанът, казват, бил заблуден от една измамническа светлина, запалена на брега от пиратите. Негодниците присвоили голяма част от товара и убили всички хора, които се спасили от корабокрушението. Тая новина ми бе предадена от екипажа на един търговски кораб, който срещнах в открито море.

Оргосо съобщи на своя приятел, че тия бандити действали от негово име и така го позорят, може би непоправим.

При тия думи Маринели почервеня от гняв.

Почувства се уязвен в своята чест.

Неговият гняв и възмущение пораснала още повече, когато Оргосо му съобщи името на мястото, където пиратите вършеха злодейската си дейност.

Негодниците бяха избрали за театър на своите действия бреговете на езерото Барано, близо до малкото рибарско пристанище Роди.

Брегът на това място се извиваше грациозно във формата на дълга бляскава лента.

Зад тази земя, където се издигаше рибарското селце Барано, се простираше морското езеро със същото име.

Маринели си припомни, че в това село живееха жители, които някога бяха пострадали от големия морски прилив и които великодушно бе подпомогнал.

Благородникът избухна в проклятия срещу неблагодарниците, които се бяха осмелили да очернят неговото благотворително дело и да превърнат в омраза благодарността на бедните моряци.

Припомни си също клеветническия припев, който пееше просякът на моста Риалто, неговите звучни рими, целящи да посеят у народа омраза срещу незаконнородения.

Той скоро реши, отстъпвайки на увещанията на Оргосо, да тръгне веднага, за да накаже бандитите.

Довери на Фалие командването на острова през нощта, после препаса сабята си и се отправи за пристанището, придружен от своя верен адмирал.

Двамата се качиха в лодката, която бе довела Оргосо, и се отправиха към платнохода му, пуснал котва в залива.

През това време нощта бе настъпила. Едва се различаваше в далечината малкият фенер на кораба.

Вече фарът на Санта Рока бе започнал да отразява във водите на пристанището своите зелени и червени светлини, така необходими за нощните мореплаватели.

Гъсти облаци се събираха по небето. Бурята ечеше в открито море и вълните, все по-големи и по-заплашителни, повдигаха като сламка леката лодка на двамата благородници.

Гребците спряха не без мъка до платнохода, чийто стени се движеха непрестанно, изкачиха се на борда чрез въжената стълба, изтеглиха горе лодката и корабът се отправи към Барано.

Четирима моряци бяха оставени да бдят за хода на малкия кораб.

Оргосо лично пое управлението на кормилото, докато Марино се облегна на мачтата и загледа с разсеян поглед потъналото в мрака море…

Изглеждаше, че не чува грохота на морето, което си играеше с лекия кораб, ту издигайки го високо, ту смъквайки го ниско.

Като че ли забравил настоящето, за да мисли само за миналия живот и за бъдещето.

Образът на неговия баща, застанал пред един гроб, изкопан от собствения му син Луиджи, позорът, в който негодникът го бе хвърлил, изпъкнаха в паметта му като страшни и непоносими спомени.

Помисли за хубавото дело на отмъщение и правосъдие, което подготвяше.

После, сред тия зловещи видения на бледи престъпници, реки от пролята кръв, един нежен образ светна внезапно в душата му.

Неговата любима се появи, обкръжена с чистота, изпълнена с любов.

Видя я леко натъжена, въпреки непоколебимата вяра в сърцето на Марино, оплакваща се от немилостивата съдба, която ги бе отделила един от друг.

— Не, ти ще бъдеш моя и си вече моя! — изрече той с любов. — Какво значат планините и моретата, които ни разделят, щом се молиш за мен, щом душата ми се носи към теб.

При тия думи Маринели, погълнат от своите любовни мисли, се обърна към небето с гореща молитва…

Внезапно един гърмеж се разнесе в далечината и го изтръгна от замечтаността му.

Той се ослуша за момент, после тръгна към Оргосо и му заговори за гърмежа, който бе чул.

Той предполагаше, че някой кораб е заседнал на брега и дава сигнали за помощ. Но никаква светлина, никакъв силует на кораб не се виждаше в нощната тъмнина. Чутият сигнал оставаше мистериозен.

— Ние ще се доближим до брега — каза Оргосо. — Полунощ вече е минала. След един час ще бъдем на определеното място.

Тогава Маринели даде заповед на моряците да свият част от платната, за да намалят бързината на кораба.

Оргосо го извика отново при себе си и му посочи с пръст една светлина, която блестеше на брега.

Тази светлина, гостоприемна на вид, изглеждаше, че е измамническият огън, пален от пиратите, за да обръща внимание на корабите и да ги привлича към брега.

Втори оръдеен гърмеж се разнесе близо до платнохода на Марино и Оргосо.

Маринели, заинтересован много от тия странни сигнали, накара да свият всички платна и да отправят носа на кораба към брега.

Той застана на предната част на кораба, огледа внимателно брега и съседните води, но не можа да забележи никакъв кораб.

Платноходът се приближи близо до брега.

Марино заповяда да спуснат лодката в морето. Четирима мъже от екипажа изпълниха с бързина и сръчност командата.

Марино и Оргосо слязоха в лодката, с риск на живота си, тъй като страшните вълни заплашваха да я разбият о стените на кораба. Те успяха да напуснат кораба и да тръгнат към брега.

През това време моряците умело маневрираха с кораба, за да го приближат до брега, без да заседне.

Двамата гребци можаха да забележат, че брегът на това място бе издълбан във формата на залив.

В дъното на залива се издигаше един стълб, снабден със запален фенер.

Маринели и Оргосо слязоха, направиха десетина стъпки във водата, после се приближиха до сигнала и го разгледаха.

Те видяха в същото време голям брой сандъци, които лежаха до краката им, изпочупени, потънали във водата, полуизпразнени.

Те вече имаха сигурно доказателство, че този импровизиран фар не бе нищо друго, освен хитрост на корабокрушителите.

Марино забеляза на известно разстояние един непознат, който с помощта на кука се опитваше да извади от морето няколко тежки сандъка.

Той бе така дълбоко погълнат от работата си, че не подозираше приближаването на лодката е двамата пасажери.

Графът тури инстинктивно ръка върху сабята си и се приготви да го нападне, без да помисли, че съучастниците на бандита могат да се появят и да го обградят.

Той извика силно на зловещия обирач.

Последният, застана срещу противника си, хвана пушката, която се намираше срещу него на няколко крачки в сухия пясък, взе на прицел Марино и стреля.

Куршумът изсвири край главата на Марино, но без да го улучи.

Безразсъдният благородник бе на косъм от смъртта.

Мизерникът се приготви да напълни оръжието си, когато Оргосо, неможещ да овладее гнева си, се спусна насреща му и започна борба с него.

Когато Марино ги достигна, Оргосо вече бе дал заслуженото на подлеца.

Бе успял да забие сабята си в гърдите му.

— Правосъдието е извършено! — извика той, показвайки на Марино бандита, който агонизираше върху пясъка.

Марино коленичи до клетника и констатира, че вече е мъртъв.

После Оргосо предложи да го окачат на стълба, където висеше измамническият фенер.

След няколко минути, трупът се люлееше безжизнен, зловещ, с широко отворени очи, над вълните, които докосваха краката му…

За голямо тяхно учудване, двамата благородници забелязаха, че човекът бе изпълнявал сам зловещата си работа, без да има никакъв съучастник.

Те можаха да се качат успешно в лодката и да се приберат на борда.

След това се заловиха да претърсят гънките на брега, за да открият мистериозния кораб, който бе дал тревожните сигнали.

Намериха най-сетне един кораб заседнал в пустия бряг между скалите.

Те успокоиха нещастния капитан и му казаха, че морето и изхвърлило върху плажа почти всичките му сандъци със стоки, които можеше да си прибере, когато вятърът поутихне.

После те му пожелаха успех и отправиха кораба си към скалистото островче.