Г. Тение
Мистериите на Венеция (34) (или Омраза и любов)

34. Съкровището на Мадреселва

Венецианците бяха хвърлили котва между островите Малта и Комино.

Това бе при падането на нощта.

На моста не се намираше никой, освен Тонино, кормчията и Горо, негъра, който бе на стража тая нощ и обикаляше с една стара сабя в ръка.

Внезапно последният се спря пред Тонино, който бе седнал близо до кормилото и изглеждаше унесен в мечти.

— Господарят още не се е върнал от острова — каза негърът. — Той е сам, без придружвачи!

— Маринели е при великия майстор на рицарите от Малта — отговори Тонино.

— Тогава тримата рицари, които дойдоха на борда, са били изпратени от великия майстор? — запита негърът.

— Те са дошли — отговори Тонино, — от името на последния, за да узнаят нашите намерения. Обзалагам се, че те са повярвали, че имат работа с пирати от Риф, дегизирани като венецианци.

— О, рицарите са неприятели на пиратите! — извика Горо.

— Зная, Горо. Те са се заклели да изтребят разбойниците и пиратите.

— И господарят замина с тримата рицари?

— Да, за да обясни на великия им майстор своите планове, а така също да се запознае с него — отговори Тонино.

Горо хвърли поглед към средата на моста, където се намираше голямата камбана, привързана от всички страни.

— Господарят я показа на рицарите! — промълви той, сочейки с пръст предмета, който му се струваше мистериозен.

— Той им обясни също ролята, която от утре ще изпълнява камбаната! — допълни Тонино.

— От утре? — каза Горо изненадан. — О, добре, много добре, Тонино. — Чудноватото нещо ще напусне кораба! Казват, че голямата камбана…

Негърът, при тия думи, потрепера от страха пред мистериозната камбана.

— Имаш право, Горо — каза кормчията. — Тоя предмет изглежда зловещ и е малко приятен за гледане!

— Долу! Виж долу, Тонино! — извика негърът внезапно зарадван, показвайки една черна точка върху водата, която се приближаваше все повече. — Господарят, това е господарят!

— И аз вярвам това. Обаче, да предупредим сеньор Фалие!

Горо кимна с глава в знак на съгласие. После, навеждайки се към ухото на Тонино, каза:

— И сеньор Фалие, и Оргосо, и д’Артенай, всички хвалят господаря! О, господарят е като разгневен тигър, когато има опасност!

Казвайки това, негърът се усмихна, оставяйки да се видят чудно белите му зъби.

Той се отправи бързо към малката стълба, която водеше към кабината, и съобщи на Фалие, който се намираше там, заедно с една част от екипажа, че една лодка е сигнализирала приближаването си към кораба.

Фалие стана и последва негъра върху моста. Той се облегна с лакът на преградата и забеляза в лодката присъствието на двама гребци и трима мъже, които разговаряха с въодушевление. Последните бяха Марино Маринели и двама рицари от Малта.

— Всичко е минало благополучно — промълви Фалие, — понеже те разговарят помежду си като приятели.

Вече думите им се различаваха върху кораба.

— Моля ви, благородни джентълмени — казваше Маринели, — да предадете още веднъж на вашия велик майстор голямата ми благодарност за всички оказани ми добрини. Когато бъда в положение, ще направя всичко възможно, за да се покажа достоен за вашия великодушен прием и гостоприемството ви.

— Сбогом, сеньоре, му извикаха двамата рицари, които му отдадоха почест. На вашите услуги сме, когато имате нужда! Нека успехът да увенчае вашето дело.

Маринели стисна горещо ръцете на двамата малтийци и се изкачи бързо на моста, където Фалие, Горо и Тонино го посрещнаха радостно.

Марино отговори на техните поздрави, а след това направи последен прощален знак на двамата рицари, които се отправиха по направление към Малта.

— Всичко върви добре! — извика той, сияещ от радост и надежда. — Всички мъчнотии са отстранени. Утре, призори, ще започнем нашата работа. Тя се отнася до изваждането от водата на съкровището на моя другар по верига, Мадреселва. То е потънало на това място, където сме хвърлили котва. Това богатство ще ме направи могъщ и ще улесни успеха на нашата мисия! Хайде, да си отпочинем. Всички ще помогнем на чудната и мистериозна работа, за която ни беше нужна камбаната.

* * *

Първото раздвижване на въжето означава: „Стигнахме дъното!“ Второто, което следваше след първото, казваше: „Продължавайте, ние не сме още на точното място!“ Третото имаше тоя смисъл: „Издигнете и преместете апарата!“ Най-после, едно двойно дърпане на въжето означаваше: „Обратно към повърхността!“

Когато Марино видя изведнъж тъмни маси да се появяват под камбаната, сигнализира на приятелите си, чрез едно раздвижване на въжето да преустановят спускането.

С помощта на един специален прът опита дъното. Пясък, водорасли, няколко камъка и малки рибки — това бе всичко, което откри.

— Дайте втория сигнал — заповяда Марино на д’Артенай.

Последният го послуша и камбаната се премести по-настрана. Един силен звук се чу. Апаратът се бе ударил в един предмет с големи размери, който лежеше на дъното на водата.

Д’Артенай не можа да сдържи един вик на изненада. Марино, по-спокоен, по-господар на себе си, го спря.

— Ние не знаем още нищо — каза той. Може би сме срещнали пред нас някоя грамадна скала… Дайте третият сигнал!

Д’Артенай дръпна въжето по условния начин и камбаната се издигна на няколко стъпки.

— Стой! — изкомандва Маринели, който внезапно забеляза пред себе си, през долното отвърстие, части от кораба на Мадреселва. — Ние го намерихме.

— Да благодарим на небето! — каза д’Артенай. — Тия черни дъски — добави той, — които са покрити с тиня и стари въжета, са зловещи за гледане! Кажете, Марино, как да проникнем във вътрешността на кораба?

В този момент веригите се отпуснаха леко и камбаната се наведе върху туловището на кораба така, че задната част на кораба влезе вътре в апарата.

Вместо отговор, Марино скочи решително върху тази издатина на потъналия кораб, която бързо се изсуши от въздуха в камбаната.

— Дайте ми брадвата! — каза той на приятеля си.

— Нещастнико, какво искаш да правиш? — извика д’Артенай.

— Остава ни малко време, — отговори кратко Маринели. — Трябва да видим дали корабът е този, когото търсим.

При тия думи той хвана брадвата, която неговият приятел му подаде.

— Помогнете ми да откъртим няколко дъски! — извика Марино, прав върху врязалата се вътре във вътрешността на камбаната част на кораба. — Останете тук, близо до мене, и дръжте се здраво върху краката си, иначе сме загубени!

— Чувствам, че дишам трудно — каза д’Артенай, в момента, когато Марино се опитваше с брадвата си да откърти няколко дъски от страната на кораба.

— Това е невъзможно, — каза Марино. — Ние ще можем да престоим още четвърт час.

При тия думи две дъски отстъпиха под ударите. С помощта на своя приятел той можа да отмести двете тежки дъски.

Тогава се появи вътрешността на кораба, пълен с вода.

Тъмнината пречеше да се различи нещо и Марино разбра, че работата беше по-трудна, отколкото предполагаше. Трябваше, за да има успех, да достигне във вътрешността на кораба.

Маринели също почувства, че въздуха става задушен. Върна се с д’Артенай върху галерата, даде чрез въжето условния сигнал и незабавно започна изкачването към повърхността.

Щом стигнаха на моста на кораба, те започнаха дълбоко да вдишват въздух, за да се съвземат. Другарите им ги посрещнаха с неописуем възторг.

Екипажът бе следил перипетиите на това подводно спускане с напрегнато внимание. Обаче Марино и неговият другар, които даваха признак на живот, не предполагаха страха и опасенията, които измъчваха моряците. Може би, мислеха си те, тия сигнали не са нищо друго освен отчаяни викове… Най-сетне двамата се върнали здрави и читави.

— Ние вече намерихме точното място! — извика Маринели. — Ние открихме потъналия кораб на Мадреселва!

— Водата не проникна ли в камбаната? — питаха рибарите, които се струпаха около Марино, докато Горо, за да се увери в станалото, опипваше дрехите на господаря си.

— Нито капка! — отговори Марино с усмивка на устните. Негърът, който през отсъствието на двамата водолази бе тичал по моста като обезумял, не бе се убедил още и разглеждаше дрехите на Маринели.

— Проникнахте ли във вътрешността на кораба? — попита Фалие двамата водолази.

— Драги приятелю, ние вече започнахме нашата работа — отговори героят. — След един час ние ще извършим второто си спущане, понеже трябва да използваме този хубав ден.

Тогава двамата мъже, които бяха слезли в морето, бидоха обсипани с въпроси.

— Какво видяхте? Какво намерихте в дълбочините? — питаха от всички страни.

Маринели не искаше да се бави. Той заповяда на хората си да се заловят за макарата за спущане на камбаната.

Оргосо го помоли да го вземе със себе си в камбаната. Искаше да им помогне в работата.

Маринели помисли, после послуша молбата му и даде съгласието си.

Марино, д’Артенай и Оргосо влязоха в камбаната, като взеха със себе си брадва, свещници, въжета и разни други инструменти.

Отново кабелите заскърцаха. Отворът на камбаната допря до водата и почна да потъва.

Оргосо не се почувства изненадан.

Камбаната слезе бавно и по един знак на Марино тя се намести на старото място, където работата беше вече започната.

Д’Артенай запали един от свещниците, които носеше. Малко по малко дъските бяха откъртени и хвърлени настрана.

При един нов сигнал на Маринели, камбаната се спусна още няколко стъпки и водолазите се намериха в отделението, където Мадреселва бе скрил богатството си.

Водата, която бе нахълтала във вътрешността на кораба, миеше касите и куфарите, пълни със злато и скъпоценни камъни.

С помощта на една голяма здрава кука, която тримата мъже бяха взели със себе си при тяхното подводно слизане, успяха най-сетне да повдигнат един от сандъците и да го поставят върху галерията на камбаната.

Те бяха така погълнати в работата си, че не държаха сметка за времето и не чувстваха колко задушен е станал въздуха.

Те успяха да повдигнат втори сандък, после Марино заяви на другарите си да прекъснат работата и да се изкачат на кораба.

Но д’Артенай и Оргосо, които съкровището на Мадреселва бе буквално омагьосало, поискаха да останат още, забравяйки всяка предпазливост.

— Ние имаме време да вземем още един сандък — отговориха те на началника си. — Ние още дишаме достатъчно.

За нещастие, сандъкът, който искаха да хванат с куката, за да го изтеглят към тях, бе твърде тежък. Стените му не можаха да издържат. Те се строшиха, въпреки желязната обвивка. Съдържанието на сандъка се изсипа: една грамада от златни монети се пръсна във водата.

Марино, който се крепеше върху галерията, видя в този момент Оргосо да побледнява, да се хваща бързо за едно въже, спуснато от върха на камбаната, опитвайки се да се върне върху галерията. Видя също д’Артенай да се олюлява.

Марино не се поколеба нито за момент. Той се впусна към френския благородник и го хвана за дрехата в момента, когато се задушаваше, готов да се повали.

Смелият спасител почувства, че и нему дишането също отслабва. Смъртта дебнеше героите. Трябваше веднага да се изкачат на чист въздух.

Марино употреби свръхчовешки усилия, каквито човек може да покаже само във върховната минута, и успя да намести върху галерията своя залитащ и онесвестен приятел. Настрана от него, Оргосо се бе строполил, загубил силите си в момента, когато бе се опитал да даде спасителния сигнал.

— Света Богородице! — извика Марино, който се чувстваше все повече и повече отпаднал. — Имай милост към нас!

Животът излиташе от него. Цялото му тяло трепереше. Смъртна пот заблестя на челото му. Едва можа да протегне ръцете си към въжето.

— Само да хвана въжето, само да хвана въжето! — мълвеше той отчаяно.

Той хвана въжето: сигналът най-после бе даден!

В зловещата и мълчалива камбана, при слабата светлина на един свещник, третият от тримата герои припадна и се повали на свой ред.