Г. Тение
Мистериите на Венеция (19) (или Омраза и любов)

19. Луала

Ето какво се бе случило вечерта, когато алхимикът бе арестуван, за да бъде отведен на Моста на въздишките.

Анунциата бе седнала в къщичката, обитавана от старата просякиня, която къщичка не заслужаваше даже името барака.

Тая къщичка имаше, както повечето къщи във Венеция, една врата отзад, отваряща се към една тясна уличка, която водеше към канала чрез една малка стълба, до която бе винаги привързана една лодка.

На предната страна на улицата имаше едно малко прозорче, от страна на входната врата, държана винаги затворена, и до която се слизаше по няколко безформени каменни стъпала, тъй като почвата, върху която бе построена къщата, бе по-ниска от улицата.

Жилището представляваше почти приземен етаж и се състоеше от една стая, където се намираше малка кухненска печка. Трапезарията и спалнята бяха събрани в тази единствена стая.

До входа, една стълба или по скоро една скеля, водеше към една стая под покрива, висока едва четири стъпки и със задушна атмосфера.

Старата Луала я използваше като стая за слагане непотребните домашни вещи и за склад.

Там тя пазеше най-разнообразни неща, които намираше на улицата или й даваха. Тия неща така си стояха там дълго време, без да й трябват.

Когато вечерната дрезгавина се сгъсти, Анунциата застана зад мътните стъкла на малкото прозорче и с нетърпение заочаква връщането на просякинята, с очи, отправени към един мост на стръмния бряг на канала, в края на улицата.

Стаята бе добре подредена и мебелирана, не отговаряше на външния вид на къщичката.

Откакто Анунциата се бе настанила тук, всичко бе влязло в ред и изрядна чистота се забелязваше навсякъде.

Никъде не можеше да се види нито прашинка прах, когато по рано той спокойно покриваше цялата покъщнина.

Старата Луала бе изненадана един ден, когато, връщайки се в къщи, забеляза тази промяна.

Тя плесна с костеливите си ръце и отвори широко големите си очи.

Нейното малко съкровище, както обикновено наричаше Анунциата бе поставило всичко в ред и просякинята не можеше да познае, че това е нейната стая.

Но лицето на старицата внезапно изрази безпокойство и тя попита Анунциата, дали е влизала в горната стая.

Младото момиче заяви, че не е, прибавяйки, че е имало намерение да я подреди и нея напълно на следния ден.

При това заявление старицата вдигна ръце и й забрани да не пипа нищо горе.

Нейното желание беше всичко да остане на мястото си. Даже, тъй като бедното легло на Анунциата беше долу, тя би направила по-добре да не влиза в стаята, където Луала спеше.

Младото момиче естествено обеща да изпълни всичко, понеже нямаше друг изход.

Отвъд леглото имаше, в долната стая една маса с два разкривени стола, нещо подобно на стъклена лавица, с ощърбени опиати и няколко канчета и паници, един вехт сандък.

Една икона и едно желязно разпятие бяха прикрепени към стаята…

Тя издигна глава към прозорчето, после излезе бързо и безшумно от стаята, отиде в антрето и отвори предпазливо вратата към улицата.

Тя погледна и се ослуша.

Въпреки голямата тъмнина, можа да различи, че някой минаваше близо до къщичката.

Скоро тя чу в далечината шума, произвеждан по паважа от патерицата, с която Луала обикновено се прикрепяше при вървенето.

След малко тя забеляза силуета на старата просякиня, която се връщаше от площада Сан Марко по-рано и по-бързо отколкото обикновено.

Анунциата изрази задоволството си от завръщането на добрата жена, която й бе дала така приятелски гостоприемство.

Стигайки до вратата си и слизайки по стъпалата, Луала намери Анунциата, която я очакваше.

— Вземи това и си кусай, Анунциата! — викна тя, подавайки на момичето няколко портокала, които извади от джоба си. — Те са сладки и сочни.

— О, какви хубави портокали! И вие сте платили за тях, за да ми направите подарък, добра Луала — каза младото момиче с нежен упрек.

— Старият Акопо, от Брандоло, ми ги даде. Те бяха останали в кошницата му — отговори старицата, повличайки Анунциата в стаята, след като затвори вратата.

— Но аз ти донесох нещо още по-хубаво, Анунциата! — каза тя радостна, оставяйки патерицата си и снемайки мантията си. — Нещо по-хубаво, мое съкровище, нещо много по-хубаво!

— Вие сте така добра и така внимателна към бедната Анунциата.

— Трябваше да се върна по-скоро тук. Не можех да стоя повече върху площада Сан Марко. Не можах да се стърпя, трябваше да дойда при тебе. Нося ти една радост. Анунциата, една радост!

— Довери ми я! Цяла съм в очакване — каза младото момиче, доближавайки се до Луала, която, изморена от дългото вървене, бе се отпуснала на един стол.

— Спокойствие, малко съкровище! Това е една тайна, която ще ти съобщя, една тайна! — прошепна Луала, отваряйки широко очите си и придавайки на лицето си сериозност, за да изрази по-добре важността на това, което искаше да каже. — Една голяма тайна! Колко си любопитна. Никой не трябва да узнае освен тебе тази тайна, чуваш ли мое, малко съкровище? Никой освен тебе, никой!

— Но аз не я зная още!… Кажете ми я бързо, добра Луала!

— Ти ще се зачудиш много!… И после твоето сърце ще подскочи от радост!… Предполагаш ли за какво се отнася? Да видим ще отгатнеш ли новината, която ти нося!

— Мисля, че зная за какво се отнася, Луала! — извика Анунциата със светнали очи, но не посмя да каже веднага какво предполага.

— Ха, ха, ха! — засмя се старицата. — Кажи, Анунциата, кажи какво си отгатнала!

— Вие ми носите новини за Марино… Да, да, познах по лицето ви: новина за моя скъп Марино! И тъй като знаете, че цялата ми душа е свързана с него, вие сте доволна, че ми носите новини за него, добра Луала! О, говорете, моля ви, говорете!

— Колко си нетърпелива и любопитна!… Да така е, когато е млад човек като тебе, сърцето му е пълно с любов!… По-късно това се променя!… Когато старостта настъпи, болезнената старост, когато тялото започне да се огъва под тежестта на годините и когато лицето се покрие с бръчки, тогава не е същото нещо, мое малко съкровище!

— Но… вие искате да ми говорите за Марино?

— Да, да… Ела по-близо до мен, Анунциата. Никой, даже някоя малка мишка не трябва да чуе това!

— Вие добре правите, че сте предпазлива, добра Луала. После аз също ще ви разкажа нещо, което видях. Но, преди всичко, освободете ме от безпокойството ми, разкажете какво сте узнали за Марино. Кажете ми бързо, че са ви измамили, че не е истина това, което ми бяхте казали!

— Това, което вече ти казах, е истина, мое бедно съкровище. Той е в каторгата. Къде беше мястото забравих, но то е далече; зная това. Има много суша и много море да се измине. Твърде е далече.

— Така, това е истина! — прошепна Анунциата, внезапно възвърнала се към действителността. — Този човек, най-благородният, най-честният от всички, които познавам, е окован към пейката на една галера!…

— Познаваш ли Горо, негъра? — попита Луала.

Анунциата повдигна глава.

— Познавам го. Той ми вдъхваше недоверие отначало. Но Марино ми каза, че му е верен. Той пазеше къщата на баща ми, когато карабинерите…

— Зная това, мое малко съкровище — прекъсна я старицата, за да не я остави да се впуща в тъжните си спомени, — зная го вече. Този Горо е тук във Венеция. Дошъл е тайно и се крие. Аз му говорих днес, рано сутринта… Той е видял твоя Марино в далечния град.

— Видял го! Проникнал ли е при него? Говорил ли му е? — попита младото момиче крайно зарадвано!

— Не, мое малко съкровище, не. Не оставяли никой да се доближи до каторжниците. Но от брега той направил знак на твоя Марино и Марино му отговорил.

— Благодаря на Бога, че той, все пак, е жив! — прошепна Анунциата, сключвайки молитвено ръцете си и издигайки хубавите си очи към небето. — Но, помисли си, Луала, роб на една галера!… О, Боже мой!

— Успокой се, Анунциата — каза старицата, привличайки младото момиче към себе си. — Той не ще остане дълго на галерата.

— О, говорете! Вие знаете нещо друго, добра Луала — извика Анунциата, коленичейки до просякинята.

— Още нещо, ха, ха, ха! Зная още малко, мое малко съкровище… Но мълчание, в името на всички светци от Рая!… Шпионите на Съвета на тримата са навсякъде. Те са също около негъра, при скалите; но той е по-хитър и по-ловък от тях. Отдавна той се намира на пътя за Падуа, за да отиде в това далечно пристанище, където се намира твоя Марино!

— И този добър негър ще го освободи!

— Аз не вярвах, че той е напуснал службата при Съвета на тримата за твоя Марино. Обаче, така е. Той му е верен и ще му бъде много полезен, тъй като знае прийомите на държавната инквизиция… Той доброволно му се е заклел във вярност. Те, инквизиторите, знаят отдавна, че той е ходил при Марино, но те не могат да го хванат, мое малко съкровище. Той е по-хитър от тях.

— Какво ти довери той, Луала? Ще изтръгне ли действително Марино от мъките, крито изпитва?

— Той не може да стори това сам, мое малко съкровище. Това е твърде мъчна работа за сам човек, понеже каторжниците са оковани и зорко наблюдавани денем и нощем. Но той е намерил помощ тук.

Един голям тримачтов кораб е заминал от Малакомо, ха, ха, ха, един тримачтов кораб с много благородници и много рибари от остров Сан Николо, и снабден с всичко необходимо. Докато Горо отива по суша до това далечно пристанище, където ще стигне първи след няколко седмици, тримачтникът ще пристигне на същото място и те ще се срещнат, за да освободят Марино.

— О! Ето една радостна новина, добра Луала! Благодаря ти, хиляди пъти ти благодаря! — извика Анунциата със светнали от радост очи.

— Сега ти можеш да се надяваш, мое малко съкровище. Ти може да се молиш, щото добрите хора, които отиват да го освободят, да изпълнят успешно мисията си.

— Именувай ми ги, Луала. Трябва да зная техните имена.

— Ще ти ги кажа съвсем ниско, мое малко съкровище, съвсем ниско. Никой не трябва да чуе! Ето, ще ти изброя по-главните: благородният и млад Фалие, после Витале и Анифесто и неговите приятели Оргосо, Манкили и Граси и от острова Зани и Тонино…

— Всички тия… О! Те не са го изоставили, те обичат Марино, защото е благороден, добър и великодушен!… Те ще го освободят… О, света Богородице, закриляй го!

— Тогава ти пак ще видиш твоя Марино и ще му кажеш: „Аз ти останах вярна, макар че чрез една подлост, която премахва валидността на извършения акт, ме омъжиха за друг“… И ти ще му кажеш още, Анунциата: „Той не ме е докоснал и не е получил моята дума, не съм му казала да. Останала съм твоя, чиста и вярна!“… И тогава той ще те стисне в прегръдките си, мое малко съкровище, ха, ха, ха, зовейки те моята скъпа женичка!

— Но това насилствено омъжване…

— Папата от Рим може да го премахне, но сам по себе си този акт е недействителен, защото е извършен при едно мистериозно парализиране на духа. Ако старият…

Луала внезапно се прекъсна, като че ли се бе уплашила от думите, които щеше да произнесе. Тя отново заговори живо.

— Това не е друго освен измама. Но ти си се събудила тъкмо навреме… Сега те могат да те търсят!… Тук, при старата просякиня, никой не ще заподозре, че се намираш. Никой не ще дойде да те търси в тази дупка.

— Обаче, добра Луала, двама карабинери бяха тук тази вечер.

— Как? — извика старата ужасена. — Двама карабинери тук, в моята колиба?…

— Сега ще ти разкажа. Те не идваха в къщата, но бяха долу, до брега на канала. Аз ги наблюдавах, понеже се страхувам тяхното идване да не се отнася за мене. Но гледайки ги внимателно през това прозорче, разбрах, че тяхното внимание е съсредоточено върху немия монах.

— Върху немия монах? — повтори Луала учудено.

— Забелязах, че те не изпускаха от очи съседната къщичка. После се отдалечиха до брега. Изтърчах до вратата: отворих я тихо и видях, че един от тях се приближи до монаха, който излезе, за да отиде в града. Той му каза нещо, после се върна при своя другар и след малко започнаха да го следят. Те минаха пред кръчмата. Не сте ли ги срещали?

— Не, те са минали през малката уличка към моста Риалто, докато аз дойдох покрай канала — отговори Луала като стана, твърде развълнувана.

— Не можех да видя това. Изпитвах голям страх за мен и за немия монах. Защо те го следяха, Луала? Дали някой не го е предал?

Старата просякиня не отговори. Тя изглежда, че размишляваше.

— Кажете, Луала — подзе Анунциата, — познавате ли немия монах? Вие изглеждате твърде обезпокоена за него.

— Аз действително се безпокоя и желая да предупредя този беден монах.

— Къде искате да отидете, добра Луала? — попита Анунциата твърде учудено, виждайки старицата да намята отново мантията си и да взема патерицата си.

— Искам да отида да го предупредя. Те не му готвят нещо добро, Анунциата. Нищо добро, ти казвам.

— Но вие не ще можете да го достигнете. Къде смятате да го намерите? Има повече от час, откакто е излязъл.

— Не мога да кажа, мое малко съкровище. Но аз ще го намеря. Прибери се в леглото. Ако не се върна след един час, завий се добре и спи спокойно. Сънувай твоя Марино. Да, това е един хубав сън… Твоя Марино…

И тя побърза да излезе, повтаряйки до вратата:

— Твоя мил Марино.

— Какъв интерес има тя в тази работа? — си каза Анунциата, когато остана сама в тъмната стая и когато стъпките на просякинята заглъхнаха вън. — Не искам да я разпитвам за това… Не трябва да прониквам в нейните тайни… Може би, впрочем, това не е тайна. Може би, тя върши всичко това от съжаление към бедния глухоням, когото карабинерите преследват.

Докато Анунциата си говореше сама така и се приготвяше да си легне, Луала не бързаше да се върне при нея.

Накуцвайки, тя изтърча бързо на уличката, премина през един лабиринт тесни улички и достигна най-сетне до Риалто, вече спокоен и почти пуст.

Тя премина моста и достигна до високата тъмна къща, където отпреди няколко седмици се бе настанил алхимикът Ауромето.

Дали едно обикновено любопитство, да узнае какво се е случило с немия монах, или желанието да помогне на бедния човек, я бе докарало тук? Или имаше някои други причини, за да предприеме тази късна и уморителна разходка?

Тя разгледа внимателно наоколо и се убеди, че край къщата не се намира никой.

Тогава възви към Кале Марчериа и оттам тръгна към малката уличка, на която къщата имаше заден вход.

Това, което видя, я накара да се спре внезапно. Двама факлоносци излизаха от къщата на Ауромето.

Това й беше достатъчно. Тя се хвърли бързо към сянката, близо до ъгъла на малката уличка, и заочаква да види какво ще се случи.

Това, което мислеше, се оправда.

Зад факлоносците се появи Ауромето, облечен в дългата си роба от черно кадифе и поставил черната си шапка.

От страни и зад него вървяха пет-шест карабинери, които бяха дошли да го арестуват.

Алхимикът, обвинен в магьосничество и сделки със сатаната, следваше без страх и без съпротивление полицаите и факлоносците.

Блясъкът на факлите осветляваше черните дрехи на астролога и на карабинерите и предаваше на тази сцена фантастичен вид.

Редките минувачи, които се движеха по улицата, побързаха да се отстранят от пътя на кортежа, хвърляйки бегъл поглед към новата жертва на инквизицията.

Те знаеха, че този, който се завежда в палата, при такава свита, вече не ще види дневна светлина.

Луала почака да мине ужасното шествие и излезе от сянката в момента, когато Ауромето, всред въоръжените полицаи, възвиваше по Кале Марчериа.

Астрологът, като че ли случайно, отправи очи към старата просякиня. Без да каже нито дума, без да произнесе никакво оплакване, той продължи тъжната си походка.

Когато шествието се бе отдалечило и бе тръгнало по площада Сан Марко, Луала не отиде, както можеше да се предполага, в къщата на Ауромето, за да дири немия монах.

Може би се страхуваше, че тази къща бе още заета от карабинерите и не желаеше да се изпречва на пътя им.

Тя отиде на площада Сан Марко, но с бавна стъпка и обзета от мисли.

Изглеждаше, като че ли върви наслуки, без да си дава сметка къде отива.

Размишляваше без съмнение за начина, по който да намери немия монах и си блъскаше главата, за да открие къде може да бъде той в този час.

Като стигна до площада Сан Марко, тя се отправи към църквата и се настани върху стъпалата, наблюдавайки колонадата, през която Ауромето и карабинерите бяха минали преди малко.

Очакваше ли там немия монах или някой знак, който да й укаже нещо за него?

Дали карабинерите го бяха откарали, както алхимика, в палата или пък още се криеше в къщата, където шпионите на инквизицията го бяха видели да влиза.

Старата просякиня бе стояла повече от един час върху стъпалата на църквата, когато изведнъж се вдигна с помощта на патерицата си и се отправи към колоните на дожския палат, зад които бе забелязала прислужника, когото познаваше и който наричаше Якопо.

— Е, е, мой хубав сеньор, горди Якопо — му викна тя, спирайки се и покланяйки се пред него със същото уважение, което би могла да засвидетелства към дожа и сенаторите — милата Бенета трябва да ви очаква. Вие се прибирате късно в къщи, вие сигурно имате много работа в палата?

— Повече, отколкото мога да желая, бабо — отговори човекът, мъчейки се да се пошегува.

И той поиска да мине пред просякинята, горящ от нетърпение да отиде да си отпочине няколко часа в обятията на младата си жена.

Но Луала го задържа за мантията.

— Кажете ми, мой хубав сеньор — каза тя съвсем ниско, — нямате ли нужда от едно питие, което ще й даде вечна младост?

— Ако имаш такова питие, бабо, ти сама ще го пиеш — отговори Якопо, като се разсмя.

Луала се улови по-здраво в него.

— Ха, ха, ха! — закикоти се тя. — За мене е твърде късно!

— Внимавай с твоите питиета; иначе и ти ще свършиш като онзи магьосник, когото сега отведоха в стаите на истината.

— Пази Боже! — извика старицата с променен глас, удряйки една в друга костеливите си ръце. — Какво ми казвате, мой хубав сеньор, в стаите на истината!…

— Той трябва да признае как е извършил всичките си магьосничества.

— Още нещо, сеньор, само един въпрос! Не знаете ли дали карабинерите не са докарали днес в палата един глухоням монах?

— Един глухоням монах ли? — подзе Якопо размишлявайки. — Не, не съм чул да се говори за това, бабо. Магьосникът е направил да изчезне един монах — прибави той след минутно мълчание — колкото и невероятно да изглежда това. Но Антонио, който ми го разказа, се закле в честта си, че това е истина.

— Какво ви каза? Магьосникът ли е направил това?

— Да. И заради тази работа е арестуван. Но аз смятам, че карабинерите скоро ще намерят монаха, скрит в някой ъгъл на къщата.

— Това е невероятно и трудът им ще отиде напразно — извика просякинята — напразно, мой хубав сеньор, всичко ще бъде напразно.

Якопо се опита да се отдалечи, правейки знак с глава за сбогуване, но:

— Още нещо, сеньор — каза Луала.

— Още нещо и после още нещо. Винаги все същата песен — прекъсна я Якопо, изразявайки нетърпението си. — Какво нещастие имах да те срещна, стара вещице. Ти не ме оставяш на мира.

— Не ме наричай така, мой хубав сеньор, не ме наричай така. Но кажи ми, какво ще му направят на магьосника, понеже ти знаеш всичко?

— Какво ще му направят ли? Преди да измине един час, той ще бъде хвърлен в Орфано — каза Якопо, като си тръгна.

Луала го гледа един момент размишлявайки, после се отправи към Пиачета и изчезна в тъмнината.

Обаче, чуваше се още тракането на патерицата й върху камъните и можеше да се разбере от този шум, че слиза към стълбата към брега на канала.