Г. Тение
Мистериите на Венеция (44) (или Омраза и любов)

1. Омраза и любов

Негърът, когато напусна апартамента на дожесата, бе много радостен. Радваше се не за това, че държеше в ръцете си пълна кесия жълтици, а за това, че бе спечелил доверието на владетелката и си казваше:

— Добре ще я наредя аз нея…

Дожесата желаеше да му говори в полунощ. Разполагаше с още няколко часа, които можеше добре да използува.

Първата му грижа бе да отиде и да купи от един овощар на площада Сан Марко няколко вкусни плодове, които постави в джобовете на широкия си панталон. После той се върна в палата на дожовете, успокоен изпълнен със сигурност.

Великият капитан действително бе заповядал на лакеите да оставят негърът да влиза и излиза когато пожелае. Горо не можа да сдържи една усмивка, когато мина край тях, изправен и горд.

Той може да проникне, без да бъде обезпокояван, до полуосветените коридори на палата, които водеха до затвора. Достигна най-после до стълбата, което водеше към Моста на въздишките.

Никой не следеше наоколо. Мъртва тишина окръжаваше Горо. Действително, тези места не се оживяваха преди да настъпи един късен нощен час, когато Съветът на тримата започваше своите заседания и караше да изпълняват заповедите му.

Негърът се приближи до желязната врата, която извеждаше до Моста на въздишките. Бе отворена. Той се промъкна със сръчността на котка върху тясното мостче. Погледна плахо през парапета чернеещия се Орфано и не можа да сдържи едно потреперване при вида на тази водна гробница, където бяха загинали толкова невинни.

— Предпочитам ешафода или бесилката — си каза той, — тук е много страшно!

Горо отвори предпазливо и втората желязна врата, страхувайки се да не го следи някой, и слезе по стълбата, която водеше към „позите“ — подземните затвори.

Стъпалата бяха широки и сухи до „стените на истината“, но по-надолу ставаха хлъзгави и една ужасна миризма се издигаше от тях, като даваше да се разбере положението, в което се намираха нещастните затворници.

Бледи лъчи само можеха да достигнат до това място, където беше вечна нощ.

В коридорите нямаше нито някой полицай, нито някой пазач. Веднъж само през деня прислужниците в затвора идеха да донесат храна на затворниците и да напълнят стомните им с вода.

Горо, като разбра, че е сам, се отправи към една от вратите, покрити с ръжда.

Изведнъж той направи движение да се отдръпне. От подземната дупка долитаха оплаквания.

— Нещастие, нещастие! Убий ме по-добре! Марино, скъпи сине, къде си ти? Марино, върни се в страната, ела да освободиш своя нещастен баща. Ела бързо, ела бързо! Скоро ще бъде вече късно!

Негърът остана неподвижен. Той затрепери от студ и страх.

— Това е дожът! — промълви той. — Неговият син му се явява.

Той бутна леко тежката врата. Тогава оплакванията престанаха. Не се чуваше друго, освен дрънканията на оковите.

Горо отвори вратата предпазливо. Той погледна наоколо. Намираше се в една тъмна стая, с кръгла стена, откъдето една тясна стълба водеше в подземието.

— Кой иде? — подзе гласът. — Кой си ти, който идеш при Марино Гримани? Говори. Кажи ми, ако си Луиджи, който иде да убие своя баща!

— Нека Негово Величество не се страхува! — отговори Горо с нисък глас. — Не е нито някой палач, нито дожът, който слиза при Негово Величество. Той е един негър, един роб, който беше на служба при Марино.

— Истина ли казваш? — запита старецът с глас, който трепереше от радост и надежда. — Ела, ела да ми кажеш какво става, къде се намира скъпият ми син. Не, ти не можеш да лъжеш, нямаш интерес да го направиш. Дожът, който лежи в страшните „пози“, не може нито да те възнагради, нито да те накаже; погледни неговото безсилие!

— Горо говори от името на истината, Ваше Величество — каза негърът, слизайки по каменните стъпала, които водеха в дупката. — Марино е жив. Марино е свободен!

— Как? — извика нещастният дож. — И той ли е бил затворен?

— Той бе изпратен в каторгата, загдето е направил опит да освободи Ваше Величество.

— О, какво безчестие! — извика дожът.

— Там горе, в палата, мислят, че Марино е мъртъв. Но напротив, той е жив и се приготвя да спаси своя благороден баща!

— Знаеш ли, сигурен ли си в това? — попита старецът недоверчиво. — Ако Съветът на тримата и дожът го смятат за мъртъв, съмнявам се в твоите думи.

— Горо беше на кораба на благородния Марино. Величество! Фалие, Оргосо, Манжили, Анафесто са минали на негова страна!

— Какво казваш, синко? Тия благородници са останали верни на моето дете.

— Броят на поддръжниците на благородния сеньор се увеличава всеки ден. Той знае всичко, което се е случило. Знае, че Негово Величество лежи в затвора и се е заел да отмъсти ужасно за благородния си баща. Нека Негово Величество да не издава нищо и да не повтаря пред стражата на сън, че Горо е идвал да му говори. Никой не трябва да подозира, че Горо е виждал Негово Величество! Горо е донесъл тия плодове за великия сеньор!

Негърът потърси в тъмнината ръцете на стареца и му постави плодовете, които му бе донесъл.

— Благодаря, синко… Но кой си ти? — попита нещастникът покъртен.

— Горо някога се числеше към наемните убийци на инквизицията. Той бе получил пари, за да убие Марино… и би го направил, ако Марино не бе победил Горо. И от негов неприятел Горо стана негов слуга Величество!

— И какво правиш сега във Венеция? — подзе дожът.

— Сеньор дойде тук с кораба си. Никой не го подозираше. Никой не знае даже, че галерите, построени в корабостроителниците във Венеция, са определени за него!

— Той значи подготвя големи неща? А ти защо си тук, негре?

— За да наблюдава всичко, да прониква навсякъде и после да осведомява сеньор… Но Горо чувства, че постелята на Негово Величество е влажна и гнила.

— Тъмничарят не ми донася друга — отговори тъжно старецът. — Съветът на тримата му е забранил. Смъртта ще бъде едно освобождение.

— Нека Негово Величество мисли за своя благороден син, който ще го спаси. Горо ще донесе прясна слама и нещо да се покрие Негово Величество.

Горо, който познаваше местата в дъното на затвора, се изкачи по хлъзгавите стъпала с голяма сръчност, без шум и стигна до един склад, пълен с разни предмети, предназначени за затворниците. Той грабна бързо един сноп слама, две вълнени покривки и се завърна да приготви постеля за дожа.

После негърът поздрави кратко и си тръгна, защото беше чул над главата си стъпките на пазачите, които идеха да поемат нощната си служба.

Не беше ли и той на служба? Неговите думи бяха причинили неописуемо страдание на дожесата и тъй като мисията, с която се бе нагърбил, не бе още изпълнена, гордата владетелка щеше да стане негова играчка.

Смелият негър знаеше, добре това… обаче неговата господарка може да открие истината. Той не се страхуваше от нищо. Опасността бе преминала! Дожесата, си казваше той, с право, не само обича незаконнородения, но и желае да го притежава, да го види в краката си. Тази любов, която питаеше от дълги години, я караше да изпитва жестока животинска омраза срещу Марино и Анунциата.

Горо се отдалечи бързо от страшните килии, премина Моста на въздишките и се отправи към апартаментите на дожесата, разположени в предната част на палата.

Още не бе минало полунощ.

Пристигайки на горницата на една стълба, блъсна се в група пажове, които се смееха и се забавляваха, мислейки за шегите, които биха изиграли на дамите от палата.

— Олеле! Този негодник ме плаши! — извика един от тях, виждайки главата на негъра да се подава от стълбата.

— Назад, мръсни негре! — извика друг, показвайки с пръст негъра. — Ти ще омърсиш килимите.

— Полека, малки господар — отговори Горо, отправяйки се към тях. — Забавно е да се види как най-малките хора говорят най-силно!

Негърът започна да се смее.

— Ще ни заплатиш за това, негре! — извикаха пажовете, разгневени от неговата безочливост.

— Ако само извадя сабята си! — каза един.

В действителност той не посмя да тури ръка върху оръжието си.

— А знаете ли вие да си играете с тия играчки? — подзе негърът с ироничен смях. — По-добре ще бъде да не ги носите, защото можете да се убодете на тях!

— Повикайте слугите! — каза по-възрастният от пажовете, побледнял от гняв.

— Нека младите сеньори не се горещят! Горо не желае да се смее…

— Кой ви позволи да се подигравате? Да не сте между роби! Какво търсите?

— Горо има да изпълни една работа…

— Работа ли? Каква работа?

— Това е тайна на Горо.

— Да не се занимавате повече с този чер негодник! Повикайте слугите да го изгонят.

Тогава един от пажовете се отправи за преддверието, където стояха слугите и придворните дами.

— Спокойствие, сеньорчета! Негърът ще остане. Негърът има една важна работа. Нека съобщят на Нейно Величество дожесата — викна той на слугите, които дойдоха, — че негърът е тук.

Казвайки това, той им направи един безочлив и авторитетен жест.

— Как? Милостивата господарка очаква негъра? — казаха слугите.

— Съобщете за Горо! Останалото не интересува никого! — каза Горо сухо.

— Един слуга се върна със заповед да въведе негъра.

Той се чувствуваше силен в достойнството си като довереник на дожесата. Мина гордо между изумените пажове и последва камериера.

Влезе в преддверието и бе посрещнат от една от камериерките.

— Влезте в този салон! — каза тя на негъра. — Нейно Величество сега ще дойде!

После подзе:

— Вие ли сте негърът, който е предложил на господарката лек срещу ухапванията на скорпион?

— Да, сеньорита, Горо притежава едно средство, което премахва болките от този род.

— Тогава, вие сте този, когото очакват. Влезте!

Горо се засмя. Дожесата бе намерила забавен предлог, за да го приеме в полунощ.

Той влезе бързо в салона, където горяха още няколко свещи, а камериерката затвори вратата след него.

— Тази камериерка — каза си той, усмихвайки се, когато остана сам всред голямата стая, — хвърля недвусмислени погледи към един от пажовете. И тя страда от същата болест, както и дожесата!

Внезапно завесите, които закриваха вратата на будоара, се раздвижиха и самата дожеса влезе в салона.

Негърът се поклони и кръстоса ръце на гърдите си.

Катерина бе облечена в красив пеньоар от бяла коприна с ресни, обкичени със скъпоценности.

Тя направи знак на Горо да я последва в нейния апартамент, за да бъде сигурна, че никой не ще ги подслушва.

— Приближи се — каза му тя. — Имам пълно доверие в теб!

— Нейно Величество не ще има причина да се разкайва — отговори робът.

— Ако ми останеш верен, ще те възнаградя богато — каза тя. — Но ако ме измамиш, макар и само веднъж, ще увиснеш на бесилката!

— Горо предпочита златото на Нейно Величество пред бесилката на инквизицията.

— Знай добре, негре — подзе дожесата, — че ти не си в пълна сигурност, тъй като всички твои дела и движения се наблюдават!

Горо се засмя и белите му зъби блеснаха.

— Защо се смееш на моите думи? — каза Катерина учудена.

— Горо не се смее, милостива господарке. Той само размишлява и за това се засмя!

— Кажи ми, за какво мислеше.

— Горо искаше да пита защо Нейно Величество не даде на Горо това злато, което прахоса за един шпионин.

— Така ти ще бъдеш по-деятелен! — каза дожесата развеселена. — Ти обичаш шегите, негре!

Горо поклати глава и неговите къдри блеснаха на светлината.

— Горо говори сериозно, Величество, твърде сериозно — каза той. — Защо ще надзираваш Горо?

— Защото, ако няма някой шпионин, който да те дебне, който да те следва — отговори дожесата, — ти не ще си гледаш работата и не ще откриеш нищо!

— Нейно Величество вярва ли, че когато Горо иска да направи някакво разкритие, ще остави да има един опасен свидетел.

— Искам — подзе тя, — да не се чувствуваш спокоен никога! Не те познавам още достатъчно.

— Но Горо познава всички тайни на Нейно Величество!

— Ти си един безсрамник! — отговори тя.

— И така Нейно Величество съгласява ли се да има у Горо пълно доверие — каза той. — Защо ще служа на Нейно Величество, когато тя не ще ме смята за верен? Не, Нейно Величество има нужда от един довереник, на когото ще може всичко да каже, който ще може да прави много неща; накъсо, който да може да бъде в услуга на любовта и омразата!

— Какво искаш да кажеш, негре? Ти искаш Да служиш на любовта и омразата?

— Горо е способен и за едното, и за другото, Величество! Що се касае за любовта? Знае да занесе едно парфюмирано писмо без подпис или някое хубаво цвете с устна поръчка. Що се касае до омразата? Знае да нанесе един удар с кама, без да бъде познат; знае да хвърли един човек през оградата на моста; знае да го наклевети и пред Съвета на тримата!

— Ти значи си опитен във всичко, негре? — каза дожесата учудена.

— Това е опитност, придобита от навик, Величество! — отговори той. — С тия качества Горо успява навсякъде!

— Мразя тази Анунциата, която е избягала заедно със старата просякиня! — каза тогава дожесата.

— Любов и омраза — повтори негърът. — Горо ще намери тази, за която се говори! Нейно Величество мрази момичето, понеже тя обича незаконнородения!

— Мълчи, негре, ти ме отчайваш! Твоята безочливост няма граници! Ако ни чуе някой!

— Нейно Величество трябва да се е погрижила никой да не подслушва! — каза Горо, смеейки се. — Знае, че тя мрази Анунциата!

— Обаче, ти не си успял да я откриеш!

— Горо я търси дълго време. Той не можа да разбере къде се е скрила.

Негърът замълча за момент, после се приближи до дожесата.

— Горо я мрази! Той желае щото тя да стане плячка на най-долните хора! Марино вече не я обича. Тя му е противна, много противна!

— Истина ли казваш? — попита дожесата развълнувана.

— Никой не знае по-добре от Горо. Маринели даже й е казал това!

— Ти виждаш ли го?

— Да, в Тулон, милостива господарке, Горо ходи два пъти в Тулон.

— Защо си направил това дълго пътешествие?

— За да видя дали Горо още може да му помогне; за нещастие — при тия думи негърът сви съчувствено раменете си, — никой не може да направи вече нищо за него. Горо трябваше тогава да се постави в услугите на един нов господар!

— Наистина ли — подзе дожесата — Марино ти е казал, че това момиче му е противно?

— Това е било едно заблуждение. Величество! — отговори Горо.

— Как, негре? Какво искаш да кажеш?

— Горо иска да каже, че сърцето на Марино се е измамило. Маринели е разбрал своята грешка. Той е натоварил Горо доверително да изрази на Нейно Величество цялата страст, която чувства към нея. Той се е разкаял, че не е можал да открие цялата си душа на Нейно Величество.

— Казаха ми — прекъсна го дожесата, — че Марино бил умъртвен в каторгата на Тулон.

— Това е възможно, твърде възможно, но Горо не знае Нищо! Последния път, когато го видя, той не говори за друго освен за разкайване. Горо, каза той с тъжен поглед, Марино е един глупак. Катерина Зиани обичаше Марино, а не Луиджи с червеникавата брада!

— Това е възможно, твърде възможно, но Горо не знае Нищо! Последния път, когато го видя, той не говори за друго освен за разкайване. Горо, каза той с тъжен поглед, Марино е един глупак. Катерина Зиани обичаше Марино, а не Луиджи с червеникавата брада!

— Мълчи, внимавай какво говориш! — извика дожесата, преструвайки се на възмутена. — Как се осмеляваш…

— Извинете, Величество, милост! — подзе негърът, преструвайки се на уплашен. — Това не са думите на Горо. Негърът само повтаря тия на незаконнородения! „Катерина обичаше Марино, каза той, а Марино я пренебрегна, потушавайки горещото си желание да й изкаже своята любов, да съедини своята любов с нейната“.

Негърът наблюдаваше с любопитен поглед силното впечатление, което тия думи, произнесени бавно и с нисък глас, произведоха върху дожесата.

— Марино Маринели ли ти каза това? — попита тя с треперещ глас.

— Той ми каза нещо повече, господарке! — отговори негърът. — „Нека Горо съобщи на Катерина, че Марино я обожава, че ако Марино и тя бъдеха във Венеция, целият свят би бил в краката им. Нека Горо да й каже това от страна на Марино. Тя ще възнагради Горо за мисията със злато, много злато!“ Такива са думите на Марино! И Нейно Величество е дала предварително зекините!

— Новината е закъсняла, много закъсняла — промълви дожесата.

Горо разбра тогава колко ужасно бе разбудил страстта на Катерина, която бе способна заради Марино да предаде Луиджи и всички други съзаклятници.

— Защо да е твърде късно, уважаема господарке?

— Аз се отдадох на дожа и Марино е паднал под брадвата на палача.

— Последното от тия две неща — отговори тържествено Горо, — още не е установено. Първото пък е без важност.

Катерина му хвърли внезапно поглед, пълен с пламък. Той наведе очите си.

— Ти пробуждаш в мене мисли — каза тя, — които са висше предателство! Мислиш ли да ме направиш твоя съучастница?

— За нищо на света, никога, милостива господарке, понеже Горо не се чувства сам виновен! Той само докладва думите на бившия си господар, който носи само отговорността. Ако Горо не се нрави на Нейно Величество, защо го е повикала! Горо е послушен и знае да мълчи.

Дожесата не каза нищо. Тя остана неподвижна, със замислен поглед, като че ли в нея се разиграваше ужасна борба. Трябваше ли да остане горда пред негъра? Катерина бе обичала дълги години незаконнородения и тази любов се бе превърнала в страшна омраза, когато той я бе отблъснал и пренебрегнал.

Този чер роб бе дошъл внезапно да разбуди нейната страст, когато се бе ангажирала завинаги с Луиджи.

Горо разбра какво страдание измъчва дожесата. Той се приближи до нея.

— Какво би казала Нейно Величество — въздъхна той, — ако Марино Маринели… — и негърът погледна наоколо с неспокоен поглед, — се появи внезапно тук, във Венеция, тайно, и дойде пред Нейно Величество?

— Какво приказваш, негре?

— Горо иска да каже… той не знае повече, Ваше Величество!

— Ти знаеш значи, че Марино е още жив?

— Горо знае само, че когато той живееше, го видя за последен път. Горо не знае повече.

— Тогава какво означава твоят въпрос?

— Ако е истина, че Марино живее още, това е едно предложение, нищо повече и внезапно се появи пред Нейно Величество, може би маскиран…

— Ти си опасен човек, негре!

— О, това е само предположение, Горо го повтаря, милостива господарке! — отговори негърът, смеейки се. — Ако през време на карнавала, например, на някой маскиран бал, незаконнороденият се покаже внезапно пред очите на Нейно Величество, той ще бъде там за нея и ще й даде случай да се обяснят! Нейно Величество вижда, че Горо не е някакъв идолопоклонник, така подъл като другите негови сънародници от Тунис, като Хасан при стария Карманиола или Сазин, роба на Данколо, които знаят да служат само на омразата. Той може да служи и на любовта, а това е една деликатна работа.

— Говори, негре — прекъсна го дожесата. — Ти ме забавляваш!

— Е, добре — подзе той. — Да служиш на любовта е мъчно, понеже сърцата на жените са неразгадаеми и капризни. На Горо му е десет пъти по-приятно да служи на един мъж, отколкото на една жена, макар този мъж да е страшен като великия капитан!

— Ти си откровен, негре! — каза дожесата, усмихвайки се.

— Това е едно качество, което не е присъщо на всички от расата на Горо. Горо предпочита — подзе той — да служи на един мъж; понеже в края на третия ден той ще го познава до дъното. Той знае какво трябва да прави. Няма нужда да очаква заповедите му; той ги предугажда. Напротив, жените откриват на сутринта това, което са обожавали вечерта, намразват внезапно предмета на своята любов.

— Твоята философия е може би добра — каза дожесата, — но защо ми е този дълъг разказ!

— Той е без значение за Нейно Величество — отговори важно Горо. — Всичко е добре. Милостивата господарка обича незаконнородения. Морета и планини ги разделят един от друг.

— И твоето известие — подзе тя — пристига твърде късно, повтарям ти го!

— Може би има още време — каза лукаво Горо.

— Твърде късно е да се служи на любовта. Също, твърде късно е и да се служи на омразата — отговори тя.

— Проклятие! — извика тогава Горо.

— Да, негре — подзе Катерина. — Старата просякиня и Анунциата са от няколко дни вече следени от други шпиони!

— Какво казва милостивата господарка? — запита трескаво Горо. — Те били открити вече? Горо понася всичко, освен едно нещо: когато започнат да му поставят пречки на пътя! Други шпиони, каза Нейно Величество? Тогава значи в палата на дожовете има други, които са по-способни от Горо? Е добре, това не се харесва на Горо. Това не е открита игра. Ако е късно Горо да служи на омразата, той ще служи на любовта! Ако Горо не успее, тогава ще разбере добре, че не му остава друго освен да се удави… Обаче, господарке, Горо желае да постави още един въпрос. Кои са тези юнаци?

— Антонио и Франциско, шпионите на инквизицията!

— Те са приятели на Горо! — извика негърът въодушевен. — Горо ще отиде да им помогне, ще улесни тяхната работа и ще докаже на Нейно Величество, че Горо не е говедо! Нека Нейно Величество даде своята заповед Горо ще служи!

— Вярвам, че знаеш да проследиш една диря? — каза дожесата.

— Нейно Величество се съмнява, че Марино е жив — подзе той. — Трябва да се установи преди всичко дали той е в Тулон, на галерите!

— Обещаваш ли да побързаш?

— Горо чака с нетърпение желанието на Нейно Величество! Горо ще замине още тази нощ за далечно пътешествие.

— Купувай по пътя конете, които ти трябват. Ще заплатя десеторно разноските ти!

— Благодаря, много благодаря — отговори Горо. — Мъдро е да служиш на първенците на една държава. Те плащат добре за вършените услуги. Нейно Величество може да има пълно доверие в Горо — каза негърът.

При тия думи той се поклони ниско и излезе бързо от апартамента.

— Ако е жив още! — въздъхна дожесата, — ако думите на Горо се осъществят! Ще бъда способна да изтровя цяла Венеция, за да го притежавам…