Г. Тение
Мистериите на Венеция (12) (или Омраза и любов)

12. Разказът на другаря по верига

— Вие треперите, Бенито: вие сте сериозно болен — прошепна Марино на испанеца, своя другар на пейката.

Това беше след една буря и нощта беше студена.

— Треската ме измъчва вече няколко месеца. Тя започна преди вашето идване да разтърсва от време на време бедното ми тяло, някога здраво и силно като скала, сега слабо и треперещо.

— Вземете моята мантия и се покрийте с нея, тя е топла.

— Никога, Марино. Аз зная, че вие ми желаете доброто, че имате благородно и нежно сърце, но запазете си мантията; имате нужда от нея. Тя трябва да запази силите ви; вие имате да извършите едно голямо дело, според както ми казахте — едно дело на правда, на което сте посветили целия си живот.

— Аз ви разкрих моето минало, Бенито, защото имам доверие във вас; зная, че не ще издадете никога моите намерения — каза Марино, събличайки своята широка шаячена дреха и покривайки грижливо с нея своя болен другар.

— Моля ви, оставете ме да треперя от треската и не се излагайте на ударите на пазачите — промълви испанецът, когото Марино не е виждал толкова отслабнал.

На неговото измършавяло лице, което се беше удължило и стеснило, бузите бяха дълбоко хлътнали и очите потънали в орбитите им; косата и брадата бяха побелели; кожата на костеливите му ръце се беше изменила, неговите крака, на които бяха поставени железните окови, бяха останали без плът, всичко в него издаваше ужасната болест, която бе придобил на тази галера и която го подкопаваше бавно.

— Оставете ме да сторя това, което желая, Бенито; войниците не ни виждат — каза Марино.

— Ако случайно дойдат към нас, вие сигурно ще бъдете жестоко бит, Марино. Тяхната грубост е така унизителна, че прави да проклинаме живота.

— Вие имате право; тук ние губим нашето човешко достойнство; нашата душа е отровена; да живееш тук е все едно да си в ада!… Горко вам и на мен! Горко на нещастниците, които ни обкръжават! Най-тежкото проклятие тегне върху всички, които са оковани тук.

— Те не го чувстват… Вижте! Те спят.

— Сломени са от ужасната работа през деня, Бенито!… Впрочем, да, вие имате право, една голяма част от тия клетници са така долни и така покварени, че не чувстват в наказанието срама и унижението!

— Света Богородице! — каза внезапно испанецът и неговите хлътнали очи, святкащи от треската, блеснаха със слаб огън. Войникът от стражата се приближаваше. Това е Гаспар, този безсърдечен човек, който ни преследва и ни мрази, защото не му изглеждаме достатъчно покорни, достатъчно смазани. Ако той види, че сте ми дали вашата мантия…

— Той не обръща внимание на нас; ето, обръща се… Проклет да бъде този Гаспар, който винаги дири случай да ни накаже строго!

— Казват, че той се страхува от вас, Марино, тъй като избягва да има разправии с вас; впрочем, вярвам, че той не ще има ни почивка, ни спокойствие, докато, не ви принуди да пълзите пред краката му, както другите.

— Той се мами, ако мисли, че аз няма да скоча върху него, за да му нанеса няколко юмручни удара, ако се опита втори път да ви удари с тоягата си, въпреки че ви вижда слаб и болен.

— Не се оставяйте да ви обземе гнева, Марино; това ще бъде вашата смърт. Имайте милост към самия себе си и мислете за целта, която имате за в бъдеще, мислете за вашето отмъщение!

— За него мисля ден и нощ, то е моята надежда.

— Зная това. Не се грижете, прочее за мене смъртта ще ме освободи от страданията ми.

— Когато удари часът за моето освобождение, той ще удари и за вас, Бенито; и вие ще се излекувате!

Болният поклати глава.

— Няма излекуване за мене, благородни ми приятелю, и, ако вие бяхте французин, не щяхте да се радвате на спасение. Как смятате да избягате от този страшен затвор, на който сте приковани с тези тежки вериги и който плава сред водата? Денем и нощем каторжниците са зорко наблюдавани; не им оставят никакъв инструмент в ръцете; никакъв приятел; никакъв спасител не може да достигне при тях.

— И въпреки всичко, аз се надявам — въздъхна Марино.

Болният хвърли недоверчив поглед към своя приятел по верига.

— Ще бъде ужасно, ако и вие прекарате живота си тук и загинете тук като мен — промълви той. — И, въпреки всичко, не виждам никакъв начин за спасение. Ще се радвам и ще благодаря на Бога, ако сполучите да избягате; ще пожертвам на драго сърце живота си, за да ви помогна, Марино, и ако намеря смъртта, моето мизерно съществуване най-после ще се прекрати!…

— Повярвайте ми, Бенито, аз ще се сдобия със свободата си, ще хвърля тези железни окови. Това е необходимо, за да изпълня моето отмъщение, което е целта на живота ми! О, вие не знаете още силата, която ме въодушевява; вие не предполагате на каква жестокост ще бъда способен, когато наближи часът на отмъщението — продължи Марино Маринели, чието чело бе светнало от ентусиазъм. — Нито един от виновниците не ще избяга: те ще умрат всички. Аз ще се къпя в кръвта на тия негодници, които искат да уморят бавно баща ми и мен!… Ще започна една ужасна война — не срещу родния ми град, срещу гражданите и рибарите, Боже опази! — но срещу дожа. Съвета на тримата и големците на Венеция!

— Вие храните големи планове — промълви испанецът, поглеждайки изпитателно своя другар по верига, като че ли искаше да проникне до дъното на душата му.

И този болен каторжник с немощно тяло, чието лице криеше някаква тайна, сега се бе вдъхновило от мисълта за борбата, която смяташе да почне Марино.

— Трябва да ви открия откъде черпя моята надежда, Бенито Мадреселва, за да знаете, че не напразно се надявам.

Една вечер, когато спяхте вие и всички около мен, гледах нататък към брега, недалеч от който бяхме спрели, и видях една човешка фигура, един негър…

Никой не ме наблюдаваше в този момент. Аз се повдигнах и му направих един знак, на който той отговори…

— Познаваш ли този негър?

— Преди пренасянето ми тук от Венеция, той беше изпратен от дожа да ме убие.

— От сина на вашия баща?… Проклет да бъде този негодник! — прошепна Бенито.

— Аз спрях ръката му и му доказах, че съм по-силен от него. После той ми се закле в послушание и ме помоли да го взема на служба при мен.

Аз се съмнявах в него отначало, но той бе тежко ранен заради мен и аз вярвам сега в неговата искреност?…

— И вие казвате, че този негър се е появил?

— Аз не сънувах. Видях го добре с очите си и му направих знак.

— Видяхте ли го пак след тази вечер?

— Не, той изчезна, когато ме позна и не се появи повече. Надявам се, че той ще намери някакво средство да достигне до мен и да ми помогне да избягам… Тогава и вие не трябва да останете тук, приятелю; трябва да ме придружите и да ми позволите да ви върна живота!…

Испанецът махна с ръка, като да отстрани това предложение и лицето му прие тъжно изражение.

— Вие ще ми направите лоша услуга, Марино Маринели — каза той с твърд глас. — Не желая да живея. Не мога да се реша да стана по-нещастен…

— Говорете, Бенито, кажете ми какво сте пострадали?

— Не ме разпитвайте… Вие имате една цел за догонване и тя запълва живота ви. Вие имате какво да ви движи напред, вие се ентусиазирате, давате криле на вашата душа и, освен това, вие имате да изпълните едно отмъщение…

Аз нямам нищо, абсолютно нищо върху земята, освен морални страдания и едно ужасно отвращение от живота, каквото вие не можете да си представите. Бог да ви пази!

Но да млъкнем сега. Вие имате нужда от сън, за да възстановите вашите сили, Марино. Вие трябва да си възвърнете бодростта и свежестта, за да не ви измори тежката работа.

Спете спокойно. Вие можете да сторите това.

Двамата каторжници замълчаха.

Сънят затвори скоро клепките на Марино, обаче бягаше от неговия другар по верига.

От седмици вече, даже месеци, Бенито Мадреселва страдаше от безсъние.

Всред тържественото мълчание, което царуваше в нощта, виденията от неговото минало обземаха този тъжен човек, така мълчалив и затворен, който досега не бе продумал приятелска дума с никого, чиято физиономия изразяваше умора от живота, докато цялото му същество изглеждаше сломено от някаква болезнена и ужасна тайна.

Към сутринта, обаче, умората победи безсънието и нещастният каторжник затвори очи, но не под влиянието на един благотворен сън; студени капки пот лъснаха по челото му; несвързани и мъчителни сънища изпълниха мозъка му и той изведнъж скочи, шепнещ още с болезнен акцент, между стиснатите си устни, повтаряното много пъти име Инец…

След пристигането на Марино стана един голям обрат в мрачния и болнав испанец.

Отначало той гледаше с недоверие новия си другар по верига. После искрените пристъпи на Марино, в които не се съзираше никаква измама, малко по малко отвърна приятелски, без да предизвикват друга промяна в характера му.

Това доверие се разрасна с течение на времето и скоро се обърна в едно много искрено приятелство.

На следната сутрин след нощния разговор очите на Мадреселва се въртяха безпокойно и необикновеното му вълнение показваше, че в него се води голяма борба. Често той хвърляше поглед към Марино, като че ли искаше да изпита чертите му и си казваше:

— Да, той е достоен да знае всичко! На тоя последен другар на залязващия ти живот можеш да довериш тайната на своето минало. Той е достоен да бъде твой наследник.

В същото време един друг глас му казваше:

— Той е един чужденец; ти го познаваш едва от няколко месеца. Не знаеш дали това, което казва, е истина, дали е честен човек. Не му се доверявай. Не е ли той лукав, като всички други хора, които мразиш? Като тия, които оскверниха приятелството ти и те уважаваха само защото знаеха, че си богат, и които те измамиха?

Но как можеше Марино Маринели да бъде обзет от егоистични чувства, когато виждаше в своя другар само един нещастен и болен каторжник? И този красив и смел младеж не беше ли му разкрил своите проекти за бъдещето и не беше ли му поискал неговото одобрение?

Разказът на Марино, желанието за отмъщение, което изпълваше венецианеца, бяха въодушевили и него и той, за пръв път след толкова време, съжаляваше, че не притежаваше някогашната си физическа сила, която би му дала възможност да вземе участие в изпълнението на плана, който го ентусиазираше.

Ужасното отмъщение, за което мечтаеше Марино Маринели, предизвикваше възхищение и завист в неговата отмъстителна душа. Защо не можеше и той да участва в това отмъщение и да се окаже в кръвта на злодеите?

Малко по малко едно решение узря в испанеца.

Вечерта настъпи и двамата другари по верига се изтегнаха на общата пейка, за да си отпочинат от дневната работа.

Бенито Мадреселва се увери, че никой не ги подслушваше и никой не може да чуе тяхното шептене, после каза:

— Аз размислих, съветвах се със самия себе си дали трябва да ви се доверя или не, Марино Маринели… Нямам нито един роднина, нито един приятел на света. Заедно с мене ще отиде в гроба една тайна, способна да достави щастие, да освободи от нуждите и грижите не само един човек, но едно голямо число от човешки същества, ако те разберат моите поръчения… Аз се запитвах и преценявах, дали вие сте човека, комуто мога да доверя всичко — моето минало, моя опит и моята тайна, и дойдох до убеждението, че вие сте изпратен от съдбата в момента, когато аз съм пред прага на смъртта.

— Разказът за вашия живот толкова ли е мъчителен, Бенито? — запита Марино със снишен глас.

— Моята уста бе затворена цели пет години. Никой не узна нищо за моя живот, тъй като никой от тия, които ме обкръжаваха, не можаха да ме разберат.

— Доверете ми всичко, бедни приятелю! И ако имате някое желание, някоя мисия, някоя свещена задача, натоварете ме да я изпълня. Бъдете сигурен, че не ще пренебрегна нищо, за да успокоя духа ви и с радост ще понеса всички жертви.

— Вярвам ви. Вие не ми причинихте разочарование, Марино Маринели. Слушайте ме!

Испанецът отново хвърли обезпокоен поглед към другите пейки и двамата войници от стражата, а след това започна:

— Син съм на този управител на Барселона, който преди около деветнадесет години бе изпратен с висша мисия в Мексико и преди да може да изпрати новини, изчезна без никаква следа. Родриго Мадреселва, моят баща, ме бе изпратил, преди своето заминаване, да служа на един военен кораб, за да изуча мореплаването и да стана капитан. Тогава бях на осемнадесет години.

— Баща ви не ви ли взе със себе си в далечните страни?

— Не. Това, което ви споменах, стана по-късно. Моят баща бе ми оставил само това, което ми бе необходимо за някогашната ми служба на кораба.

Самият той тогава не разполагаше с големи богатства, но се надяваше, че стигнал в страната на златото, ще стане богат и могъщ… Ние се уговорихме един-друг: той да замине за Америка, а аз с усърдие да гледам службата си на кораба.

Годините протекоха без никакво известие от моя баща.

Аз бях повишен в чин капитан и отидох в Барселона, обезпокоен, че баща ми не беше се върнал, нито изпращаше новини от Мексико.

Никой не знаеше нищо за Родриго Мадреселва.

Отидох в Мадрид и се опитах да достигна до министрите. Там се осведомих за бившия управител на Барселона.

Прелистиха регистрите и досиетата и на края ми заявиха, че Родриго Мадреселва се бил оттеглил от служба и живеел във Вера-Крус, градът, който има хубаво пристанище на Мексиканския залив.

Защо не бе ми се обадил? Възможно ли бе да забрави и да ме прокуди от сърцето си?

Аз винаги съм изпълнявал волята му, винаги съм бил прилежен син…

За да успокоя сърцето си, заминах с първия параход, тръгващ от Кадикс за Мексико, за да намеря баща си и узная защо мълчи.

Бенито замълча за момент, като че ли бе се уморил, после каза:

— Колко неопитен и доверчив младеж бях тогава доказа първото ми голямо разочарование, разочарование, което вля първата капка отрова в мен и започна да дълбае пропаст, която ме отдели от останалото човечество…

— Вие сте изпълнили волята на баща си, достигнали сте до чин капитан. Каква причина е имало да ви откаже своята помощ? — прекъсна го Марино.

— Неговият син му бе станал едно притеснение и едно бреме, понеже се бе оженил за една млада жена, извънредно богата и с голяма красота.

— Какво? Това ли е била причината, заради която ви е отблъснал?

— Щом го видях в неговия великолепен палат, прочетох в лицето му едновременно и изненада, и гняв, и отегчение, и липса на обич. Той обичаше младата си жена и не обичаше вече своя син!

— Коя беше тази млада жена?

— Инец, потомка на Монтезума — последният индийски владетел на Мексико. Тя беше толкова хубава, че когато я видях, аз бях заслепен. Едва достигнала двадесет години, тя се бе омъжила за баща ми и бе му донесла зестра, която се изчисляваше в милиони.

Очите на Бенито се изпълниха с пламъци при спомена за тази потомка на древните мексикански императори. Гърдите му се издигаха и сваляха шумно; той преживяваше бурните перипетии на миналото си.

— Кажете ми, не греша ли? Вашето вълнение породи в мен мисълта за нещо, в което едва вярвам — каза Марино. — Вие сте обичали вашата мащеха?

— Това бе началото на ужасната драма. Видях Инец и в сърцето ми пламна неугасима любов към нея. Борих се срещу това чувство енергично. Видях, че Инец разбира страстта в погледите ми и че й отговаря.

— А вашият баща? — попита Марино колебливо.

— Той ми заяви студено и откровено, че трябва да се разделим. Бях вече пълнолетен и трябваше да се издържам сам. Той бе разположен да ми даде една голяма сума, при условие никога да не ме вижда повече.

Аз побързах да изпълня желанието му. Напуснах палата по-скоро, отколкото той можеше да повярва. Като че ли фуриите ме гонеха далеч от него и жена му, от която исках да избягам, за да не ме направи виновник срещу нощта ми в едно ужасно престъпление.

Бях загубил баща си. На сърцето ми имаше кървава рана — любовта на тая, за която моят баща се бе оженил!

Започнах служба по море и извърших много пътувания от Мексико до Испания и от Испания до Мексико или островите, през време на които спечелих доста пари.

В края на третата година моите работи ме отведоха във Вера-Круз.

Инец дойде да ме види. Тя бе в траур. Съобщи ми, развълнувана от скръб, че нейният съпруг Родриго Мадреселва, моят баща, е починал.

Разбрах от нейните думи, че тя никога не бе го обичала и че след нашата първа среща изпитваше към мен голяма страст.

Какво да ви кажа, приятелю? Бях тогава сляп, лековерен, без опит, не си дадох сметка за изменчивостта на женското сърце.

Бях обаян от чара и красотата на Инец, обзет от любов.

Обаче аз трябваше да си кажа, че тази, която е станала съпруга на баща ми, бе го измамила, виждайки ме, чрез своите погледи и в своите мисли, можеше да ме забрави още след опиянението на първите прегръдки и да срещне някой друг мъж, който изглеждаше по-красив и по-пленителен от мен.

— Вие осъждате много строго жените — каза Марино.

— Зная, вие мислите за вашата майка, мислите за Анунциата. Да бъда изоставен от бога, ако желая да разколебая вярата ви. Небето да ви пази от съдбата, подобна на тази, която ме постигна!

Инец стана моя жена. Синът се ожени за вдовицата на своя баща! Заплатих скъпо за часа, в който страстта и любовните желания бяха заглушили в сърцето ми всяка друга мисъл. Инец знаеше добре да ме държи под обаянието на своята красота и да разпалва страстта ми. Вътрешните гласове в мен бяха задушени от радостите, които ми предлагаше нейната любов.

Аз бях единственият наследник на Родриго Мадреселва, благородния испанец, който не знаеше сметката на своето богатство и аз трябваше да живея при Инец в нейния великолепен палат!

— Намерихте ли спокойствие и почивка в това жилище, Бенито?

— Не… Виждам колко ми съчувствате и мислите също като мен.

Струваше ми се, че заплашителни светкавици се кръстосваха над главата ми, че някакво страшно нещастие ме дебнеше.

Най-сетне, за се да избавя от терзанието на тия мисли, предложих на жена си да напусне палата, в който моят баща бе живял, и да ме придружи в Испания.

Ние купихме един хубав и бърз кораб, снабден с всички удобства и необходимите провизии за едно продължително и опасно пътуване. Продадохме палата на евтина цена и отнесохме нашите съкровища, които изпълваха голям брой куфари.

Има седем години, откакто напуснахме пристанището на Вера-Круз и се отправихме към Барселона.

— Значи вие сте се върнали във вашия роден град?

— Бях привлечен към него от някакви невидими и могъщи връзки. Вървях към своята гибел, без да подозирам това. Аз не можех да зная какво ме очаква. Още бях изцяло отдаден на радостите, които ми даваше любовта.

— Вие се съмнявате във верността на жените. Инец не ви ли е обичала с цялата си душа?

— Тя ме обожаваше или да кажа по-точно — гореше от бурна страст към мен. Ще бъде едно осквернение на думата любов, ако нарека с това име чувствата на Инец. Аз бях изпълнен с любов към нея, но това, което тя изпитваше не бе друго, освен плътско желание.

След нашето пристигане в Барселона аз се обзаведох княжески и скоро целият град, цялата провинция даже заговори за Бенито Мадреселва и неговата красива съпруга.

Нашите съкровища, блясъкът на нашия живот станаха предмет на всички разговори.

Приятели се струпаха около нас, тъй като нашата къща бе гостоприемна и винаги отворена.

Между тия приятели се намираше и един млад офицер от флота, който ми беше другар още когато служех на учебен кораб. Той се наричаше Карлос Костадо.

След произнасянето на това име, Бенито направи една пауза и лицето му прие мъчително изражение. Той продължи:

— Инец и аз прекарахме повече от една година в разкошната ми полска къща на брега на морето, на две мили от Барселона.

Бях поръчал да издълбаят там едно пристанище, където ние държахме цялата флотилия от лодки, малки и големи и великолепния кораб, с който бяхме дошли от Мексико.

Къщата се посещаваше от познати, между които Карлос Костадо бе най-честият гост.

Той беше красив мъж, снажен и на около тридесет години, колкото мен.

— Има шест години от тогава. — Обади се Марино учудено. — В такъв случай вие сте на 36 години?

— Точно така. Бенито Мадреселва е станал старец, вследствие това, което е изпитал и изстрадал. Да, приятелю, аз съм тридесет и шест годишен, а лицето ми е сгърчено, косите побелели, тялото отслабнало и останало без мускули и нерви.

Карлос Костадо бе най-скъпият ми приятел. Докато другите се движеха от интерес и егоизъм, само той изглеждаше въодушевен от абсолютно чисти и лоялни чувства.

Проклетникът! Той хранеше предателски желания!…

Докато алчността на другите ми предполагаеми приятели се отнасяше до моите богатства, неговата бе към моята жена, към Инец, която бе породила в него престъпна завист.

— И вие забелязахте това? Имали сте може би доказателства?

— Аз не подозирах още нищо, в мен още нямаше ни най-малкото съмнение за буйната страст, който ми показваше и ми се струваше, че не е възможно тя да ми изневери.

Един ден получих книжа от Мексико, поради които трябваше да отида незабавно при управителя на Мадрид.

В тях се съобщаваше, че в далечното отечество на жена ми един неин чичо се поминал без наследник и ни завещал цялото си богатство. Аз бях в приятелски връзки с този чичо и не се зачудих от обстоятелството, че в завещанието той бе посочил мен, а не нея за универсален наследник.

— И вие без съмнение сте заминали за Мексико, за да влезете в притежание на това наследство?

— Да. Инец заяви, че ще остане в Барселона. Тя бе малко болна и се страхуваше от пътуването.

Аз винаги бях имал доверие в нея, повярвах на думите й и й казах нежно довиждане.

Когато се качих на кораба си заедно с моя екипаж и неколцина приятели, които ме придружаваха и когато се обърнах към брега, видях съпругата ми да маха бяла кърпа за сбогом. Струваше ми се, че се разделям с моето щастие и така да кажа — с живота си.

Вдигнахме котва, платната се опънаха и корабът заплава към далечната страна, от която бяхме дошли Инец и аз.

— Било е неразумно да оставите Инец сама. Колко време трая вашето отсъствие?

— Шест месеца. В това време аз получих колосални суми, тъй като богатството на покойния бе много по-голямо от това на моята жена. Станах по-богат от всеки европейски княз… и в същото време по-беден от всеки просяк.

Имах в куфарите си съкровища, с които можех да купя градове и царства, обаче бях така окаяно обеднял, че не притежавах вече нито едно женско сърце!

О, погледнете, Марино Маринели, погледнете ме! Това старческо лице, тези бели коси, това разкъсано сърце, ето какво ми донесе моето завръщане!

В този фатален час всичко се разруши — това, което беше щастието на моя живот, това, което ме правеше горд и радостен! В този час аз станах един нещастник, един престъпник, един убиец!…

— Това е ужасно! — промълви Марино. — Разкажете ми, бедни приятелю, какво ви се случи при завръщането…

— Когато върху моя здрав кораб, натоварен със съкровища достигнах щастливо след едно бурно пътуване испанския бряг, извиках от радост!

Старият свят се разкриваше пред мен. С богатствата, които носех, можех да направя щастливи страдащите, да подпомогна изобретателите, да закрилям артистите, да окуража мъдрите.

Една жена ме очакваше, красива и пълна с любов!

Тази дълга раздяла бе разпалила огъня в моето сърце и с трескаво нетърпение очаквах момента, когато ще видя къщата си в Барселона и ще стъпя на тъмните скали на брега.

Поръчах на хора от екипажа да ускорят хода на кораба, обещавайки да възнаградя тяхното усърдие.

Най-после една нощ ние влязохме в моето малко пристанище, без някой да види завръщането. Аз забраних да се вика и стреля.

Желаех да изненадам жена си. Желаех внезапно да вляза в спалнята си, да я притисна нежно в ръцете си и нежно да й кажа:

— Ето твоя Бенито, който неизразимо те желаеше, който се бори срещу ветровете и морето и ги победи, защото не желаеше да умре далеч от тебе, защото му бе необходимо да те види и живее край тебе!

Скочих в една малка лодка и бързо излязох на брега. Нищо не трябваше да издаде моето неочаквано завръщане.

Видях няколко от прозорците на къщата още осветени. Това ме зачуди. Беше вече към полунощ. Инец подозираше ли, че бях толкова близо? Бодърстваше ли, за да ме посрещне?

Ускорих крачките си и стигнах до верандата, обкръжена с лози, под която чрез голяма стъклена врата се влизаше във вътрешността.

Никакъв слуга не ме очакваше. Стаите в долния етаж бяха тъмни и тихи. Никой не дойде да ме посрещне.

Отворих тихо високата врата и влязох в вестибюла на къщата си, където лъхаше нежен аромат на цветя.

Няколко крачки само ме отделяха от катастрофата.

Бенито се спря развълнуван. Неговото дишане бе станало трудно. Споменът за този страшен час накара кръвта да нахлуе във вените му, ръцете му се сгърчиха.

Той направи голямо усилие да се овладее и продължи:

— Изкачих се по стъпалата на стълбата, постлана с дебел килим.

При наближаването ми към апартамента на Инец ми се струваше, че различавам шепота на задушени гласове, а така също и нисък смях, излизащ от устата на тази, която обичах.

Аз почувствах някакво сътресение в мене и се ослушах.

Шепотът и смехът идваха от будоара на жена ми.

Стори ми се, че кръвта ми спря да тече; ледени тръпки ме побиха; ръцете ми затрепереха; прехапах устните си до кръв…

Така се смееше Инец, когато я държах в обятията си и я притисках до сърцето си.

Инстинктивно дясната ми ръка се отправи към пояса ми, където бяха окачени камата ми и сабята ми.

Отидох до вратата на стаята, откъдето се разнасяше шепот, който ме изпълваше с ужас. Поисках да я отворя, но тя не се поддаде. Бе заключена отвътре.

Почувствах тогава гигантска сила и се хвърлих с цялото си тяло срещу вратата, която се откърти с голям трясък.

Един вик се разнесе и аз познах гласа на Инец — Инец, лежаща в ръцете на този мизерник, който се наричаше мой приятел. Карло Косадо държеше жена ми в обятията си. Техните устни още се допираха.

Като луд влязох в стаята. Инец скочи от дивана, където беше до Карло, който също се повдигна с широко отворени очи, като че ли вижда някой призрак.

Без да зная що върша, извадих сабята си от ножницата.

— Измамнице — извиках аз, обзет от бясна ярост, — иди от ръцете на твоя любовник в тия на смъртта!

Карлос се опита да застане между нея и мен, но преди да може да си кръстоса сабята с моята, за да защити невярната съпруга, тя се търкаляше в кръвта си върху килима. Един втори удар на сабята ми прониза сърцето на неверния приятел.

Бенито Мадреселва, който току-що бе пристигнал преизпълнен с радост, стоеше подлудял от страдание и ярост пред труповете на измамницата и нейния любовник.

— Нещастнико, каква ужасна съдба ви е постигнала! — промълви Марино, дълбоко покъртен, докато испанецът държеше главата си в ръце.

Тежко мълчание настана, което Марино прекъсваше с леки въздишки.

Едно слабо сияние се появи на изток: нощта отстъпваше мястото си на зората.

Най-после Бенито Мадреселва повдигна глава. Сълзи — последните, може би — блестяха в хлътналите му очи. Неговото лице бе бледо и страшно, като че ли смъртта бе простряла върху него костеливите си ръце.

— Сега стига, — каза той с глас, който изглеждаше угасващ. — Утре вечер ще ви кажа останалото…