Г. Тение
Мистериите на Венеция (20) (или Омраза и любов)

20. Бягството

Обикновено, когато някой пазач от галерите подаваше оплакване срещу някой каторжник, той го придружаваше в каторгата и го пазеше.

Каторжникът, действително, не можеше да бъде по-зорко наблюдаван от тоя, който се оплакваше срещу него, а освен това животът в каторгата за войниците бе по-приятен и по-желан, отколкото този на галерите.

На сушата те имаха развлечения и удоволствия от всякакъв вид, от които бяха лишени през време на тяхната служба на галерите. В резултат на това често биваха подавани тежки оплаквания срещу нещастните затворници от войниците, желаещи да прекарат известно време в каторгата и в града.

Лесно разбираемо е, че за тях не беше мъчно да намерят предлог за някое тежко обвинение, като се знае, че осъдените бяха напълно под властта на войниците и че на техните оплаквания не се обръщаше никакво внимание.

Гаспар, най-грубият и най-жесток войник от пазачите, натоварени със служба по галерите, бе останал заедно с Марино в каторгата.

Той изпитваше двойно удоволствие: не само че му бе по-лесно скришом да надига бутилката, но имаше винаги под ръка осъдения и допринасяше за неговото затваряне в подземните килии.

Невъзможно беше за карцираните каторжници да се изтръгнат чрез бягство от мъките на живота в каторгите, даже и да предпочетяха да загинат във вълните.

Когато бе пил много в кръчмата, Гаспар намираше голямо удоволствие да разведри зачервеното си, налято с кръв лице, като се разхожда надлъж и нашир в тази част на военното пристанище, където бяха разположени карцерите.

Откъм сушата те бяха напълно изолирани от света не само със солидни железни врати, но и със стени и големи изкопи.

И така, Гаспар обичаше да се разхожда от тая страна към водата, с пълна пушка на рамо.

От мястото, където се разхождаше той, можеше да наблюдава камъните, в подножието на които се блъскаха вълните, понеже от всяка страна два каменни вълнолома, които отделяха тази част на пристанището от зданията на арсенала и корабостроителниците, се вдълбочаваха в морето.

Върху тия вълноломи бе поставена стража, сменявана сутрин и вечер, чието караулене не се прекъсваше нито денем, нито нощем.

От своята килия, когато се излагаше върху железните плочи и погледнеше през отвора, Марино можеше да види при дневната светлина кой е войникът, който изпълняваше караулната служба от единия до другия вълнолом.

Но нему бе невъзможно да различи караулите нощем, понеже когато вечер ставаше смяната, тъмнината биваше вече настъпила и по униформите мъчно можеха да се различат войниците един от друг.

Марино прекара няколко седмици в своята килия, където му носеха само вода и царевичен хляб и само веднъж в седмицата топла храна и плодове.

Не беше този режим, който му причиняваше страдания. Това, което беше ужасно, наистина ужасно, беше невъзможността да укрепи силите си в един добър сън.

Когато Марино, полумъртъв от умора, се изтегнеше върху железните пръчки, които образуваха пода на килията му и започнеше да дреме, той биваше разбуждан от болките, които му причиняваха острите върхове на металните плочки.

За да избегне това непоносимо и болезнено докосване, той се изправяше до стената, или се сгушваше в някой ъгъл, но така той намираше само една мнима почивка и един скоро прекъсван сън.

Често той прекарваше цялата нощ в тясното пространство на своята килия, сам със своите мъчителни мисли, терзан постоянно от необходимостта по-скоро да се измъкне от тази ужасна дупка, където напълно щеше да изгуби силите и здравето си.

Ако намереше смъртта в този безнадежден опит, не губеше нищо, тъй като бе сигурен, че след връщането на изпратения куриер във Венеция, след няколко дни, ще бъде предаден на смърт.

Ако, напротив му се отдаде да използува някоя нощ, през която Гаспар да не е на служба, върху вълнолома, можеше да се опита да излезе от пристанището с плуване и да достигне брега отвъд арсенала, което щеше да му даде желаната свобода! Тогава неговите неприятели трябва да треперят, защото той щеше да тури в изпълнение своя план за отмъщение!

Марино бе превъзходен плувец. Той знаеше, че може да се гордее със своята сила и издръжливост. Даже сега силите му да бяха отслабнали, съзнанието, че ще се отърве от страшния живот в каторгата, бе достатъчно да му предаде голяма енергия.

И той, изпълнен с надежда, очакваше.

Той вече не разчиташе на помощ от Горо. Може би негърът е станал жертва на някоя катастрофа, може би бе в ръцете на полицейски шпиони на Съвета на тримата, каквито последният разпращаше навсякъде, тъй като след оная нощ, когато го бяха видели на брега, Марино вече не бе го виждал, нито бе чул да се говори нещо за него.

Седмици бяха изминали от тогава.

Даже Горо да беше още в Тулон, той не можеше да влезе в следите на Марино и не бе в състояние да проникне до него, тъй като не можеше да подозира, че неговият господар е преместен от пейката на галерата върху острите железа на страшните карцери в каторгата.

Марино бе на път да вземе едно смело решение.

Имаше само една възможност да се излезе от тази килия — през отвърстието, от което влизаше светлина и което гледаше към залива.

Не можеше да се мисли за бягство през желязната врата, понеже ако Марино намереше някое средство да се измъкне през вратата, той оставаше пак затворен между високите стени на крепостта и не би могъл да намери изход.

Трябваше преди всичко да се отстрани решетката от прозорчето; наистина железните пръчки бяха здрави, но те не бяха прикрепени здраво в стената.

Отворът беше тесен и нисък. Обаче Марино се надяваше, че като свие раменете си, ще може да проникне през него и да се хвърли във водата.

Веднъж попаднал във водата, с която бе свикнал от детинството си, той можеше да се поздрави със свободата. Нали моряците във Венеция често го наричаха господар на морето?

Марино желаеше да използува някоя тъмна нощ за изпълнение на своя проект. Естествено, той желаеше да избере една от тия нощи, когато, според пресмятанията му, Гаспар няма да бъде на стража на вълнолома.

Другите войници не бяха твърде усърдни в службата си. Даже Марино бе забелязал през някои лунни нощи, когато гледаше морето и двата вълнолома, че пазачите, поставени да бдят за предотвратяване на някое бягство, отиваха да пият в лавката на каторгата, която бе наблизо, и често оставаха там цели часове.

Ако имаше щастие и избереше някоя нощ, когато бяха на стража тия небрежни войници, той можеше да бъде сигурен в успеха на бягството си.

Една вечер той забеляза, че тъмнината обещава да бъде по-гъста.

Когато затворническият надзирател му донесе хляба и водата, Марино, който знаеше, че той няма да влезе в килията до сутринта, се наведе над желязната решетка и погледна навън.

Напрягайки очите си, той можеше да вижда небето и водата на сто крачки пред себе си и отляво и отдясно двата вълнолома.

Марино помисли, че е настъпил часът на освобождението му.

Нощта щеше да бъде тъмна. Никаква звезда не се виждаше по небето. Морето бучеше и всичко предвещаваше разразяването на буря.

Понеже смяната на караулите се извършваше в девет часа, а пълната тъмнина се бе спуснала веднага със залязването на слънцето, Марино, забелязвайки в далечината постъпилите на пост войници, не можа да разпознае никого.

Надяваше се, обаче, че Гаспар не влиза в числото им, понеже последният бе на стража преди два дни и, според реда на сменянето, неговият ред бе на следната сутрин.

Големите тъмни облаци, които идеха от юг, се напластиха на небето и закриха напълно луната по такъв начин, че никакъв лъч не можеше да прозре през облаците.

От седмици насам той очакваше една такава благоприятна нощ, много рядко явление тук, тъй като над Тулон почти винаги блестеше синьо ясно небе.

Марино се залови на работа с туптящо сърце.

Караулът от по-близкия вълнолом се бе отдавна отдалечил, понеже не се чуваше шумът от стъпките му. Сега той или стоеше неподвижно на края на моста или бе напуснал поста си. Марино не можеше да знае кое от двете е точно. Вълноломът и водата бяха покрити с тъмнина и нищо не се виждаше.

— Помогни ми, света Богородице, покровителке на моята Анунциата — мълвеше младият венецианец. — Помогни ми в бягството, за да мога най-сетне да я видя и да я направя моя жена! Дай сили на моите мишци и ме запази от очите на караула!… Ти знаеш, че не съм извършил никакъв грях, никакво престъпление, ти виждаш в моето сърце. Ти виждаш моя благороден и нещастен баща да лежи в страшните килии. Ти знаеш, че желая да го спася…, че желая да накажа виновниците! Помогни ми. Дево Мария!… Моята душа жадува за свобода.

Марино се чувствуваше изпълнен със смелост и решителност. Тъмните тесни дрехи, които, откакто бе в килиите, заместваха дългата му мантия от галерата, не щяха да му пречат.

Полунощ наближаваше.

Не се чуваше друго, освен непрекъснатото плискане на вълните, чийто водни капчици стигаха до решетката, която покриваше прозорчето.

Марино хвана железните пръчки с двете си ръце и ги задърпа.

Те устояха на неговото усилие, но той почувствува, че се огънаха и разклатиха в стената.

Той напрегна всичките си сили, заизвива ги с гигантска мощ и скоро счупи една от тях.

Едно радостно възклицание се изтръгна от устните му. Този резултат му вдъхна смелост за нови усилия.

Още една пръчка отстъпи, а варта наоколо се изкърти и падна във водата.

Той употреби още усилия и изкърти и последните две пръчки. Марино държеше цялата решетка в ръцете си и я остави да падне във водата.

Той вдъхна дълбоко пресния морски въздух, който влизаше безпрепятствено в килията.

Жребият бе хвърлен. Път за бягството му беше открит, път страшно опасен, който би възпрял всеки друг каторжник, но не и него, който бе отличен плувец.

Но какво ще стане, ако горната част от тялото му не може да се промъкне през отвора.

Утре ще забележат, че решетката е изкъртена и тогава всичко е изгубено.

Сега трябваше да се реши съдбата му.

Бурята бе започнала да вилнее, когато Марино напредна с главата навън от дупката.

Свивайки ръцете си край тялото, той вмъкна раменете си между двете стени на отвора и… констатира с ужас, че тя беше твърде малка.

Капки пот блеснаха по челото му.

Той се натисна силно напред. Неговите ръце бяха притиснати към гърдите така, че едва можеше да диша. От движението кожата му се олющи, обаче той спря в дупката.

Не можеше нито да напредне повече, нито да се върне. Ужасно положение! Той беше залостен тук, докато вятърът тласкаше вълните и от време на време някой лунен лъч му посочваше пътя…

Марино произнесе една кратка молитва и, опирайки краката си на железните плочки на пода, с цената на големи болки, напрягайки всичките си сили, можа да се промъкне до кръста навън.

Сега ръцете му бяха свободни и той можеше да си служи с тях, опирайки се в стената.

Той бързо се измъкна и падна във водата, която се затвори над него.

Няколко секунди по-късно, главата му се появи близо до стената, където го бяха завлекли вълните.

Употребявайки силата на мишците си, той можа да се обърне към морето.

Той се стремеше да се задържи на почти еднакво разстояние от двата вълнолома, на около петдесет стъпки от единия и от другия.

Видя върху един от вълноломите силуета на един пазач от каторгата и забеляза в същото време с безпокойство, че вятърът разпръскваше облаците и луната освети водата.

При все това Марино се надяваше, че ще може да избегне бдителността на часовоя й да достигне незабелязано до входа на пристанището, откъдето да се добере до изолирания пясъчен бряг, ненаблюдаван от никого.

Перспективата за свободата му даваше неизтощими сили. Неговите яки мишци цепеха здраво вълните, като той ту се издигаше на гребените им, ту падаше в гънките им.

Досега всичко беше благополучно и той не се съмняваше вече в успеха.

Единственото нещо, което го безпокоеше, бе, че лунната светлина го осветяваше и необходимостта да мине под очите на караула, който, облегнал се на пушката си, се бе загледал във водата.

Внезапно Марино, който не изпущаше из очи войника, позна в него страшния Гаспар. Последният бе постъпил на стража тази нощ.

Не му оставаше друго, освен да плува по-смело и по-бързо. Може би той нямаше да забележи главата и раменете на Марино, осветени от луната?

Беглецът бе вече в опасно положение. Приближаваше се към мястото, където бе отправен погледът на Гаспар.

Той сниши главата си между раменете и се опита да се скрие зад вълните.

Но една вълна го издигна нагоре. Гаспар трепна, издигна глава и се приближи до края на вълнолома, за да види по-добре.

— Хей! — викна той. — Какво е това? Кой плува там?…

Отговори или ще стрелям.

В момента, когато войникът насочи пушката си към него, Марино се гмурна.

Един гърмеж проехтя и след няколко минути пазачите от каторгата се появиха.

Куршумът бе изсвирил над водата, без да засегне беглеца, който бе потопил главата си във водата.

Марино отново заплава с голяма бързина, влагайки цялата си енергия, за да излезе вън от пристанището и да избегне войника, който насочваше пушката си към него.

— Един избягал! — викна Гаспар. — Негодникът плува добре, но няма да ни избегне.

Той стреля още веднъж.

Глухото ехо на този нов гърмеж се разнесе далече, обръщайки вниманието на пазачите от другата страна.

Спуснати бяха няколко лодки във водата, върху които се покачиха войниците от каторгата.

Макар че не беше засегнат от двата куршума, Марино изглеждаше изгубен, понеже, докато плуваше бързо към края на вълнолома, войниците се бяха спуснали с лодките подир него, осветявайки го с прожектори, а в това време други войници се отправяха с лодки да му пресекат пътя.

Лунната светлина благоприятствуваше преследването. Марино не можеше да се спаси. Или щеше да потъне в дълбочините — понеже силите му бяха дошли до крайния предел — или щеше да падне в ръцете на преследвачите си, чийто брой се увеличаваше всяка минута, тъй като оръдието за тревога на каторгата бе известило за бягството на един затворник.

Гласът на Гаспар, който беше върху моста, доминираше над виковете на другите и над бученето на вълните.

Той викаше на пазачите от лодките посоката, която трябваше да следват, за да достигнат до плувеца, който не можеше да съперничи по бързина с лодките, снабдени с по няколко чифта гребла.

Ясно беше, че Марино е безвъзвратно загубен!…

Сутринта комендантът на крепостта в Тулон бе уведомен, че каторжникът Марино Маринели, който през нощта бе направил отчаян опит за бягство, бе заловен и очакваше в една килия, във вътрешността на крепостта, да се произнесат върху съдбата му.

В същото време му съобщиха, че изпратеният куриер във Венеция се е завърнал.

Комендантът заповяда да го доведат при него. Той го очакваше прав, близо до масата си, отрупана с карти и планове.

— Вие завършихте пътуването си, д’Артенай — каза той на покрития с прах куриер, който влезе и се поклони пред него. — Каква новина ми носите?

— Държавният съвет на Венеция ви изпраща своя поздрав и уверение за неговите най-приятелски чувства — отговори куриерът.

— Как бяхте приети, д’Артенай?

— Приеха ме с големи почести, коменданте. Аз отидох в дома на френския посланик и, на следния ден, се явих в палата на венецианския дож.

— Новият дож на Венеция, Луиджи Гримани е още млад, според както ми казаха? Бяхте ли приети от него д’Артенай?

— От него и висшите съветници. Една мрачна сериозност царуваше всред венецианските първенци, една почти ужасна сериозност. Дожът стоеше прав, облечен в своя дожски костюм…

— Чакайте… Спомняте ли си, че впечатлението, което сте добили тогава, ви е помрачило лицето?

— Моето лице може би е било мрачно, но това на дожа бе страшно. Той имаше изглед на човек, чиито думи всяват ужас и чиито ръце са опетнени с кръв. Страните му бяха бледи и чертите зловещи. Една руса брада украсяваше устните и брадичката му. Очите му изпуснаха светкавици, когато отидох във Венеция.

— Режимът там е много строг и вашето описание подчертава страшните разкази, разпространявани за тази могъща държава. Но продължете, д’Артенай.

— Когато изложих целта на моята мисия и връчих вашето писмо на дожа, той го предаде на сенаторите.

Забелязах върху физиономията му нещо като задоволство.

— И потвърдиха ли смъртната присъда срещу осъдения?

— След кратко обмисляне дожът ме натовари с мисията да ви уведомя за волята на висшия съвет, която се формулираше така: Марино Маринели, който е върху галерите в Тулон, заради разбунтуването си е заслужил смърт, е подчинен на законите и правилниците на каторгата. Венецианската република се отказва от всичките си права върху тоя, когото е изхвърлила от пределите си завинаги. Той принадлежи на управителя на Тулон, който трябва да му наложи наказанието, на което е осъден.

— С това висшият съвет на Венецианската република предоставя този каторжник в моите ръце — каза комендантът, който се почувствува поласкан от указаното му уважение. — Впрочем, присъдата му е да умре под ръцете на палача, понеже, нощес, този каторжник е утежнил престъплението си, опитвайки се да избяга.

— Безумец! — извика д’Артенай. — Не мога да си въобразя, как е могъл да стори това.

Комендантът отиде до масата си, взе едно перо и се подписа на една предварително подготвена заповед.

— Вземете тази заповед, д’Артенай, и я предайте на палача на каторгата. След един час екзекуцията трябва да се извърши! Хайде!… Но вие се колебаете? Какво има още?

— Не зная защо така живо ме интересува този осъден! Дали неговата физическа красота, дали смелостта му ме привлича? — каза с един вид усилие над себе си довереният офицер на коменданта. — Констатирах, че също и във Венеция обичат и обожават Марино Маринели.

— Какво означават тия думи, д’Артенай?

— Жалко ми е за този красив и смел младеж…

— След час неговата глава трябва да падне — прекъсна го комендантът със строг глас. — Да не чувам още веднъж излияния от този род, д’Артенай.

— Никога по-рано не съм виждал някой каторжник подобен на този Марино Маринели, коменданте. Той няма физиономия на вулгарен престъпник. В него има нещо благородно, ще кажа даже величествено.

— Мълчете, д’Артенай, и направете това, което ви е заповядано. След един час главата на този осъден трябва да падне под ръцете на палача. Вие ме познавате. Е добре, ако и да искам действително да го помилвам, за да послушам зова на вас, който сте ми служили честно и усърдно… не ще посмея, д’Артенай!

— Вие имате пълна власт. Венецианската република е предоставила решението във вашите ръце, коменданте.

— Ако аз и да мога да го помилвам, вие забравяте, че едно помилване в каторгата ще има тежки последствия. Ако този Марино Маринели остане ненаказан, ще се намерят други каторжници, които ще извършат опит за бягство. Не, не, д’Артенай, не трябва да стане друго освен това, което казах. Той трябва да умре не за друго, а за пример… Побързайте да отнесете заповедта ми. Войниците и каторжниците ще присъствуват на екзекуцията.

Д’Артенай, млад и елегантен офицер на около двадесет и четири години, се поклони отново пред коменданта и излезе от кабинета, за да отиде при палача на каторгата, бивш каторжник, станал изпълнител на смъртните присъди там, където по-рано беше страдал.

Габриел Мортиз бе през петнадесетте години от наказанието си един примерен каторжник и през това време не бе изгубил нищо от своята физическа сила.

Единственото нещо, което беше напълно загубил в каторгата, бе чувствителността. Той нямаше сърце. Беше като една машина. Без да размишлява, без да изпитва съжаление или някакво друго вълнение, изпълняваше точно всички заповеди, които му биваха давани.

Палачът на каторгата бе свикнал да умъртвява.

Бяха минали много години, откакто при свършването на наказанието му комендантът го беше натоварил с тази ужасна служба, за която нямаше по-подходящ човек от него.

Той беше си спечелил за своята професия такава репутация, че често големите градове на Прованс, когато имаше да извършват някаква екзекуция, се обръщаха към Габриел Мортиз, палача на тулонската каторга.

Той живееше сам в една малка къщичка, построена на края на военното пристанище.

Когато видя да идва при него д’Артенай, довереника на коменданта, нито един нерв не трепна на бронзовото му лице, набраздено с бръчки, с остри черти. Изпъкналото му чело, извитият му нос и двете му големи спокойни очи придаваха на лицето му един рядък характер.

Габриел Мортиз поздрави д’Артенай и разгледа безразлично заповедта, която последният му подаде.

— Кога трябва да бъде изпълнена присъдата? — запита той с висок глас.

— След един час в двора на каторгата.

— След един час и девет минути аз ще докладвам на коменданта, че присъдата е изпълнена — каза Габриел Мортиз и излезе от къщичката си, без повече да се интересува от довереника на коменданта.

— Слушай, майсторе! — му викна д’Артенай, виждайки го да прави знак на неколцина осъдени, които работеха наблизо.

Палачът се обърна и погледна, с винаги безразличния си поглед, младия офицер, който го бе последвал.

— Желая да ти кажа от моя страна, майсторе — подзе д’Артенай, — че осъденият, когото ще умъртвите, ще трябва да умре бързо и без да страда, само с един удар.

— Както винаги, един удар ще бъде достатъчен — отговори Габриел Мортиз. — Но не мислете, че ще мога да го умъртвя, без да страда. Бързо, с един единствен удар на сабята и неговата глава ще падне…, но един удар не е достатъчен да убие веднага живота.

Д’Артенай учуден се доближи до палача.

— Какво казвате, майсторе? — попита той — От момента, когато главата бъде отделена от трупа, животът престава…

Габриел Мортиз поклати глава.

— Животът трае още три часа, но не така дълго в тялото, а в главата.

— Това, което говорите, е ужасно, майсторе! Според, както ми казахте, нещастният Марино Маринели ще страда още три часа след като му бъде отсечена главата?

— Отговорих ви вече веднъж — отвърна палачът със спокоен и отсечен тон, обръщайки се на другата страна, за да даде заповед на осъдените да вземат един голям пън и да го поставят в двора на каторгата на обикновеното място, което им бе добре известно, и да се погрижат да поиздълбаят малко земята, за да го закрепят здраво…

Д’Артенай искаше да му говори още, да му каже, че обезглавяването е варварско, страшно и че е по-добре да дава на нещастните жертви някоя мълниеносна отрова, но Габриел Мортиз му беше казал: „Отговорих ви вече веднъж“ и нямаше повече да го слуша.

Палачът поздрави офицера без ни най-малкия знак на респект и отиде да потърси в един стенен долап в къщичката си голямата и тежка сабя за екзекуциите, поставена в кожена ножница.

После той последва работниците в двора на каторгата и ги накара да изкопаят на пътя една голяма яма и да я посипят с пясък. В тази яма трябваше да падне главата и да изтече кръвта на осъдения.

Д’Артенай отиде при офицера, командващ стражата на каторгата, и му съобщи заповедта на коменданта.

След няколко минути и мъжете, между които можеше да се види Гаспар, се събраха пред отделението на каторгата, където беше затворен Марино Маринели, за да го придружат при звука на барабана в двора на мястото, където беше определено да се извърши екзекуцията.

Тогава се появи Габриел Мортиз. Той премина техните редове и отиде с един пазач в килията на осъдения, който беше седнал върху дървената пейка, която представляваше цялата мебелировка на килията, и мечтаеше, с очи, отправени пред себе си.

Когато Марино Маринели видя да влизат двамата мъже, разбра, че последният му час е настъпил, тъй като, когато го изтеглиха от водата, за да го върнат в затвора, пазачите му казаха, че ще бъде умъртвен на следния ден.

Докато палачът му преглеждаше врата и му отстраняваше дългите косми, влезе един свещеник, изпратен от д’Артенай да придружи нещастника.

Този свещеник намери осъдения готов за смъртта и в едно спокойно състояние на духа, което му показа, че той не е нито грешник, нито престъпник, а един благороден младеж, който поради нещастно стечение на съдбата бе изпратен невинен да тегли греблата върху галерите на краля.

Биенето на барабана, което звучеше зловещо навън, показа на Марино, че вън го очакваха, за да го отведат на мястото на екзекуцията.

Той помоли свещеника, който искаше да остане до него до края, да уведоми Анунциата, във Венеция, за неговата смърт, после заяви на палача, че е готов да го последва.

Габриел Мортиз излезе от килията и застана между войниците, последван от Марино и свещеника.

Барабанчиците, който биеха един погребален марш, застанаха начело на тъжното шествие. Войниците се наредиха от двете страни на затворника и в колона зад него.

Марино забеляза в ескорта Гаспар, който го гледаше със сатанинска радост.

Този поглед не предизвика никакво чувство на гняв в този каторжник, осъден на смърт, който поради подлостта на своите врагове във Венеция щеше да завърши тъй рано своето съществувание, без да може да постигне благородната цел, която си бе набелязал, без да може да задоволи своето отмъщение, нито да освободи стария си и благороден баща!

Той щеше да отнесе в гроба мъчителните си мисли. Това, че не може да помогне на благородния Марино Гримани, който бе предаден на бавна смърт, и на Анунциата, бе единственото, за което съжаляваше Марино в предсмъртния си час.

Шествието тръгна по улиците на каторгата и се отправи за големия площад, където се извършваха публичните екзекуции.

В средата на площада бе поставен големият пън, върху който вече много осъдени бяха намерили края си.

Палачът стоеше от страни на пъна. Марино, следван от свещеника, напредна по разстлания пясък, който бе предназначен да попие кръвта му.

На известно разстояние от пъна войниците от стражата образуваха кръг.

Тогава Габриел Мортиз, с висок и спокоен глас, съобщи на осъдения присъдата и прочете с висок глас документа на Венецианската република, който д’Артенай му бе връчил.

Когато стигна до думите: „Венецианската република се отказва от всичките си права върху тоя, когото е изхвърлила завинаги от пределите си“, една усмивка премина върху устните на Марино Маринели, върху лицето на когото не се забелязваше никакъв страх.

С храбростта и решителността на един герой, той гледаше, без да трепне, смъртта в лицето.

Той коленичи пред свещеника и каза последната си молитва.

Когато се повдигна, палачът, следвайки правилата и обичаите, го запита има ли някое последно желание.

Марино изглеждаше, че мисли за момент. Можеше да се види по чертите на лицето му и по очите му, че силна буря се разразяваше в неговата душа, но той се овладя, докато свещеникът го хвана за ръката и му даде си.

— Аз съм готов — каза той на палача с твърд глас. — Свършете набързо.

И той коленичи срещу пъна, като постави врата си върху дървото.

Докато Габриел Мортиз привързваше с въже грижливо главата и ръцете на осъдения, откъм съседната улица, която водеше към главната квартира на крепостта, се чуха силни викове.

— Спрете, спрете екзекуцията! — викаше един силен глас, в който проличаваше голяма възбуденост.

Скоро се появи на ъгъла на уличката д’Артенай, махащ с бяла кърпичка.

— Спрете, в името на коменданта! — викна той. Войниците се отстраниха, за да му направят място.

Габриел Мортиз видя новодошлия, чу думите му и изпусна на земята въжетата.

Свещеникът, със скръстени ръце, хвърли поглед към небето, после отиде до Маринели и го повдигна.

— Екзекуцията е отменена — съобщи д’Артенай и застана между осъдения и палача. — Марино Маринели е помилван и върнат на една галера.

Пазачите от каторгата бяха изненадани. Гаспар не можеше да повярва на ушите.

Палачът, чието лице обикновено нямаше никакво изражение, също бе учуден. Никога не бе му се случвало подобно нещо.