Г. Тение
Мистериите на Венеция (7) (или Омраза и любов)

7. Ужасната нощ

На следния ден, рано сутринта, една голяма тълпа се бе събрала пред палата на дожовете.

В тая смесена тълпа имаше моряци, търговци на плодове, продавачи на зеленчук и цветя, хамали, гондолиери и рибари.

Всички тия хора преминаваха всеки ден в ранна утрин площада Сен Марко и Пиацета и отиваха на работа, докато големците и богаташите още спяха.

Тълпата растеше без прекъсване. Пристигаха продавачи на кестени, бакали, манифактуристи и просяци: всички с разширени от ужас очи гледаха към една от колоните, на която бе обесен един гондолиер.

Под него върху плочите бяха написани с въглен големи букви и се четеше следното: „Върнат обратно на дожа и Съвета на тримата!“

Страшно зрелище представляваше този труп, привързан за колоната с едно въже, прекарано под мишниците.

Някой още не бе забелязал нещо в палата. В този ранен утринен час, никой не се движеше в залите и коридорите.

Повечето от събралите се, след като оставаха за момент с отворена уста, навеждаха замислено глава, изказваха полугласно някоя забележка и продължаваха пътя си, ускорявайки крачките си, за да не бъдат замесени в тази работа, която бе насочена срещу Съвета на тримата, или по-добре казано срещу държавната инквизиция, която всяваше такъв страх.

— Какво ли означава това нещо? — каза един стар продавач на печена тиква, който се намираше близо до мраморната колона и можеше да вижда добре трупа и написаното с въглен. — Какъв смисъл имат тия думи: „Върнат обратно на дожа и Съвета на тримата!“

— Това е някой гондолиер. Вижда се ясно от вълнената му риза, пояса и обувките — каза един моряк, издигайки гласа си. — Намерете управителя и съобщете за станалото!

— Защо не отидеш да го намериш ти? — попита с надменен тон един хамалин с атлетическо телосложение. — Във всеки случай аз мога да ви кажа кой е този обесен. Това е Карло.

— Да, Марко има право — потвърди един гондолиер недалече от тях. — Аз също го познавам. Това е Карло, който доскоро беше в нашето дружество.

— Но какво иска да се каже с тия думи, написани върху плочите? — повтори любопитният продавач на тиква, който не преставаше да ги чете и препрочита, тъй като му се струваха много загадъчни и необикновени. — Кой ли се е осмелил да замеси името на дожа и на Съвета на тримата в историята на този страшен и ужасен труп.

— Това е Карло — каза един рибар на гондолиера, който го бе заприказвал. — Знаеш ли на кого служи той?

— Той не е сполучил в работата си тази нощ и е бил довлечен тук от тоя, когото…

Гондолиерът не продължи, но направи един жест, който означаваше: „Когото той е искал да премахне“…

— Тогава писаното се разбира — подзе Марко, хамалинът, който бе чул тия думи, изказани полугласно. — Това е една много смела постъпка според мене! Това посвещение не ще се хареса на Съвета на тримата: и през нощта авторът ще бъде заловен и убит!

— Светците да му помагат! — прошепна гондолиерът, отправяйки се към стъпалата на Моле. — Не желая да бъда на негово място.

От палата на управителите, чиято колонада образуваше другата страна на Пиацета, срещу палата на дожовете, изглежда бяха забелязали ужасния труп и натрупването на народа. Едно войсково отделение излезе от къщата на управителя и се отправи към галерията на палата на дожовете.

Тълпата побърза да направи място, отдръпвайки се на двете страни: един управител излезе напред и заповяда да отнесат трупа и да изтрият плочите, за да премахнат написаното.

Изглеждаше, че тази случка няма да предизвика голямо вълнение. Тялото на наемния убиец бе отнесено и скоро нищо не ще остане от дръзкото и предизвикателно послание, написано върху плочите.

Обаче по улиците и по каналите новината бързо премина от уста на уста и все повече се разпространяваше предположението, че тази смела и предизвикателна постъпка е извършена от Марино Маринели, незаконнородения на стария дож, чието завръщане се бе узнало и който поради добрината на баща си и своята бе спечелил много свои привърженици сред народа.

Но още по-голямо бе вълнението в палата на управителите и тоя на дожа.

Новината за събитието се бе разпространила бързо навсякъде. Но първите, които бяха уведомени за това нечувано дело, за това страшно произшествие, бяха естествено държавните инквизитори.

Те, инквизиторите и дожа, бяха позорно оскърбени и подиграни пред целия народ и една част от този народ, те не пренебрегваха това, беше мълчаливо съгласна с този, който беше извършил атентата.

Наказанието трябваше да стане бързо, то трябваше да бъде ужасно!

Но нужно беше той да се покаже пред народа с една присъда.

Необходимо беше, щото Марино Маринели, който, верен на своята клетва, бе влязъл в открита борба с благородниците на венецианската република, да бъде арестуван от хората на кървавия съд, съден и осъден, но да не се екзекутира същата нощ.

Едно тайно екзекутиране би могло да предизвика раздвижване между привържениците на Маринели, но едно публично обезглавяване в изпълнение на една редовна присъда не представляваше ли по-голяма опасност?

Никой не знаеше нещо за плановете и проектите на този смел авантюрист, който беше привързал за една от колоните на палата един от хората, изпратени да го убият и който без съмнение, държеше под своя власт втория, негъра, който беше изчезнал безследно!

Имаше само едно нещо сигурно, че той се готвеше да приведе в изпълнение клетвата си и щеше да я изпълни докрай, ако бъде оставен свободен и жив.

Съветът на тримата, дожът и сенаторите не се съмняваха в това; писмото, намерено под трупа, го доказваше достатъчно.

Той бе недосегаем за страха, изпълнен със смелост и сила; той бе страшен, ужасен в изпълнението на своята клетва за отмъщение.

Всички съветници на републиката разбираха това и във всички палати цареше една напрегната атмосфера.

Но съденето принадлежеше само на инквизиторите и тъй като аристокрацията на Венеция бе свикнала да отстранява сигурно и бързо големите опасности чрез решенията на тия, които ги издаваха, големците и благородниците на републиката се залъгваха и този път с едно наивно чувство на сигурност, осланяйки се с доверие на тяхната страшна сила срещу този слаб и единствен противник, така щото те гледаха с презрение и съмнителност на бунта на този земен червей.

През целия ден небето бе забулено с гъсти и заплашителни облаци. Водата в каналите бе сива и мътна; въздухът бе задушен и даже вечерта непоносимата горещина ме се намали.

Внезапно горещ вятър задуха откъм морето. Буреносни облаци се натрупваха все по-гъсто на хоризонта и скоро този черен фон бе разкъсан в далечината от зигзагите на големи светкавици, заменяйки мрака с моментна светлина.

Колкото нощта напредваше, толкова бурята ставаше по-близка.

Вълните заливаха, пенейки се, стъпалата на Пиацета и се отправяха навътре в канала Орфано, където под булото на мрака започваше трескава дейност.

От голямата врата на палата, която извеждаше в този канал, излязоха тринадесетина войници въоръжени до зъби и напредвайки с помощта на прътове по тесния път, провиращ се между сивите и зловещи стени, плаваха в две лодки, управлявани от много гребци.

Силвио Зиани бе всред тях и им даваше полугласно заповеди.

Предвид важната мисия, която имаше да извърши, той бе избрал измежду своите хора най-снажните и най-решителните.

Когато всички заеха място в лодките, началникът, прав в предната лодка, заповяда да хвърлят прътовете и да гребат към острова Сан Николо.

Ослепителните светкавици хвърляха от време на време върху лодките и тъмния канал Орфано моментна светлина, която скоро изчезваше и която правеше тъмнината да бъде по-непрозрачна.

Вълните, обикновено едва чувствителни в тази част на морето, намираща се между островите, сега се издигаха с пяна на гребените си и се пръскаха в стените на полицейската лодка, като я оросяваха с воден прах.

Но гребците бяха сръчни и безстрашни моряци. Те управляваха със сигурна ръка лодките.

Скоро двете лодки оставиха зад себе си кулите и камбанариите на Венеция, които бързите проблясъци на светкавиците обгръщаха в една фантастична светлина и сега се намираха сами сред развълнуваните и забулени в мрак води. Всички други гондоли бяха побързали да подирят убежище в градските канали.

Дълбоко мълчание царуваше между войниците-полицаи, като че ли грохотът на вълните и тътнежите на гръмотевиците ги правеха безмълвни.

Най-после те стигнаха острова.

Когато гребците спряха двете лодки върху песъчливия бряг, доколкото позволяваше тласкането на вълните и когато войниците скочиха на земята, Силвио Зиани им заповяда със снишен глас да обкръжат къщата на Андрея Фарсети и да повалят всеки, който им се изпречи на пътя. Те трябваше да пощадят и да се помъчат да уловят жив човека, когото вече бяха видели в канала Орфано и който се намираше в къщата на рибаря.

Войниците, разделени на множество малки групи, веднага образуваха един кръг около къщичката, която им бе посочена на върха на дюната.

Едри и тежки дъждовни капки закапаха, а шумът на гръмотевиците започна да отслабва и да се чува по-далече.

Тъмнината бе толкова гъста, че на десет крачки предметите не можеха да се различат. Войниците бяха принудени да дочакват блясъка на някоя светкавица, за да се уверят, че вървят по направление на къщата.

Скоро Силвио забеляза, че много от прозорците на тази колиба бяха осветени.

Също така беше и в къщите на другите обитатели на дюната. Лошото време караше рибарите на острова да бъдат будни.

Тия храбри хора бяха свикнали през време на бурята и страшното вълнение на морето, чиито вълни се разбиваха в брега, недалече от дюната, изпълвайки въздуха с обезпокоително бучене, да коленичат пред разпятието, което притежаваше всяка колиба, и да се молят със сключени ръце.

Началникът на полицията желаеше, доколкото беше възможно да изненада Марино Маринели и да го плени без шум и борба, но тъй като обстоятелствата не му съдействаха, той бе решил да прибегне към насилие и да не се колебае пред проливането на кръв, за да излезе победител във всеки случай над този страшен и омразен човек.

Полицаите стесняваха постепенно кръга си около къщата, където Марино, Анунциата и Андрея в този момент се бяха събрали в една стая, тъй като през тази ужасна буря никой не можеше да заспи.

Обаче гръмотевиците ставаха все по-глухи и изглеждаше, че бурята се отдалечава.

Дъждът барабанеше по стъклата на прозореца и макар че морето беше още развълнувано, старият и опитен Андрея каза, че опасността е преминала.

— Хайде да си отпочинем, да поставим с доверие в ръцете на Бога нашите души, нашите тела и нашия имот — каза старецът. — Не зная нищо, Анунциата, но имам някакво предчувствие и се безпокоя.

Марино, усмихващ се, хвана приятелски ръцете на стареца и на младото момиче.

— Не се безпокойте, добри хора! Утре ще ви напусна, тъй като не искам да ви излагам на опасност, каквато не заслужавате — каза той.

— Сърцето ми се свива!… Видях негъра да дебне навън — промълви Анунциата с подтиснат глас.

— Няма защо да се страхувате от негъра; той не иска да се отдалечи от мен, понеже му подарих живота — подзе Марино. — Отначало аз го ударих и го обсипах със заплашвания, но той изпроси пощада, молейки ме и твърдейки, че ще стане мой роб и ще ми бъде верен като куче на господаря си.

— Аз не се доверявам никога на черните — каза Андрея.

— Пазете се от него, Марино — подзе Анунциата с колебание. — Един таен глас ми казва, че вие сте изложен на твърде голяма опасност.

— Той ме моли на колене да имам доверие в него. В този момент като някое вярно куче, той се е сгушил пред колибата, изложен на вятъра и дъжда, и пази да не ме сполети някоя опасност — отговори Марино. — Мога ли да го изгоня? Аз не мога да сторя това. Уверен съм, че негърът има само добри намерения. Хайде! Спете спокойно! Вашият сън не трябва да бъде смущаван…

Той внезапно бе прекъснат в думите си от един изстрел, разнесъл се близо до къщата, чиито стъкла затрепериха и чийто шум отекна в стаята.

Почти в същото време вратата се отвори и негърът, олюляващ се, се появи на прага.

Кръв течеше от рамото му и лицето му издаваше страх и ужас.

— Бягай, сеньор, бягай! — извика той с отривист глас и махайки с ръце. — Всичко загубен!… Бягай!… Войници идат тук!

Той не можа да каже повече. Кръвта течеше на струя от дълбоката рана, която един куршум бе направил в рамото му.

С дълбока въздишка той се повали и загуби съзнание, изтощен от голямата загуба на кръв.

— Предаден! — извика Марино, в чиито очи блесна светкавичен огън. — Те идат много рано! Но аз ще се дам ли без защита?

От прозорците и от вратите, докато изплашената слугиня се спусна към стаята с разрошена коса и ужасено лице, полицаите на Зиани се показаха от всички страни, насочиха дулата на карабините си към Марино, който бе изправил стройната си снага, и към другите обитатели на колибата, събрали се около него.

Слугинята ридаеше високо. Анунциата, с изменено от страх лице, падна на колене до любимия си и го хвана за ръката, като че ли да го задържи и да попречи да й го отнемат.

Тогава на входа на стаята се появи Силвио Зиани, следван от една дузина полицаи, които държаха в ръце острите си саби.

Той блъсна с крак, като че ли риташе някое куче, тялото на негъра, когото мислеше за мъртъв и влезе обкръжен от своите въоръжени хора.

— Няма нужда да ви питам, дали се крие тук Марино Маринели, незаконнороденият на стария дож — каза той с висок и надменен глас. — Пристигнах навреме. Последвай ме Марино! Съветът на тримата желае да те види в палата.

— Съобщете по-точно вашата мисия, Силвио Зиани — отвърна Марино, който бе изтеглил сабята си, след като отстрани нежно Анунциата. — Искат да ме убият, за да заглушат гласа на обвинението и моите страшни обвинения. Но, ако аз падна и изчезна, гласът на престъплението не ще се заглуши с мене.

— Предайте се, Марино Маринели! Виждате тия карабинери отвън! Една дума е достатъчна, за да превърнат в трупове всички тук! Обаче Съветът на тримата желае да ви съди по постановленията на закона. Последвайте ме!

— Кой ви е дал право да насилвате нощем вратата на моята къща? — извика старият и честен Андрея, треперещ от гняв. — От кога жилището на един венециански гражданин е без защита от карабинерите и от други натрапници?

— Мълчи, стари безумецо, или ще заплатиш безразсъдството с живота си! — заповяда Зиани, който се раздразни.

— Нито крачка към този благороден синьор, който е мой гостенин и мой скъп приятел! — подзе Андрея Фарсети, заставайки между Марино и началника на карабинерите. — Аз ще го закрилям със своята гръд. Гостоприемството, което е получил при мен, е свещено!

— Махни се от пътя ми, безумецо! — викна Силвио Зиани и блъсна Андрея, докато Марино се опитваше да изтегли назад великодушния старец.

— Марино, остави ме — каза заповеднически последният, освобождавайки си ръката. — Назад, вие другите! Вън от къщата ми, убийци, или ще повикам на помощ рибарите от Сан Николо. Вие не ще стигнете до него, освен като минете през трупа ми!

— Умри тогава, щом като искаш! — отвърна кикотейки се началникът на карабинерите, който, обхванат от ярост, заби сабята си в гръдта на стареца.

Една покъртителна сцена последва това кърваво дело.

Анунциата изпусна един сърцераздирателен вик и се спусна между жестокия началник на карабинерите и простряното тяло на баща си.

Силвио Зиани хвана грубо нещастното момиче и го отхвърли настрана.

Всичко това се свърши за няколко секунди.

Слугинята се бе спуснала навън с викове. И Анунциата също излезе вън от къщата и се скри в нощната тъмнина. Карабинерите нямаха заповед да я спрат и затова не й попречиха да избяга.

Тя желаеше да отиде и потърси помощ, желаеше да спаси баща си и Марино, като повика рибарите да им помогнат. С развяващи се от вятъра коси и дрехи тя тичаше към техните далечни колиби. Отчаяният й глас се разнесе силно и страшно из забуления в мрак остров и надвиши бученето на морето, предизвикано от бурята.

— Негоднико! — извика Марино, като видя, че старият Андрея падна. — Ти ще заплатиш това с живота си! Бъди проклет!

Обзет от силен гняв, той отправи сабята си към Силвио Зиани. След няколко удара на сабите, началникът на карабинерите разбра, че Марино не бе по-малко вещ от него във фехтовалното изкуство и че е изложен на опасността да бъде скоро ранен и победен.

— Защо зяпате, проклети ленивци? — викна той на хората си. — Обезоръжете незаконнородения… Трябва да го заловим жив, за да го представим още тази нощ пред Съвета на тримата.

Докато в тази стая на рибарската колиба, обикновено така тиха, а сега изпълнена с шум на оръжия и облята с кръв, войниците на полицията се нахвърлиха върху Марино Маринели, Анунциата, терзана от смъртен страх, тичаше от къща на къща, удряйки с белите си нежни ръце капаците на прозорците и вратите.

— На помощ! — викаше тя. — Елате всички, карабинерите убиват баща ми и Марино Маринели!

Рибарите, разбудени от първия си сън, скачаха от леглата си и отърчаваха към вратата.

Там виждаха Анунциата като сянка в нощта, с разпусната коса и развята от вятъра дреха, с променено от ужас и болка лице. Те чуваха да се разнасят отчаяни викове:

— Спасете ги!… Спасете ги! Имайте милост! Карабинерите убиват баща ми и Марино.

Тя скоро събра една група решителни мъже.

От всички колиби излизаха при вика на младото момиче рибарите и техните помощници, въоръжени със стари оръжия и всичко каквото им бе попаднало под ръка.

— Ето ни!… Какво се е случило? Водете ни! Къде са проклетите карабинери? — се питаха те един друг.

Анунциата хвана за ръка Тонино, който се бе въоръжил с едно старо копие, и го поведе към колибата на баща си.

Другите, размахващи стари саби, лопати и железни прътове, ги следваха, решени да се притекат на помощ и да закрилят стария Андрея, който беше обичан и уважаван от всички.

Анунциата тичаше с трескава бързина.

Стигайки до колибата, тя изпусна един вик, който накара всички да потреперят… Тя влезе в стаята, където лежеше бездушното тяло на баща й.

Силвио Зиани и карабинерите му бяха заминали. Марино Маринели беше изчезнал. Без съмнение, той бе паднал и войниците от полицията го бяха отнесли, мъртъв може би, за да го предадат на инквизиторите.

Рибарите, възмутени и раздразнени, не намериха нищо освен безжизненото тяло на стария Андрея, до което неговото дете отчаяно си кършеше ръцете и в един ъгъл тежко ранения негър.