Г. Тение
Мистериите на Венеция (61) (или Омраза и любов)

18. Вилата Маринели

Една вечер, около осем дни след като Съветът на тримата бе възложил на Хасан мисията, двамата негри тръгнаха за остров Сан Николо. Те желаеха да стигнат до Маламоко, където да почакат тръгването на някой кораб за Анкона. Тяхната цел бе да слязат после на брега, на юг, за да намерят благоприятна точка, от която да се отправят за острова.

Сазим, по-едър и по-широкоплещест от Хасан, приличаше много на Горо. И единият, и другият имаха еднакъв ръст и почти еднакви форми. Що се отнася до изражението на техните лица, то и тримата си приличаха. Те бяха, както единият, така и другият, с черни коси, остри черти, обърнати устни и блестящи очи. Носеха еднакви бели панталони и червени дрехи.

Хасан и Сазим се сбогуваха с Пиетро, който ги бе довел с една правителствена гондола, и се отправиха по пътя, който водеше по дюната на острова до Маламоко.

— Моите поздравления на Маринели! — им извика Пиетро, когато се отдалечаваха. — Ако успеете да му забиете някой нож в гърба, радвайте се, че можете да бъдете още живи!

Двамата негри продължиха пътя си, без да отговорят.

— Хм! — каза Сазим, обръщайки се към Хасан на техния матерен език. — Ние сме глупци в сравнение с този Горо. На мене по ми би било приятно да служа на този Маринели!

— Неговият остров дяволски ми харесва и на мене! — каза Хасан. — Ако се разсъди добре изглежда, че този Горо има силно обоняние, обръщайки гръб на палата на дожовете и причислявайки се към Маринели! Обаче, иде ми нещо на ума, Сазим…

— Какво? — попита последният.

— Е добре, рано или късно работите на краля на острова ще тръгнат зле и тогава… ти знаеш ли поговорката? Когато го хванат, тогава ще го обесят… Ние ще бъдем изложени за нищо.

— А ако резултатът бъде обратен, Хасан?

— Обратен ли? — промърмори последният.

— Кой знае. Хасан! Може би Маринели да бъде победител и да обеси неприятелите си?

— Подобна работа е невъзможна, Сазим, ако ние имаме щастлива ръка. Ех, кралят на острова не се съмнява, че ние желаем живота му, че съдбата му е в паши ръце.

— Уви! Това още не е направено! — каза другият негър.

— Страхуваш ли се, Сазим?

— Хм! — каза последният. — Предпочитам някоя друга работа за свършване, тъй като този Маринели не е лесно достъпен. Имам предчувствие, че тази е последната стъпка, която предприемам. Ах, Венеция ни плаща много зле за рисковете, които поемаме.

— И аз мисля същото — каза Хасан. — Знаеш ли каква е моята идея, Сазим?

— Не. Обясни ми Хасан. Ти често си гениален.

— Ако ние трябва да рискуваме да увиснем на въжето — подзе Хасан, хвърляйки плах поглед наоколо, — ако нашият живот е в опасност, тогава ще постъпим като Горо!

— Ти искаш да кажеш…

— Че ще минем в лагера на Маринели. Не желая да рискувам главата си! — каза Хасан доверително.

— А какво ще помисли старият Карманиола?

— Мълчи! Аз ще бъда осъден на смърт, ако ти повериш някому това, което ще ти кажа. Какво ме интересува дон Виторио, когато моят живот е на карта! — каза Хасан.

Сазим се засмя.

— Ти имаш право — промърмори той. — Всеки да търси предимството, където го намери. Ние не трябва да се хвърляме направо в огъня със затворени очи.

— Моето решение е взето! Ако успеем да убием краля на острова, ще ударим голяма плячка.

— Вярваш ли, че благородниците от Венеция ще удържат на обещанието си? — прекъсна го Сазим обезпокоен. — Ние сме само негри или иначе казано роби. Не се радваме на никакви права.

— Те не могат да ни откажат нашата награда! Ако, напротив, пропуснем нашия удар, тогава ще минем в другия лагер и ще служим на Маринели. Ако кралят на острова не успее в опита си, ще използваме някой особен случай да се спасим.

— Отлично Хасан, ето един великолепен план! — потвърди Сазим.

В този момент двамата негри се доближиха до вилата на сеньора Летиция Маринели. Тази лятна резиденция, някога оживена и весела, от дълги години бе пуста и тъжна.

Внезапно Хасан се спря.

— Какво има? — попита Сазим изненадан.

— Погледни там — промърмори Хасан, като показа с пръст вилата на Маринели. — Никои не обитава тая вила от оная фатална вечер, в навечерието на смъртта на Маринели, която получи от мен покана да посети палата на Карманиола… А сега, какво означава тази светлина, която прониква от прозорците?

— Не виждам нищо! — каза Сазим.

— Ето, пак погледни!

— Да… Ти имаш право, като че ли някой минава със свещ в ръка през стаите.

Двамата негри, неподвижни като статуи, гледаха втренчено вилата, която се издигаше в подножието на дюната, мълчалива и тъжна, сред една необработена градина.

— Чудно! — промърмори Хасан. — Много чудно! Какво означава тази светлина в полунощ?

— Да се промъкнем да погледнем там! — отговори Сазим с писък глас.

Хасан енергично поклати глава.

— Не обичам да бъда в присъствието на духове! — каза той. — Бррр!

— Вярваш ли, че метресата на дожа се разхожда още там?

— Кой знае?

— Ела, последвай ме! — каза Сазим твърде ниско. — Ние ще се приближим, без да ни чуят.

При тия думи той се промъкна по дължината на живия плет на градината и спря на едно място, откъдето можеха да наблюдават по-добре прозорците.

Светлината се появяваше отново, минаваше от прозорец на прозорец, после изчезваше.

Сазим направи знак на Хасан, който го последва от известно разстояние и изглеждаше малко поуспокоен.

— Какво виждаш? — попита той Сазим.

Вместо отговор, последният му показа един от прозорците. Хасан се прилепи до стената и погледна по направлението, което му бе посочил неговият другар.

— Това е тя! — промърмори той. — Тя е права до прозореца си. Ах, тя има страшен вид! Ела… Да не стоим близо до пея!

— Сега тя отива по-далеч — каза Сазим ниско. — Тя изчезна от прозореца.

— Ти я видя също, нали?

— Да. Желаеш ли да кажеш на твоя господар, стария и богат Карманиола, какво става във вилата Маринели?

— Ти си безумец! — каза Хасан ниско. — Какво ме интересува това?

— Трябва да потърсиш стареца. Той ще започне анкета и ще изясни тази мистерия.

— За нищо на света! — отговори Хасан. — Той ще изпрати както обикновено мен. Не желая духът на сеньората да скочи на гърлото ми и да ме задуши! Ба, какво ни е грижа нас? Ела!

Хасан хвана Сазим под ръка и го повлече боязливо покрай стената до пътя.

Двамата негри размениха още няколко глупави забележки относно привидението, което бяха видели, когато Сазим направи едно предложение на своя другар.

— Не желаеш ли по-добре — каза той — да отидем да изпием по една каничка вино при стария Жамбо, в „Чайката“?

— О — каза Сазим, — кръчмарят от „Чайката“ затваря заведението си чак на разсъмване! Тази кръчма е пълна винаги с матроси, моряци, рибари и гондолиери. Много пари прибра този Жамбо!

— Във всеки случай неговото вино е добро — каза Хасан, — а аз съм така жаден.

— И аз също! — рече Сазим и избухна в смях. При тия думи двамата ускориха крачките си.

След малко Хасан се обърна и показа с пръста вилата Маринели, като че ли още не бе успял да се отърве от ужаса.

— Не обичам да имам работа с мъртвите! — каза той.

— Забелязват се вече складовете на Маламоко — обади се Сазим, променяйки темата. — Днес старият Жамбо трябва да ни черпи като принцове. Твоята кесия пълна ли е, Хасан?

— Нямам нито повече, нито по-малко пари, отколкото ти — отвърна последният. — Ние получихме в палата на дожовете двадесет зекини, които си поделихме. Трябваше да дадем всеки по четири зекини на този проклет кръчмар от арсенала. Останаха ни само по шест, а пътят е дълъг.

— Любопитен съм да зная — каза Сазим, кикотейки се — колко ще ни останат, когато платим в „Чайката“. Както съм жаден, желал бих да изпия всичките си пари.

— И аз също — заяви Хасан. — Нищо не ми е по-сладко от това да пиянствам.

— Кръчмата е близо — каза Сазим. — Прозорците са изцяло осветени. Много народ трябва да има в „Чайката“!

Двамата роби шпиони ускориха крачките си и се отправиха към прочутата кръчма в пристанището на Маламоко, където бедният Бертучио бе паднал в ръцете на полицаите.

Като че ли щастието се усмихваше тази нощ на пратениците на инквизицията. Действително в един ъгъл бе седнал един негър. Той не бе друг, освен храбрия Горо, който очакваше зазоряването, за да използва тръгването на един кораб и да напусне пристанището.

Бе решил да не пропътува пешком цялото разстояние до Рим. Предпочиташе да измине по-голяма част с кораба. Бе се споразумял със собственика на един крайбрежен кораб, който щеше да вдигне котва за Анкона сутринта и този успех го бе зарадвал.

Дълги часове го отделяха от момента на тръгването. Предпочете да прекара в кръчмата, отколкото да чака на борда. Бе си поръчал една кана хубаво вино, а също така хляб и риба.

Той спокойно се хранеше и мислеше, че е вън от всякаква опасност.

Горо се отличаваше от повечето си съотечественици по своята трезвост. Той пиеше често, по винаги по малко И никога не се напиваше.

Тъкмо поглеждаше колко вино му е останало, когато вратата на кръчмата шумно се отвори.

На Горо му се стори, че вижда мираж. Обаче той запази присъствие на духа… Двамата негри, които той познаваше много добре, се бяха появили на вратата. Единият бе Хасан, довереният слуга на стария Карманиола, а другият — Сазим, който отдавна изпълняваше тайна служба в инквизицията.

Горо за момент бе изненадан. Да не би да са го следили? Да не е попаднал в клопка?

После се съвзе.

— Не — каза си той, след минутно размишление, — никой не може да подозира моето присъствие в кръчмата. Само дожесата е получила моето доверие и знае, че съм тръгнал за Рим. Може ли да ме е издала на шпионите? Тия двама негри са може би мои съперници. Дали не ги е избрала тя?

За щастие, обстоятелствата благоприятстваха Горо. Той се прилепи към масата, постави ръце върху нея и отпусна тежко главата зад каната като уморен човек.

Двамата негри се отправиха на противоположния край на кръчмата. По такъв начин Горо можеше от своя страна да ги наблюдава и следи. Тълпата от викащи и смеещи се клиенти го прикриваше от очите на шпионите.

Храбрият служител на Маринели не можеше да сдържи радостта си при мисълта за добрата шега, която щеше да изиграе на своите неприятели. Той поднесе каната до устата си и отпи голяма глътка. После постави съда на масата и се престори, че заспива отново.

През това време Сазим извика стария Жамбо, винаги зает с работа, хвърли една зекина на масата и с надменен тон поръча две бутилки сиракузко вино.

Той хлопна езика си, като че ли предчувстваше аромата на това фино вино, после хвърли изпитателен поглед около себе си и заразглежда всички, които бяха близо до него.

Едни шумно се смееха, други жестикулираха и тропаха силно по масите, трети играеха хазартни игри. Хасан обърна голямо внимание на този разнообразен спектакъл и не различи Горо, седнал в дъното на залата.

Горо, виждайки кръчмаря да занася на негрите каните с виното, което бяха поръчали, излезе отново от своя привиден сън и погледна двамата пиячи. Единият и другият действително бяха започнали да пият деликатното питие с такава жажда, като че ли не бяха пили нищо от осем дни.

— На добър час! — си каза негърът на Маринели. — Пийте, пийте, приятели. Обърнете още няколко чаши, докато започнат да ви се заплитат езиците!

Той започна да се смее и реши да не пие повече, за да може да следи съперниците си.

Малко по малко последните се оживиха и започнаха с жестове да проявяват пиянството си.

В този момент Горо стана. Той можеше да използва това благоприятно обстоятелство и да напусне кръчмата, като изиграе неприятелите си, но чувстваше непреодолимо желание да им говори, да ги накара да признаят своите планове.

Първо поднесе ръката си към пояса, за да се увери, дали камата му е там, после се приближи до Сазим и Хасан.

— Хей! — каза той, удряйки по рамото последния. — Добре прекарват живота си двамата негри.

При вида на Горо, който ги заговори на техния матерен език, единият и другият показаха учудването си. Хасан скочи от стола си и погледна новодошлия с изненада.

— Горо е добър момък! — продължи робът дружелюбно. — Той ще седне при своите съотечественици и също ще се забавлява.

— Горо, тук, в кръчмата! — извика Сазим и хвърли лукав поглед.

— Не очаквах подобна среща! — каза Хасан, чието пиянство изглеждаше, че бе изчезнало веднага.

Горо се престори на пиян и се направи, че не забелязва споразумителните погледи, които си размениха двамата негри.

— Тримата негри ще си поговорят! — каза служителят на Марино. — Аз изпразних каната си. По дяволи грижите и всички християнски кучета! Проклети палачи на бедните негри. Те нямат всеки ден пари да пият и задоволяват жаждата си… това живот ли е?

— Ти, ти можеш да говориш така, но ние, ние трябва да мълчим! — каза Сазим, обръщайки се към Горо.

Последният, окуражен от тия думи, подзе:

— Ние сме бедни езичници, изтръгнати от Тунис, за да служим на християнските кучета, които ни тормозят, когато са разгневени, с кое право те се осмеляват да малтретират добрите роби негри?

— Ще ти кажа — отвърна Хасан с усмивка. — Парите са, които им дават това право.

— Да, това са парите! — повтори Сазим.

— О, каква добра шега могат да изиграят негрите на благородниците, които ги измъчват — викна Горо — и които ги правят роби.

Той се прекъсна.

— Е, добри другари — продължи той, — защо не изиграете християнските кучета, които са притиснати като врата на звяр?

— Уви, каква полза? — каза Хасан. — Да бъдеш роб на Маринели, не е ли същото нещо?

— Горо не е вече роб на Маринели — отговори той. — Ах, негрите ще зяпнат от чудо, ако им кажа. Да, той е вече свободен и служи на този, когото хареса. Ако той беше свързан към личността на Маринели, като Хасан с Карманиола, какво ще търси в Маламоко. При това незаконнороденият отдавна е напуснал Венеция.

— Хм! — каза Хасан. — Вероятно той не е могъл да те вземе със себе си.

— Негърът се мами — отговори Горо. — Знае ли той, какъв господар си е избрал бившият роб?

— Великия капитан, нали? — каза Сазим.

— Това не е вярно! Сазим разказа една стара история… Горо не служи вече на него. Той служи на едного, който заема по-високо положение. Чуйте как зекините дрънкат в джоба му.

Хасан и Сазим отвориха широко очите си.

— Негрите — продължи служителят на Маринели — са глупави, че работят за няколко квартини, които едва стигат, за да си погуляят една нощ. Парите са дадени за по-хитрите!

Хасан се готвеше да зададе по-пряк въпрос на Горо, когато последният се обърна и извика на кръчмаря:

— Хей, Жамбо, господата умират от жажда. Две кани от най-доброто ви вино. Горо плаща!

Двамата негри посрещнаха въодушевлението на техния противник с доволна усмивка. Те го гледаха как дава на кръчмаря две жълтици и в очите им светеше алчност.

В един момент лелееха надеждата да убият Горо и да го ограбят, но предварително щяха да вкусят доброто вино, което последният им бе поръчал.

— Още не си ни казал на кого служиш? — подзе Сазим, щом отпи от виното си. — Да не е дожа?

Лицето на Горо доби презрителен израз.

— Дожът е само слуга на инквизицията. Аз служа на дожесата.

— Тя ли ти плаща така щедро?

— Тя е много по-щедра — каза негърът — от стария благородник на Големия канал, който натоварва служителите си с трудни мисии, но не им заплаща със злато.

Хасан изглежда съчиняваше някакъв план и беше замислен.

— Ще ти доверя нещо — каза най-сетне той на Горо. — Обещаваш ли да пазиш тайна?

— Говори — каза служителят на Маринели, — не съм бъбрив и заслужавам доверието ти!

— Е, добре! — продължи Хасан. — Вилата на Маринели е обитаема. Покойната сеньора не се намира в гроба. Нейната душа се е върнала в старото жилище, сред живите… Какво! Ти се смееш, Горо? Запитай Сазим!

— Да, ние я видяхме да се разхожда зад прозорците на вилата, като една мрачна сянка, която ту се появява, ту изчезва — каза Сазим.

Тогава Горо разправи как бе чул, тук и там да се говори за духове, за полунощни страшни сенки, за призраци, недоволни от гробовете си и от предишния си живот.

— Не забелязах нищо в съседство с вилата — добави той. — Впрочем, аз не съм посещавал отдавна тази самотна къща.

Двамата роби разказаха отново това, което им се бе случило.

— Не обичам да срещам призраци — отговори черният.

— Също и ние. Избягахме и понеже бяхме жадни, влязохме тук.

— Ето, кое е чудно! — извика Горо, смеейки се. — Двамата негри са дошли чак в Маламоко да угасят жаждата си!

Сазим и Хасан отговориха, че отдалечавайки се от вилата, бяха тръгнали наслуки и бяха влезли в кръчмата, привлечени от блестящата светлина на прозорците и шума, който идеше от вътрешността.

— За твое здраве! — каза тогава Сазим и вдигна чашата си. — Няма ли да пиеш с нас, Горо?

— Не, пих вече предостатъчно. Чувствувам мозъка си размътен. Пийте сами!

Двамата негри жадно, жадно, поглъщаха съдържанието на чашите си, после Сазим стана и заяви, че е вече време да тръгват.

— Ние ще се завърнем във Венеция — каза той. — А ти къде отиваш? — попита служителя на Маринели.

— Ще тръгна за Анкона — отвърна последният — по заповед на дожесата. След това ще продължа за Рим.

Хасан изглеждаше учуден от изявленията на негъра и го попита дали някой кораб ще тръгне сутринта, дали познава в пристанището някой кораб.

Горо показа тайно с пръст един едър морски вълк с обгоряло лице, украсено с брада, който бе седнал на една съседна маса, заедно с кормчията си и весело пееха.

— Ето моя човек! — каза той. — Не го познавах, докато не го запитах за цената на пътуването. Очаквам да стане, за да тръгна и аз.

При тия думи двамата прислужници поздравиха Горо и напуснаха кръчмата.

Едва се намериха навън и се впуснаха да разговарят свободно за техните злодейски намерения.

— Джобовете му са пълни със злато — каза Хасан. — Ние трябва да го заловим преди да се е качил на кораба.

Сазим каза:

— Да не извършваме една лудост за няколко зекини. Да се задоволим да тръгнем на неговото място върху кораба и няма вече защо да се страхуваме от него.

Докато бандитите провеждаха този мистериозен диалог, Горо ги проследи с очи и откри ясно техните злодейски намерения.

— Негодниците — си каза той — са заслепени от златото на Горо. Те очакват момента, когато аз ще бъда сам, за да се хвърлят отгоре ми, да ме убият и да ме ограбят. Нека да се пазят. Често измамникът сам пада в гроба, който е приготвил за своя съсед. Най-добре ще се смее този, който ще се смее последен!

В този момент капитанът стана. Горо направи същото и излезе от кръчмата.

Три часа отзвъни часовникът на пристанището. Вече зората бе започнала да примесва своята светлина с мрака на нощта. В тази сива атмосфера се чувстваше фученето на лек морски вятър, който освежаваше. Корабите, шлеповете и лодките, привързани по дължината на пустия кей, изглеждаха задрямали и необитаеми.

Горо остави капитана да тръгне напред, затвори вратата на кръчмата и се намери сам върху шосето. Искаше да предизвика подлостта на двамата негри и да бъде нападнат от тях без свидетели, без присъствието на никого.

Попипа камата си и погледна внимателно наоколо. Не откри нищо подозрително върху кея, пито по мостовете на разните кораби. Последните, като че ли се събуждаха от дрямката си, под влиянието на повдигащите се вълни. Техните платна, полуотпуснати, се надуваха напразно и веригите на котвите им скърцаха с монотонен шум.

Горо, не забелязвайки никаква следа, която да му покаже присъствието на неприятелите му наблизо, се отправи по посока на кораба, тръгващ за Анкона, който се намираше на около петдесет метра от кръчмата.

Но привидната сигурност, която го обкръжаваше, му вдъхваше безпокойство и разпалваше подозренията му. Той знаеше алчността на негрите и удара, който му готвеха. Какво означаваше тяхното отсъствие? Бяха ли отишли в някоя друга кръчма?

Разсъждавайки, Горо бе стигнал близо до кораба, който щеше да го отведе. Нищо не мърдаше на борда. Само дежурният моряк бе седнал на предната част на мостика, върху куп въжета и Дремеше. Всички хора от екипажа спяха още в хамаците си. Също и капитанът, веднага след връщането си се бе прибрал в кабината, за да си отпочине един час.

Една проста дъска служеше за минаване между кораба и кея. Наблизо се намираше цяла грамада от разнообразни стоки, предназначени за товарене.

В момента, когато негърът си пробиваше път между разните бали и сандъци, за да достигне до дъската, внезапно спря. Чувство на недоверие се изписа на лицето му. Предусети някаква клопка. Помисли, че неговите противници са използвали това безредие от пакети и сандъци, за да се скрият и очакват минаването му. После отхвърли тази мисъл и тръгна по дъската.

Но едва бе направил крачка по дъската, когато тя се задвижи силно под краката му. Той загуби равновесие и вече падаше във водата, когато успя да се вкопчи в дъската, която му бе изневерила. Но един груб удар на Сазим накара ръката му да я изпусне и Горо падна между кораба и кея, в мътните зеленикави води.