Г. Тение
Мистериите на Венеция (9) (или Омраза и любов)

9. Каторжникът от Тулон

Един от най-облагодетелстваните кътове от природата измежду всички части на френското крайбрежие на средиземно море е Прованс.

Там, където обширното синьо море, под едно вечно ясно небе, царуваха само две годишни времена — пролет и лято. Там цъфтяха най-хубавите рози. Там през миналите векове звучаха любовни песни на трубадурите.

Над леко развълнуваното море духаше хладен вятър, наситен от аромата на цветята.

Топлите лъчи на слънцето правеха да зрее сочното грозде, смокините и маслините. Цялата благодат на небето се разливаше върху този цветущ бряг, по дължината на който се намираха градовете Ница, Тулон и Марсилия.

Един хубав летен ден, около един месец след събитията, станали във Венеция, един голям тримачтов кораб мина край Иерските острови, край Тулонския нос и влезе в голямото военно пристанище на Хенрих, кралят на Франция и Навария в Средиземно море.

Лекият морски вятър издуваше кафявите платна и тикаше бързо кораба, на голямата мачта на който се развяваше знамето на Венеция.

Всички кораби и галери на Франция и чуждите държави, хвърлили котви в пристанището на залива, издигаха своите знамена, за да поздравят адриатическия лъв.

Военните кораби от ескадрата дадоха оръдейни изстрели, за да изразят почитта си, която изпитваха към кораба на могъщата република, с която крал Хенрих IV се намираше в приятелски връзки.

Можеше да се каже, че този кораб бе изпълнен с гордостта на Венеция, като се видеше царственото спокойствие, с което плаваше.

Капитанът на отделението артилеристи, които се намираха на тримачтовия кораб, заповяда да се отговори на поздрава със залп от големите и тежки оръдия, които показваха през отворите на кораба големите си черни и страшни гърла.

После платната бяха сгънати с голяма точност и превъзходен ред. Командите се разнесоха от моста и след няколко минути венецианският кораб хвърли котва близо до обширния и могъщ арсенал на Тулон, построен под грижите на Хенрих IV.

Върху кораба царуваше отличен ред и строга дисциплина, които бяха направили от Венеция най-могъщата крайморска държава в Южна Европа.

Скоро тримачтовият кораб бе доближен от множество гребни лодки, в които се намираха висши офицери и чиновници от пристанището, желаещи да поздравят лично венецианския капитан и да го поканят на едно празненство при коменданта на крепостта.

Те постъпваха така, за да засвидетелствуват верността си към волята на владетеля, който още отдавна бе дал нареждания да се отнасят към Венецианската република и нейните представители винаги с най-големи почести. Не се ли хвалеше той самият, че името му е записано в „Златната книга“ на венецианските благородници.

Капитанът, обаче, бе принуден да отклони поканите, отправени към него и офицерите му, тъй като имаше изрична заповед да тръгне обратно за Венеция, щом изпълни мисията, която му бе поверена от дожа и съвета.

Тази мисия се състоеше в това да предаде на коменданта на крепостта един държавен престъпник, който да работи в каторгата.

Пергаментът, който съставляваше препоръчителното писмо на капитана на кораба, съдържаше, след уверенията в искрено приятелство, молбата да се причисли към хората на каторгата осъденият Марино Маринели и да се отнасят към него безмилостно, като към другите каторжници.

Обръщаше се внимание към опасния характер на осъдения и върху необходимостта да се натоварва с най-тежка работа, без да му се дава ни най-малката свобода.

Поясняваше се, че е осъден на доживотен затвор и се заключаваше, че републиката е готова да се отплати, щом й се представи случай.

Пергаментът бе скрепен с подписите на дожа и членовете на Върховния съвет на Венеция.

Комендантът на Тулон изпрати на борда на тримачтовия кораб един офицер с четирима пазачи от каторгата, които трябваше да приемат осъдения Марино Маринели, да го оковат и да го отведат веднага в галерията, където той трябваше да бъде прикован като другите каторжници.

Четиримата войници — пазачи от галерията, с техните малки якички, къси черни панталони, кожена шапка, украсена с едно перо и пояс, на който висяха една сабя и един нож, се изкачиха на борда на тримачтовия кораб, водени от техния офицер; същевременно венецианският заповяда на моряците си да отидат и потърсят затворника в хамбара и да им го предадат.

При все че Марино Маринели бе прекарал повече от една седмица сред разваления въздух на един тъмен хамбар, подхвърлен на всевъзможни лишения, той се яви прав и горд пред офицера на каторгата. Неговата физиономия беше тъжна, но нито една дума на оплакване, нито едно проклятие не излизаше от устата му. Той знаеше, че капитанът и неговите войници бяха само оръдия на една по-висша воля; не бяха те, на които трябваше да излее своя гняв и своето желание за отмъщение, но тия, които бяха подписвали пергамента, които му бяха отнели неговия баща и които сега искаха да унищожат човешкото му достойнство.

Войниците, чиято войнствена физиономия и брадати лица не бяха никак симпатични, поискаха да турят ръката на Марино Маринели и да оковат този каторжник, предаден на тях.

— Ще ви последвам, без да бъда окован — каза Марино на офицера с твърд тон. — Заповядайте на вашите хора да не ме докосват.

Войниците гледаха учудено този осъден, който показваше една такава гордост в момента, когато го отвеждаха в каторгата.

Самият офицер се изненада от държанието и обноските на новодошлия, както и от лекотата, с която говореше френски.

— Слезте в лодката — заповяда той. — При най-малко неподчинение, при най-малкото подозрително движение, ще ви застрелям.

Докато Марино слизаше от кораба в лодката, придружен от войниците, офицерът се сбогува с капитана на кораба и скочи на свой ред в лодката.

Четиримата гребци получиха заповед да карат лодката към оная отдалечена част на залива, където водата заливаше долницата на един голям и страшен военен кораб, боядисан в черно, на борда на който смъртта на някой каторжник оставаше за няколко дни празно място.

Когато лодката достигна до челото на дългия и широк кораб, върху пейките на който бяха седнали нещастни осъдени, у повечето от които не бе останало нищо човешко, тримачтовият венециански кораб вдигна котвата си и се впусна обратно към Венеция. Той трябваше да занесе, колкото е възможно по-бързо на върховния съвет потвърждението, че каторжникът Марино Маринели е пренесен в Тулон и предаден с надлежните инструкции.

Сега неговото положение беше същото, като че ли беше мъртъв и погребан. Даже по-лошо: той бе по-жестоко наказан, отколкото чрез смъртта, тъй като не само тялото бе предадено на бавна смърт, а и душата бе унищожена и смазана в тази атмосфера на срам и позор!

Всички каторжници вдигнаха любопитно глава, за да видят пристигналия нов техен другар в нещастието. Той бе строен, горд и силен. Но след няколко седмици или месеци най-много, той щеше да бъде като другите нещастници с бели и страшни лица, с мътни очи, в които всички физически и душевни импулси отдавна бяха разрушени. Същата съдба го очакваше.

Но, ако каторжниците си направиха тия размишления, в тях не събудиха нито съжаление, нито радост, нито тъга; върху лицата им не се четеше нищо друго освен тъпо равнодушие. Безмълвни, с безжизнени очи, оскотели от работа, която бе свръх човешките сили, заплашени всеки момент да бъдат бити без милост от войниците, те се изтягаха върху твърдата пейка, която им служеше и за стол, и за легло, при едно съществувание, изпълнено с безграничен ужас.

Марино Маринели, предшестван и следван от двама войници, се покатери по една въжена стълба върху галерата.

— Но първо отведете долу роба и го облечете в дрехите на осъдените. И отрежете му тия къдрици, това е недопустим лукс за тази галера.

Марино последва войниците във вътрешността на галерата.

Когато, след няколко минути той отново се появи на моста, пак придружен от войниците, неговата хубава коса липсваше. Вместо мантията си от черно кадифе, той носеше една сива дреха, подобна на тази на пътуващите монаси, с една качулка отзад и която покриваше тялото му до стъпалата на краката, обути в сандали.

Войниците го отведоха до посочената пейка.

Те поискаха да го хванат и подържат през времето, когато ковачът му постави оковите, но Марино заяви, че няма да трепне даже когато нажеженото желязо или чукът засегне месото му.

Старият ковач погледна новодошлия с изненада.

Никога, през дългогодишната си работа в каторгите не бе срещал един каторжник едновременно толкова безстрашен и толкова покорен.

На грубо издяланата пейка, която бе до моста и върху която бе седнал един стар каторжник — неговият бъдещ другар — бе прикована голяма желязна халка, на която висеше една къса верига.

На края на веригата имаше един железен обръч, който се приковаваше на крака на каторжника.

На другия крак един друг обръч го свързваше с една друга верига за крака на другаря му, който бе на същата пейка.

Тази мръсна пейка бе тяхно легло и в същото време тяхно място за работа. Тя представляваше цялото владение на тези нещастници.

Имаше по пет подобни пейки от всяка страна на кораба, двадесет каторжници теглеха двама по двама големите весла, обковани с желязо, които поставяха в движение широкия и тежък кораб, натоварен с няколко оръдия и едно отделение от сто войници.

Марино Маринели не се намръщи даже, когато железните обръчи бяха поставени и занитени на глезените му; когато зачервеното и нагорещено желязо обгори кожата му, нито един болезнен вик не се изтръгна от устата му.

Когато работата на ковача беше привършена, когато един от краката му беше привързан към пейката и другият към другаря му с веригата, Марино обърна очи към последния и машинално го поздрави със снишен глас.

Каторжникът беше седнал, с превит гръб и очи, отправени към него. Той едва му отговори.

Той бе с посивели коси, хлътнали бузи и тъжно лице. Някаква тайна се криеше в това лице, с правилни черти, на което изтезанията и лишенията бяха отнели розовия цвят и пълнота, но не и нежността и красотата на чертите му.

Когато каторжниците получиха храната си и всички, в това число и Марино и неговият другар бързо я погълнаха, разнесе се заповед галерата да бъде поставена в движение.

Марино хвана тежкото и грубо одялано гребло и почувствува, че неговият другар, въпреки че напрягаше всичките си сили, едва можеше да движи ръцете си.

Офицерът и една част от войниците наблюдаваха от близо новия каторжник. Марино движеше греблото с такава мощност, че превъзхождаше другите каторжници.

Въпреки това един от войниците, чието лице, набраздено с белези от заздравели рани, имаше грубо и жестоко изражение, се приближи до другаря на Марино и го удари с една къса пръчка от кораво дърво, която държеше в ръка. Нещастникът потрепера от болка и срам, хвърляйки към войника ненавистен поглед.

— Ти не работиш, роб! Ти само държиш ръцете си за греблото! — извика пазачът на каторжниците и удари втори път осъдения.

— Болен съм — отговори последният с глух глас.

— Това е лъжа, ти се преструваш! — извика немилостивият пазач.

— Оставете го, достатъчно е, че греблото се движи добре — намеси се Марино, който при вида на тази жестока сцена почувствува, че кръвта му се изкачва в главата. Дали ние двамата или аз сам движим греблото, това не е важно.

— Този новодошъл иска да създава закони тук?… Мълчи, робе, или ще накажа и теб!

— Мълчи! — промълви неговият другар по верига.

Марино, обзет от гняв, едва се въздържа.

Работата продължи. Пазачът съсредоточи почти цялото си внимание върху двамата каторжници и не пропусна нито един случай, за да им покаже своята власт и жестокостта си.

Най-после вечерта прекрати тежката работа на каторжниците. Раздадоха им царевичен хляб и няколко маслини. Каторжниците отпуснаха върху пейките отмалелите си от умора тела.

Те нямаха с какво да се покриват през студените нощи, както и през знойните дни, освен с грубите си дрехи и спяха на открито върху пейките.

— Пазете се от войника, който ме удари! — прошепна другарят на Марино, когато те бяха близо един до друг. — Вие имате добри намерения към мене, но не се намесвайте никога между спречкванията между мене и него, ако не искате да изпитате ужаса на вашата съдба.

— Не мога да мълча, виждайки да удрят един болен човек, какъвто сте вие — отвърна Марино с твърде снишен глас, тъй като всякакъв разговор между каторжниците беше забранен. — Оставете ме да работя сам утре, ще го направя на драго сърце за вас.

— За мене ли, един чужденец, млади момко?

— Вие не сте чужденец от момента, когато ние двамата сме привързани към една и съща пейка.

— Истинските приятелски връзки са, които ни свързват заедно… Как ви е името?

— Марино Маринели.

— Пренесоха ви от Венеция тук, за да изпитате адския каторжнически живот! Видях знамето на кораба ви. Аз съм испанец и се наричам Бенито Мадреселва. От пет години понасям тая ужасна съдба, на която вие едва сега започвате да чувствате тежестите.

След няколко минути, старият каторжник, уморен и болен, беше заспал. Неговото лице, което имаше благородни черти, не позволяваше да се предполага, че има прост произход. Какво престъпление, какъв атентат бе довел този испанец върху пейката на каторжниците на борда на една галера на Франция.

Тия въпроси не занимаваха дълго време духа на Марино. Скоро и той заспа и видя на сън своята Анунциата, от която бе отделен от едно голямо пространство суша и море, и която не знаеше къде бе отведен. Виждаше нейното красиво и очарователно лице, чуваше нежния й глас, говореше и за своята буйна любов, за сватбата му с нея…

И грубата ръка на един войник го разтърси, за да го позове на работа.

Той скочи и бързо погледна наоколо. Бенито Мадреселва беше се събудил и му отправи с поглед мълчалив поздрав.

С отчаяно движение Марино сгърчи ръцете си до гърдите.

Венецианският каторжник почувствува още по-живо от вечерта ужаса на срама и унижението, на което бе подложен.

Като някой див звяр от пустинята, когото поставят в клетка, за да сломят силата му между железните пръчки, неговите неприятели го бяха пратили тук, за да го обезсърчат, за да отровят живота му физически и морално едновременно и да изчезне всичко, което го правеше достоен човек.

Обаче, в хаоса на тези мисли и чувства, така тъжни и болезнени, изпъкваше над всичко неговото желание да си отмъсти.

В този момент той се намираше под чужда власт, натоварен с вериги, далеч от родния си град. Но оставаше му още една надежда, една цел в живота: да избяга, да отмъсти на неприятелите си, да освободи любимия си баща!

Няколко седмици изминаха и Марино започна да губи надеждата, че ще може да избяга.

Една вечер, когато галерата, заедно с много други, бе докарана до брега и каторжниците спяха, като само няколко пазачи се разхождаха по моста, Марино, комуто сънят отбягваше, забеляза върху пясъчния бряг един човек, който вървеше бавно и чиито погледи бяха обърнати към галерите, които разглеждаше внимателно една след друга.

Марино се сепна. Един лунен лъч му позволи да разпознае в този човек един негър.

Една внезапна радост го обзе. Ако този негър го търсеше? Ако той беше Горо?

Използвайки един момент, когато пазачите не го виждаха, Марино се изправи и направи знак с ръка.

Едно радостно възклицание се изтръгна от устните му, когато видя, че негърът му отговори също с махане на ръка и побърза да се скрие в съседната малка горичка.