Г. Тение
Мистериите на Венеция (74) (или Омраза и любов)

31. Людовика Марчело

Преди около шестдесет години, Анибал Карманиола, баща на дон Виторио, притежаваше в Гвидека, близо до дожовия палат, разкошна вила.

Старият патриций се радваше на голямо благоволение във Венеция и смятаха, че притежава благороден и великодушен характер. Неговата съпруга бе закрилница на всички бедни в Гвидека.

Виторио, единственият им син, бе тогава двадесетгодишен. Той бе красив и представителен младеж, обсипан с любовта на родителите си.

В летния палат на дожа живееше един стар служител със своята шестнадесетгодишна дъщеря. Той се наричаше Микеле Марчело и бе пазач на дожовото жилище.

Храбрият старец вкусваше, чрез своята работа, спокойствието нужно за побелелите му коси.

Той бе вдовец от дълги години и Людовика се грижеше за бедното домакинство.

Смелата малка дъщеря изпълняваше с усърдия тази си длъжност и скромното им жилище имаше спретнат и кокетен вид.

Често сеньора Карманиола минаваше пред палата и изпитваше удоволствие да гледа обкръжените със зеленина прозорци и четящата Людовика, седнала на един от балконите. Тогава тя я хвалеше нейното трудолюбие, разговаряше с нея и й правеше разни подаръци.

Младото момиче, което прекарваше цял ден само, се радваше в обществото на сеньоритата и очакваше с нетърпение завръщането на знатната дама.

От смъртта на майка си тя не бе изпитала нежност, не бе чула галена дума.

Нейният баща мълчалив и строг човек, който не умееше да показва нежността си, нито да говори нежни думи. Той обичаше искрено дъщеря си, но не й засвидетелствуваше никога обичта си.

Той се отказваше от всяка компания и когато сеньората се приближаваше към палата, се стараеше да я избягва и тръгваше в друго направление.

Един ден тя мина, придружена от своя син. Те поздравиха любезно Людовика, седнала до прозореца си, и продължиха пътя си.

Вечерта Микеле Марчело се завърна. Изглеждаше още по-намръщен, отколкото обикновено.

— Пази се от това младо конте и не се доверявай също и на майка му — каза той на дъщеря си. Людовика се изненада от думите му, погледна го учудено и изрази цялата симпатия, която чувстваше към младия благородник и уважаваната му майка.

— Забелязах чудния блясък, който изведнъж светна в очите му, когато те видя. Може би не схващаш смисъла на моето предупреждение, Людовика, но пази се, не се доверявай на тия хора!

Нещастното момиче не разбра добре думите му. То бе свикнало да посреща упреци и да вижда как неприязънта на баща му към хората се увеличава от ден на ден.

Тя забрави скоро безпокойството, което тия думи бяха възбудили в нея и продължаваше да храни уважение към сеньорита…

Един хубав пролетен следобед, дожът и благородниците дадоха морско празненство върху Големия канал. То представляваше състезание с гондоли, където младите венециански благородници се бореха за наградата.

Плажът на Гвидека бе почернял от зрители. Между тях се намираше и Людовика.

Тя забеляза внезапно изправен в една великолепна декорирана лодка елегантния Виторио. Разкошната гондола мина покрай нея и младият човек поздрави Людовика с дълбоко уважение.

— Веднага всички погледи се обърнаха към нея, като че ли тълпата бе изненадана от вниманието, което дон Виторио бе проявил към младото момиче. Тя наведе очи, поруменя и не отговори на поздрава на благородника.

Обаче едва можа да овладее вълнението, което я обхвана. Сърцето й заби буйно в гърдите, като че дива страст я бе обзела внезапно.

Виторио бе провъзгласен за победител! Той получи от дамите, които съставляваха журито един великолепен ешарп, извезан със злато и диаманти, обви го около себе си и го удържа така през целия ден.

Вечерта настъпи. Морските тържества отстъпиха място на празненствата, давани в салоните и градините на вилите.

Людовика се разхождаше бавно край вилата на Карманиола и минаваше покрай храстите, които граничеха с градината на великолепната къща, когато чу зад себе си шум от стъпки.

Тя се обърна и забеляза Виторио, който се бе завтекъл към нея.

— Намерих те, най сетне, красива Людовика! — извика той, хващайки я трескаво за ръката. — Знаеш ли какво щастие е за мен?

Той я стисна по-силно и поиска да я отведе насила през храстите. Нещастницата затрепери от страх.

— Зная сеньор, че вие спечелихте наградата — отговори тя с задавен глас.

— Но знаеш ли как я спечелих и кой я заслужава повече от мене? Това си ти Людовика! Твоят усмихнат образ ми вдъхваше сила, непозната за мене. Моите ръце, запалени от този непознат огън вдигаха и спущаха греблата с такава бързина, че ми донесоха победата.

При тия думи той махна от себе си скъпия ешарп и го наметна върху раменете на Людовика. Нейните очи блеснаха уплашено.

— Какво правите, сеньор? — промълви младото момиче, обзето от ужас.

— Подарявам ти моя ешарп, хубаво момиче! — отговори съблазнителят, влачейки я със себе си в градината.

— Оставете ме да си тръгна! — извика тя. — Не е прилично да останем заедно на подобно място.

Но вместо отговор той притисна Людовика с обятията си. Целуна я страстно и й заговори за своята любов.

Разни чувства обхванаха душата на младото момиче. Първото бе страстта. След морското тържество, тя бе почувствувала да се запалва в сърцето и странен огън, който не можеше да си обясни. Но тази невинна любов, която бе почувствала към младежа, се изпари под грубостта му…

Тя предусети опасността, която я заплашваше. Изтръгна се от ръцете на прелъстителя и избяга.

— Малка лудетино, не забравяй, че ще ми принадлежиш! Ти ще бъдеш моя, ти трябва да бъдеш моя, хубаво Людовика! — извика Виторио.

Но Людовика не го чу. Тя бе побързала да напусне фаталното място, където Виторио се бе опитал да я направи така грубо своя. Тя се чувствуваше изложена на страшна опасност. Позна, че старият й баща бе имал право, като й каза да се пази от младия галантник.

Когато се прибра запъхтяна в стаичката си, тя отхвърли от раменете си ешарпа, който бе забравила да върне на дон Виторио, и го скри. Не искаше баща й да подозре нейното приключение.

Тя избягваше вече да се среща сама с младия благородник. Но егоистичния Виторио бродеше непрекъснато край прозорците на летния палат, където често Людовика четеше или плетеше. Тя бе свикнала да се разхожда вечер, съвсем сама, край брега на морето. Често там Виторио я дебнеше, скрит зад някой отдалечен храст.

Сеньората не намали своята любезност към младото момиче. Тя не бе узнала за случката, предизвикана от безочливостта на сина й.

Но тя се учудваше на промяната, която бе станала у Людовика.

Струваше й се, че младото момиче е загубило своята природна веселост, своята радостна усмивка. Тя я разпитваше често за причината на тъгата й. Бедната Людовика отговаряше уклончиво, духът й бе зает с дирене на някое средство да избегне настоятелните задиряния на Виторио, който се опитваше винаги да се доближи до нея, когато я видеше сама.

Тя не пророни нито дума пред баща си от страх да не възбуди гнева му.

И така настъпи Сан Марко. Този празник бе най-радостният за жителите на лагуните. Те празнуваха сватбата на дожа с морето и в този ден старият Микеле Марчело бе повикан в палата на дожовете, за да ръководи слугите.

Людовика остана сама в пустия палат през цялото време, докато траеха тържествата в Сан Марко.

Тя бе неспокойна, докато друг път без страх оставаше сам в палата. Тя затвори грижливо всички изходи на жилището и прекара целия ден в работа и молитви.

Надвечер напусна стаичката си и отиде до канала, в пустия остров, за да вдъхне вечерната свежест и се освободи от душната атмосфера на палата.

Виторио Карманиола и другарите му млади благородници бяха заминали всички за палата на дожите. Старият сенатор, баща му, сеньората и всички слуги бяха също заминали с разкошните гондоли за Сан Марко, за да вземат участие в празника.

Веселият и непрекъснат звън на камбаните, виковете и ликуванията на тълпата, долитаха смътно като далечно ехо до пустия и самотен остров.

Щом мракът простря върху каналите и островите мрачния си воал, светлините се запалиха на кулата Сан Марко. Тогава, според традицията, най-ловкият жонгльор започна опасното си пътуване по стоманено въже, обтегнато от върха на кулата до палата на дожовете.

Стигайки на края, той подаде на дожесата един букет от редки екзотични цветя.

Людовика, стояща в сянката, откъсна няколко цветя от храстите, които я заобикаляха, после се прибра в стаичката си и се затвори, за да си почине.

Чувстваше се притисната от някакво безпокойство.

Тя се съблече и си легна. Скоро бе унесена в неспокоен сън.

Много часове изминаха без нищо да смути мирно и невинно спящата.

Внезапно, към полунощ, един необикновен шум я полуразбуди. Обаче, в началото тя не можа да си даде сметка за естеството и произхода на този шум. Повярва, че е чула в съня си нещо подобно на тракане и скърцане, което идеше откъм прозореца. Стана от леглото си и погледна в тъмнината с изпитателен поглед. Стори й се, че забелязва една сянка пред нея.

Тя извика. Попита, дали някой не се намира до прозореца, но не получи отговор.

Людовика се бе събудила напълно. Тя забеляза, че един човек бе счупил едно от големите стъкла на прозореца и бе се вмъкнал в стаята; това откритие изпълни със страх цялото й тяло.

Покри набързо с една дреха треперещото си тяло, после поиска да избяга…

Но в този момент се чу глас от дъното на стаичката.

— Охо, палаво миньонче! — извика влезлият, приближавайки се бързо към нея, за да й прегради пътя към вратата.

— Света Дево, спаси ме! — извика нещастницата, падайки на колене, със сключени ръце.

Тя още не бе открила самоличността на своя нападател. Почувствува, че неговите ръце я хващат грубо. Видя го, че бе маскиран.

— Оставете ме! — замоли се тя. — Какво търсите тук?

— Тебе, красива Людовика — отговори чудовището.

При звука на тия думи, изказани с дива страст, тя позна опасния преследвач.

— Виторио! — извика тя с глас, задавен от гняв и страст. В името на всички светци, идете си!

— Ти се лъжеш, дете. Не се наричам Виторио — извика маската, стискайки бедната Людовика по плътно в прегръдките си.

— Идете си, оставете ме, моля ви се, или ще викам за помощ!

— Ние сме сами в палата — отговори Виторио. — Ти ще ми принадлежиш!

Людовика почувствува кръвта й да се прелива в лицето. Тя оказа на своя съблазнител решителна и отчаяна съпротива. Защитаваше невинността си с цялата си енергия. Прояви свръхчовешка сила, като същество, което чувствува, че загива и защитава живота си. Тя изненада противника си със своята геройска смелост.

Но дон Виторио не искаше да изпусне хубавата си плячка.

Тя му изтръгна маската, заби ноктите си в лицето му и се освободи от ръцете му, но той отново я достигна до вратата.

Започна се ожесточена борба до момента, когато нещастницата, изтощена от толкова усилия припадна и се изложи на волята на своя нападател.

Тя падна в безсъзнание. Никой не бе чул нейните викове за помощ. Бе изоставена от всички.

Изминаха много часове. Утрото настъпи. Слънцето бе високо на хоризонта, когато тя се разбуди.

Струваше й се, че се събужда от един ужасен сън. Нейните дрехи висяха на парцали по тялото й, косата й бе разрошена! По шията и ръцете й имаше кървави драскотини. Вместо да се събуди върху леглото си, тя се видя всред стаята, лежаща на пода. Малко по малко съзнанието й възстанови ужасната действителност. Момичето изпусна ужасен вик, един от ония викове, които проникваха дълбоко. Обзе я лудо безнадеждно отчаяние.

Тя се изправи с голямо усилие. Обзе я дълбока омраза и гняв. Кой се криеше под проклетата маска? Беше ли Виторио, чието име се въртеше в ума й? Тя не успя да различи в нощта чертите на чудовището, което бе извършило насилие над нея.

Но страдание изчерпи силите на нещастницата. Тя се хвърли върху леглото си изтощена, победена и започна да плаче с горчиви сълзи.

На следния ден старият Микеле Марчело се върна в Гвидека.

Людовика го посрещна с безпокойство и притесненост. Страхувайки се от гнева му, тя бе решила да не му открива нищо от това, което се бе случило. Освен това, тя не се осмеляваше да вярва в предположението си. Тя отказваше още да мисли, че нейният насилник е бил дон Виторио.

Тя бе поправила набързо строшения прозорец, бе турила ред в стаичката си, покрила бе с един тоалет белезите по тялото си.

Бащата влезе и не забеляза нищо. Той не изглеждаше изненадан от безпокойството и бледнината, които бяха изписани по лицето на дъщеря му, от това че погледът й избягваше да срещне неговия. Той излезе скоро, за да подхване работата си.

Нещастницата се плашеше от гнева му. Тя бе скрила злощастието, което я бе постигнало, без да предчувства, че ще настъпи денят, когато гордият старец ще узнае всичко.

След два дни старият Микеле извика дъщеря си при себе си, в своята стая.

Беше ли се догадил? Беше ли обзет от предчувствия? Нещастната жертва на благородника без сърце изпита нови страхове…

— Людовика — каза й бащата с един по-друг тон, стараейки се да бъде любезен, — седни до мен. Ще ти съобщя нещо важно за теб.

Младото момиче се подчини, треперещо от страх.

— Ти вече наближаваш осемнадесетата си година, Людовика — изрече той тържествено. — Ти си вече на възраст да се омъжиш. Мой дълг е да ти избера съпруг. Ти не можеш да водиш повече при мене това самотно и тъжно съществуване.

— Как, татко — каза тя с един естествен и затрогващ тон — ти искаш да отделиш от себе си преданата си дъщеря.

— Аз не те пъдя от нашето огнище — каза той. — Желая ти да поемеш твоята роля на жена. Трябва да си вземеш съпруг и да създадеш семейство.

Бедната Людовика напразно моли непреклонния Марчело да я остави при себе си.

— Татко — заплака тя, — не ме карай да те напусна. Не отхвърляй дъщеря си, която те обича и предпочита да се грижи за тебе, отколкото…

— Не, моята воля е непреклонна. Ти ще се омъжиш. Вчера старият Доменико, частният слуга на дожа, се срещна с мене. Ти знаеш, че някога бяхме верни другари по оръжие, в арсенала…

— Да татко, познавам старият Доменико. Той е един много добър старец.

— Е добре, той ми каза, че неговият син Марко е станал втори капитан на една от галерите и търси вярна, работлива и честна жена… Двамата тогава заговорихме за тебе, Людовика. Старият Доменико ми поиска ръката ти за своя син. Познавам Марко като един много добър и работлив младеж. Ти не можеш да намериш по-добър съпруг. Дадох съгласието си!

Людовика затрепери с цялото си тяло. Тя побледня. Нейната душа се измъчваше от ужасна борба. Трябваше ли да признае на баща си срама, който я покриваше? Или, напротив, трябваше, за да запази срамната си тайна?

От благородство, тя забравяше целия си егоистичен интерес, за да мисли само за честта на Марко. Тя се виждаше опозорена завинаги от насилието, което Виторио бе извършил върху нея. Тя се отказваше да измами един честен и доверчив човек. Тя, както своя баща, хранеше голямо уважение към сина на Доменико и отказваше да се омъжи за него и да му занесе срама си.

Тя се замоли още веднъж на баща си да я запази при себе си и да се откаже от намеренията си да я омъжи.

Старият Марчело се учуди от настойчивостта, с която дъщеря му продължаваше да отказва. Нали бе свикнала да му се подчинява даже при най-малкото мръдване на ръката или само на един поглед.

— Моята дума е дадена — заяви той. — А Микеле Марчело не си взема думата назад никога. Искам да те омъжа за Марко и ще те омъжа! Да не си въобразяваш, малка глупачке, че някой сенатор или някой патриций ще ти поиска ръката? Предпочиташ ли да живееш незаконно с някой развратник? Марко е добър войник, който е чужд на лъжите и преструвките. Ти трябва да му бъдеш признателна за честта, че те взема за съпруга. Послушай твоя стар баща, който е по-опитен от тебе. Давам ти шест месеца, за да се приготвиш за най-важния акт в живота си…

— Имай милост към мене, неумолими татко! Не мога, не мога… Послушай молбата ми и не ме принуждавай да сторя нещо, което съвестта ми забранява.

Нещастната дъщеря на Микеле Марчело се хвърли на колене, хълцайки… Вече признанието така дълго скривано, бе дошло на устата й. Тя щеше да открие всичко на стареца, когато внезапно последният се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума, обзет от страшен гняв.

Отчаянието я обзе. Знаеше, че нейният баща не ще прояви никаква милост. Виждаше се безвъзвратно загинала. Бъдещето й изглеждаше като една тъмна нощ, като един вечен ад.

Старият Марчело бе човек с твърди убеждения. Той считаше дъщеря си за дете, неспособно да вземе сериозно решение. Неговият родителски авторитет и гордостта му налагаха да се покаже твърд. Вярваше, че постъпва добре, принуждавайки Людовика към женитбата. Отказът на последната му се струваше като думи на едно твърдоглаво дете, което пренебрегва интересите си.

След като се наплака, Людовика излезе от унесеността си и напусна стаята на баща си.

Тя излезе вън, за да вдъхне от спокойствието на природата и заздрави своята душа, сломена от страданието. Вървеше меланхолично потънала в мрачни мисли, несъзнаваща това, което ставаше около нея. Движеше се под маслиновите дръвчета, които се простираха от палата до брега.

Вървеше така унесена, когато внезапно един глас, чийто тембър й бе познат, достигна до ушите й.

Тя се обърна и по лицето й се изписа изненада. Помисли първо да избяга, като луда, после почака, трепереща от страх.

— Сеньора Карманиола и нейният син Виторио… — промълви тя. — Господи, имай милост към мене!

— Добър ден, мое дете! — й каза дамата, като й предложи приятелски ръката си за целувка. — Ах, колко си бледа. Плакала си без съмнение. Разкажи ми какво се е случило!

Людовика издигна очи и погледна сеньората и нейния син, който стоеше настрана от нея, с ледено изражение на лицето…

Изпусна тогава силен вик. Бе видяла върху бузите на Виторио неизлечимите драскотини, които ръцете й бяха направили. Значи той бе авторът на чудовищното насилие, което я озлочести за цял живот! Клетникът носеше също един белег: този, който една жена му бе направила, като си отмъщаваше със слабите си сили.

Тя се залюля, като че ли ще падне.

— Тичай, синко, да потърсиш бащата на това бедно момиче! — каза сеньората на дон Виторио.

Но едва милостивата дама бе произнесла тия думи, когато Людовика се съвзе и, с едно свръхусилие, превъзмогна ужаса си и отчаянието си.

— Не, не, сеньора — каза тя. — Нищо не ми е, слабостта ми премина. Не се грижете повече за мене.

През това време Виторио се бе отдалечил на няколко крачки. Той си обясняваше ясно цялата тази мъчителна сцена. Знаеше много добре защо Людовика щеше да припадне, защо бе изпуснала ужасния вик, но се престори, че нищо не разбира и гледаше равнодушно. Очакваше с нетърпение да го настигне майка му, която помагаше на Людовика да се задържи на краката си.

— Ти страдаш, бедно дете — каза тя, милвайки бузите на младото момиче.

Нещастницата се обля в сълзи, горещи сълзи на отчаяние и болка. Тъгата като че ли я бе лишила от способността да говори. Тя плачеше безгласно…

Тя драговолно би разкрила на благородната и милостива жена, която й помагаше с такава грижа, престъплението на Виторио, но не искаше да разбие сърцето на майката. Сеньора Карманиола обичаше своя син и имаше вяра в него…

Людовика поблагодари на благородната сеньора за съчувствието, после се отдалечи бързо, като че ли бягаше от едно мъчително място.

Сеньората отиде при сина си и двамата продължиха разходката си. Виторио бе запазил спокойствието си, бе останал равнодушен и студен. Какво го интересуваше скръбта на младото момиче, което бе опозорил за цял живот. Беше доволен, че бе прекарал един развратен час, че бе задоволил егоистичния си каприз. Сега бе студен и равнодушен, както обикновено. Майка му, напротив мислеше непрестанно за печалната случка, на която бе свидетелка. Страданието на Людовика предизвикваше искрено съчувствие към нея.

Сеньората и дон Виторио, погълнати и двамата от различни мисли, стигнаха до тяхната вила, където старият болен сенатор лежеше на леглото си.

През това време Людовика бе тръгнала в противоположна посока на вилата Карманиола и бе седнала самотна под сянката на един храсталак. После тя започна да се моли на провидението да й помогне в нейното нещастие.

Нощта бе вече покрила със своя воал Гвидека, когато тя тръгна към палата, прибирайки се в стаичката си.

Тя си легна. Същите ужасни мисли, същите страшни сънища я занимаваха. Виторио й се явяваше непрестанно в нейния мъчителен сън, като едно отвратително видение.

Радостта да живее невинна като другите момичета, бе отнета завинаги на Людовика.

Любов, надежди, всичко бе загубено за нея. Тя чувстваше само страдание и гняв.

Чувстваше само омраза към своя подъл прелъстител.

Бащата на Виторио умря. Сеньора Карманиола напусна Гвидека със своя син и двамата патриции заживяха в своя палат край големия канал.

Людовика не видя вече проклетия благородник.

Един ден Доменико и Марко дойдоха на острова, за да припомнят на Микеле Марчело обещанието му и да уговорят с него деня на годежа.

Людовика потрепери като видя Марко. Тя не посмя да вдигне очи, нито да се приближи да него от страх, той да не забележи неестествената й пълнота.

Старият Микеле поздрави своя другар и неговия син с една любезност, която не му бе присъща. Той една можа да сдържи цялата си радост, която чувстваше, мислейки за близкия съюз на Марко и Людовика.

Той повика последната при тях и нещастницата трябваше да седне до тримата мъже, които вярваха, че се грижат за щастието й, а съживяваха болезнено тъгата в сърцето й.

Есента настъпи. Вече пет месеца бяха изминали от страшната нощ. Ако се осъществеше всичко, което нейният баща беше предначертал, след един месец щеше да стане венчавката й.

Но един случай, един щастлив случай, попречи на стария Микеле. Марко поиска датата на сватбата да бъде отложена с няколко месеца, понеже галерата, където бе на служба, трябваше да направи едно далечно пътуване. Сватбата можеше да стане чак след връщането на кораба, т.е. идната пролет.

Узнавайки тази новина, Людовика изпусна облекчителна въздишка. Това забавяне й се струваше като подарък от небето.

Старият Микеле, без да се посъветва с дъщеря си, говори от нейно име и заяви, че тя е решена да чака. Горкото момиче се показа тоя ден особено радостна. Не беше ли тази радост подозрителна. Но нейният годеник бе така зает, че не забеляза нищо…

Зимата настъпи. От дърветата на острова изпопадаха и последните листа. Всичко стана тъжно в градините и над околните води.

Людовика избягваше все повече да се показва пред баща си. Страхуваше се да не познае, че е в положение…

Обаче, един ден, ужасното и дълго скривано положение се откри. Микеле Марчело разбра всичко. Той я разпита. Тя призна.

Старецът загуби самообладание. Той поиска да бие, да разкъса на парчета недостойната си дъщеря. После се овладя и я изгони посред нощ вън от дома си. Тя чу след себе си, като страшно й зловещо ехо, проклятие, жестоката прокоба за нещастията и мизерията, които я очакваха.

Тя се опита още веднъж да смекчи гнева му. Върна се към него, хвърли се в краката му, замоли за милост. Но той я отблъсна и й каза да отиде да намери своя прелъстител.

— Ти не си вече моя дъщеря — викна той. — Ти си мъртва за мене. Ах, проклет да бъде денят, в който се роди!

Той й каза, че не желае никога да я види, че й забранява даже да носи неговото име, да го нарича свой баща…

Людовика избяга завинаги от къщата Къщата, където бе прекарала невинната си младост. Струваше й се, че всички фурии на ада са се опълчили срещу нея.

Тя се отправи в нощта, тичайки, заслепена от болка. Тя се отправи към пустата част на острова, далече от къщите и любопитните погледи. Тя достигна вътрешната част на остров Гвидека, която тогава беше засадена с борове. Влезе в гората и се скри в един гъсталак, като един див звяр, изгонен от дупката си. Две нощи и два дни изминаха, без да мръдне от мястото си. Тя посрещаше дъжда, морския вятър, без да се оплаква. Струваше и се, че е станала безчувствена за физическите страдания.

После почувствува, че е обзета от странна слабост. Като че ли цялото й тяло щеше да се разпадне. Тогава тя се посъвзе, изправи се и вървя като луда до момента, когато, изтощена от ужасните страдания, без сили припадна и се повали на брега, на няколко метра от вълните.

Остана така дълги часове. Нещастницата не можа да каже, колко време е траяло нейното полумъртво състояние. Най-сетне дойде на себе си. До нея лежеше едно малко момиченце, добре сложено, с отлично здраве. С буйност, тя грабна нежното създание в ръцете си, притисна го към сърцето си и го покри с целувки, с една нежност, в която имаше и радост и тъга.

После горещи сълзи блеснаха в очите й. Такъв бе поздравът на младата майка към това малко невинно създание, дошло на света без огнище, без баща, без име.

Тя заплака, мислейки за страданията, на които щеше да бъде изложена рожбата й, но майчинската й любов вля в нея нова сила. Тя целуна горещо невинното малко създание, което също плачеше, от глад и студ.

Тя покри детето с шала си, за да го запази от вятъра и дъжда, който бе започнал да вали.

На разсъмване, почувствува мъките на глада и на жажда. Разкъса част от шала си и пови с нея детенцето си.

После се домъкна със скъпоценния си товар до колибите на рибарите и търговците.

Те не познаха бедната просякиня. Едните й дадоха ядене, други за пиене, а една милостива жена й предложи убежище в едно малко незаето зимниче, където можеше да се подслони от вятъра и дъжда.

Вечерта настъпи. Тя се събуди от укрепителния сън, който бе спала през деня с детето си. Тогава я обзе отчаяние, омраза, отвращение към живота.

Какво щеше да стане с нея? Каква съдба я очакваше, нея и нейното бедно дете?

Тя се изправи с един скок. Искаше да отиде при Виторио Карманиола, да се опита да направи една смела стъпка, за да се хвърли на колене и да му поиска смъртта. Искаше да му занесе срама на неговото престъпление, да представи пред очите му цялата негова подлост. Устните й трепереха от гняв, мълвяха глухи проклятия.

Тя напусна зимничето и отърча към брега на острова. Шумът на вълните, които се разбиваха о брега, упражняваше върху Нея особено впечатление. Струваше й се, че един глас й шепне:

— На дъното на тия води ти ще намериш спокойствие. Хвърли се с твоето дете, в това море, което ти се усмихва и мами.

Людовика остана неподвижна дълго време на пустия бряг. Водата мокреше краката й, като че ли я мамеше към гибелта. Чувстваше неудържимото привличане на смъртта, която й предлагаха водите.

После тя се хвърли на колене и се замоли. Отново сълзи се зарониха по бледите й бузи. Поиска прошка от Бога и му направи една затрогваща изповед за всичко, в което можеше да се упрекне. Тя му каза сбогом и поиска прошка за стария си баща, който в заника на своя живот бе постъпил строго към бедната си дъщеря.

Тя целуна за последен път детето, което бе заспало в ръцете й, и щеше да премине несъзнателно от съня към смъртта.