Г. Тение
Мистериите на Венеция (33) (или Омраза и любов)

33. Островът на гробовете

— Вашето безпокойство пак ви обзема, добра Луала, — каза Анунциата на старата просякиня на сутринта след нощната си разходка на остров Сан Николо. — Сигурно се е случило нещо неприятно.

— Не ме питай, Анунциата. Не минава ден, без да се извърши в палата на дожовете някое ужасно престъпление, отговори Луала. Проклети да бъдат Съветът на тримата и неговите шпиони.

— Вашият гняв ме ужасява. Някоя страшна опасност ни заплашва без съмнение — каза Анунциата, напредвайки към старата просякиня със сключени ръце. — Говорете, разкрийте ми душата си!

— Едно предчувствие ме измъчва, мое съкровище, и знаеш, че в подобен случай събитието го оправдава скоро. Не ще имам почивка, докато не се установи истината за този монах, знаеш го, немия монах, ту говорят, че е мъртъв, ту че е жив. Но ще дойде денят, когато ще се каже последната дума на тази афера — добави старата Луала, вземайки мантията си. — Познавам някого, който ще я каже.

— Не се издавайте с непредпазливи въпроси, добра Луала. Понеже всичко може да бъде загубено.

— Ха, ха! — разсмя се старата. — Аз да се издам? Знай, мое съкровище, че Луала е твърде хитра. Тя знае всички пътища и средства, всички допирни точки.

— А за Марино не си чувала да се говори? — попита младото момиче.

— Кой не говори за сина на дожа, Анунциата? Негърът вече отдавна е заминал. Ако съдбата е пожелала, той вече е освободил твоя Марино. Ах, този скъп Марино! Всички говорят за него на Риалто или на площада Сан Марко.

— Какво говорят, Луала?

— Едни казват, че той тръгнал към Венеция начело на значителни сили, за да си отмъсти. Други разправят, че е бил осъден на смърт и екзекутиран в Тулон.

— О, Боже мой!… Не, не, това е невъзможно! — прекъсна я Анунциата.

— Това не е нищо друго освен неоснователни слухове, мое съкровище! Даже някои вярват, че той бил тръгнал срещу пиратите на Риф. Съчинили са и една песен по този повод: един просяк я пее на моста на Риалто. Не искам да ти кажа, Анунциата, понеже сама не вярвам всички тия истории. Но не се безпокой, Анунциата, той скоро ще се върне и ти знаеш, че едно предчувствие на Луала струва колкото една хубава новина.

Анунциата си наведе почтено главата пред своята покровителка и остана замислена. Просякинята се отправи към вратата, за да излезе.

— Да не пристъпяш навън, Анунциата — й викна, издигайки пръста си в заплашителен жест. — За да не те намерят никога карабинерите, които те търсят навсякъде, това зависи главно от тебе. Никой, в противен случай, не ще може да те спаси. Не напущай стаята, чуваш ли?

Като каза това, тя тръгна, за да заеме своето обикновено място срещу стълбовете на катедрала Сан Марко.

Анунциата остана умислена в малката си стая. Тя мислеше за Марино и за думите, които бе произнесла старата Луала.

Момичето сключи ръце и започна да се моли.

Ако Бог не се съгласеше да й върне този, когото обича завинаги, за да изживее с него един щастлив живот, то поне да й позволи да умре заедно с обичния си.

Общата почивка в гроба й се струваше по за предпочитане, отколкото един самотен живот.

Тя придоби смелост, възвърна спокойствието си и се залови за работа с усърдие. Закърпи някои скъсани работи, постави в ред бедната стаичка: накъсо, изпълни всекидневната си работа с точност и усърдие, които толкова се харесваха на милостивата просякиня.

Едно единствено обещание, може би най-излишното, което старата жена изискваше от нея: обещанието да не напуща къщата, й се струваше невъзможно за изпълнение.

Всеки ден, при наближаването на вечерта, тя се чувстваше обзета от едно страшно безпокойство, от една непреодолима нужда да отиде на гроба на своя баща и да се помоли. Той бе смутен в покоя си и ковчегът му пренесен на острова на гробовете, запазен специално за мъртвите.

Веднъж, когато слънцето беше залязло, когато крилата на нощта се бяха разпрострели върху островния град, Анунциата не се колеба повече.

— Старата Луала — мислеше си тя, — не ще се върне скоро тази нощ и аз разполагам с време да отида на острова на гробовете.

Тя мина по малката стълбичка, която й позволяваше да излезе зад къщата, разгледа наоколо и, като не забеляза никого, слезе с пъргави и леки стъпки в старата лодка.

Островът на гробовете се намираше на север от Венеция. Девойката трябваше да тръгне по път, противоположен на този, който бе поела старицата.

Тя мина сега на дължина на канала де ла Фузина.

Тоя път бе обикновено твърде спокоен и почти пуст в този си час. Това обстоятелство бе приятно на Анунциата, която бе изпитала няколко предчувствия както вечерта, когато пресичаше тълпата гондоли в Големия канал.

Без да се бави, девойката отвърза лодката от стълба, за който бе привързана, и се отправи към ъгъла на Санта Марта. Тя достигна бързо една отстранена част от града, където се товареха големи кораби.

Пълно спокойствие царуваше там. Работата бе прекъсната на корабите и само няколко лодки се плъзгаха по спокойните води.

Анунциата проникна също в Големия канал, който пресичаше Венеция по цялото й протежение, и достигна до малкия остров Санта Киара. Лодките станаха по-многобройни. Лодката на Анунциата се отдалечи, а един лодкар пееше една тъжна баркарола.

Младото момиче неволно се унесе в тази мелодия, престана да гребе и се вслуша в беглите тонове, които се носеха над водите.

Малко по малко песента замря в далечината и Анунциата отново хвана греблата.

Единадесет часът още не бе ударил от камбанарията Сан Марко.

Тя достигна скоро до северната част на града и намери острова-гробище с неговите многобройни гробове и неговата малка църква, наричана Сан Мишел.

Стори й се, че различава в далечината, без да бъде напълно сигурна, една галера, осветена с факли.

После светлината изчезна.

— Това са последните ковчези — помисли си тя, — които пренасят от остров Сан Николо на острова на гробовете.

Пълна тишина царуваше наоколо. На широкото море за момент се появи една от ония платноходи, с които си служат жителите на остров Морано, разположен зад гробището, за да отидат в града, после изчезна внезапно като някоя сянка в морската тишина.

Анунциата видя пред себе си камбанарията на Сан Мишел, която даваше синкаво отражение на лунната светлина.

Недалече се издигаше един голям погребален паметник, обкръжен от кипариси, каквито растяха на острова-гробище.

Този храм на смъртта бе съграден от благородниците на Венеция и уреден с голям разкош. Вътрешността му, както и външността, бяха само от мраморни стени, украсени с релефи, статуи и други украшения.

Саркофазите, погребалните плочи и бюстове, които бяха поставени там, съперничеха по богатство и блясък.

Разкошните семейни гробници бяха така стари, че далечните прадеди, правени първи у тях, бяха погребани много на дълбоко.

Кипарисите с гъстите си сенки, равните редици от гъсти и непроницаеми храсти, между тях повечето шипки, които се срещаха на всяка крачка, всичко това даваше илюзия за един мъртвешки град с неговите улици и градини, който нощем мъртвите може би спохождаха.

Всред острова в съседство с църквата, се издигаха няколко малки стари къщи, където живееха клисарите, гробарите и неговите помощници.

Тия хора, натоварени да се грижат за гробовете на богатите, имаха жилищата си по-близо до последните, отколкото до гробовете на бедните.

Даже и в гробището мъртвите се деляха на бедни и богати. Едните, както другите, почиваха в една и съща земя, но техните гробове не бяха украсени.

Анунциата отправи гондолата си към оная част на острова, където предполагаше, че се намира гробът на баща й.

Брегът бе покрит с растителност и мъх. На едно място бе поставен един стълб за привързване на гондолите и до него няколко стъпала за изкачване на брега.

На известно разстояние се забелязваше една червеникава светлина, която проникваше между листата. Работниците работеха още при светлината на факлите.

Анунциата привърза лодката си и скочи нежно и грациозно на земята.

Тя проникна в острова, отправяйки се надясно от църквата, преминавайки между кипариси, мраморни ангели или гробища.

Скрита и закриляна от тъмната сянка на боровете, които следваха след кипарисите, девойката напредваше към прясно изкопаните гробове.

Но тъмнината бе толкова дълбока, че би било невъзможно да намери малката могила земя, представляваща последното жилище на стария Андрея, ако гробарите не бяха поставили в същия вид розите, които украсяваха гроба в остров Сан Николо, и малкия кръст с надпис: Андрея Фарсети.

Тя коленичи и започна да се моли. Нейното лице, осветено от един лъч на луната, изглеждаше като преобразено в красота. Очите й, полузатворени от страдание, оставяха да се претърколят няколко сълзи. Нежните й розови устни мълвяха молитва…

Струваше й се, че е заобиколена от една атмосфера на мир и религиозност… и при все това, съвсем близо до нея, наблюдаваше един неприятел, спотаен в гъсталака. Той очакваше момента, когато да се впусне върху своята красива жертва като някой хищник върху кроткото агънце.

Тя издигна очи, но не видя нищо. Нейната душа бе изцяло погълната от мисли за покойния й баща. Не подозираше никаква опасност.

Това бе дожът! Луиджи Гримани се бе скрил в храстите, близо до гроба на Андрея Фарсети.

Младата и невинна Анунциата бе дошла несъзнателно, за да стане плячка на дивата му страст.

Той изкусно я бе докарал в капана, карайки слугите си да осветлят една част на острова. Той я държеше този път и бе сигурен, че не ще му избяга.

Тя привърши молитвата си. Стана, хвърли последен поглед към обичния гроб, после се приготви да тръгне по пътя, който щеше да я изведе до нейната гондола.

Внезапно чу шум съвсем близо до нея. Кой можеше да се движи в храсталака? Тръпки преминаха по тялото й. Тя поиска да избяга.

В този момент клоните се отстраниха. Тя чу един полузадавен победен вик. Луиджи, дожът, с бледното лице и червеникавата брада, се появи пред нея.

Анунциата изпусна един вик на ужас при вида на този страшен човек, който бе отправил върху нея блесналите си очи.

— Най-сетне, ти си вече моя, хубаво дете! — каза Луиджи с нисък глас.

Казвайки това, той се отправи към нея, искайки да я хване.

— Ела в палата — каза той, — в разкошното ми жилище, ела при мен, за да те облека в коприна и да ми правиш компания!

— Света Богородице! — извика Анунциата, обзета от неизказан страх. — Спаси ме! Загубена съм!

— Нито едно движение, или ще те убия! — извика дожът заплашително. — Не знаеш ли, че си омъжена за Николо Стено, когото измами, избягвайки през брачната нощ, красиво сираче?

Анунциата не чуваше думите на чудовището. Тя му обърна гръб и започна да тича през гробовете и храсталаците.

Една само мисъл я въодушевяваше: да избяга от ръцете на мъчителя. Страхът не й даваше възможност да разбере своето ужасно положение. Тя вярваше, че ще се спаси и не мислеше, че островът на гробовете, със своите лабиринти и кипариси, я държеше в своите морски граници.

Внезапно тя трепна. Един полузадавен смях се чу зад нея, един смях, наподобяващ рева на тигър, готов да хване плячката си. Луиджи беше още зад нея.

В своето отчаяно бягство нещастницата като че ли не стъпваше по земята, а летеше. Изведнъж тя забеляза разкошната гробница, на която се бе възхищавала от своята гондола, старата и посивяла стена, покрита с мраморни плочки. Тя ускори тичането си към мъртвешкия храм, потънал в тъмнината, дирейки напразно изход.

Отчаяна, с последни сили, девойката се стремеше да се избави от страшната съдба, да избяга от зловещия си господар, когато забеляза, че вратата на погребалния храм е открехната.

Спасение! Тя проникна във вътрешността на паметника, като че ли мъртвите й предлагаха закрила.

Луиджи се поколеба за момент. После един лъч на дяволска радост премина по бледото му лице. Неговата жертва сама се бе уловила, влизайки в храма, който бе затворен от всички страни.

Но той не се осмели да я преследва в тъмнината, като влезе също в гробницата. Отдалечи се на известно разстояние от вратата, за да повика слугите си. Този дом на мъртвите му вдъхваше страх.

Сградата принадлежеше на една стара фамилия във Венеция: Караманьола.

Дожът очакваше слугите си с техните факли, за да проникнат в гробницата.

През това време Анунциата, движейки се в гробницата, бе достигнала до една малка мраморна стълбичка, водеща към подземието.

Не виждайки къде стъпва в тъмнината, тя се залюля и падна.

Тя изпусна един лек вик. За щастие, не бе се наранила. Реши се да слезе в гроба-спасител, който щеше да я скрие от нейния неприятел.

Ужасена от страшното място, всред което се намираше, ужасена от чудовището, което я преследваше, тя не се поколеба нито за момент и предпочете ужаса на гробницата пред това на един насилствен брак.

Тя напредваше със спотаени стъпки, без да знае къде отива, по мястото, оставено между многобройните сгъстени ковчези…

Множество гласове се чуха пред входа на гробницата. Една червеникава светлина освети гробницата до подземието, в което се намираше Анунциата, несигурна в своето скривалище. Тя размишляваше как би могла да избегне опасността… Когато внезапно забеляза един отворен и празен ковчег.

Сегашният собственик на този погребален дом бе вероятно някой старец, който вече се бе погрижил за последното си жилище.

Ковчегът бе гарниран с кадифе във вътрешността и похлупакът се отваряше и затваряше със златни скачалки.

Анунциата различи ясно гласа на дожа, който заповядваше на слугите си да претърсят всички ъгли на гробницата. Чу техните стъпки, които се разхождаха над нея.

Ако, след един момент, те слязоха в подземието, за да привършат техния преглед, младото момиче би било безвъзвратно загубено.

Една мисъл я осъди внезапно. Тя легна решително в хубавия кадифен ковчег — вече се чуваха стъпки по стълбата — и затвори похлупака над себе си.

За щастие, по ковчега имаше някои малки дупчици, през които минаваше въздух и тя можеше свободно да диша.

Луиджи изследва залата със зверски поглед. Накара да приближат факлите до най-малките ъгли на стените, разгледа всички саркофази. Не откри нищо.

Дожът изглеждаше разочарован. Той поднови диренията, разгледа отново всички ъгли на гробницата, където би могла да се скрие девойката, но всичко беше напразно!

Изненадата му бе по-голяма от гнева. Анунциата пак му бе избягала. Как? Той не можеше да си обясни. „Кой знае? — казваше си той, — може би през някой подземен коридор…“

Той разгледа от горе до долу стените. Никъде не намери следа от това, което диреше.

Обезкуражен, Луиджи реши тогава да изпита едно друго средство. Той се поотдалечи малко от гробницата и направи знак на слугите си да го последват.

— Може би — помисли си той, — да е използвала тъмнината, за да напусне скривалището и да избяга безшумно.

Дожът преди да се отдалечи, има грижата да заключи желязната врата на храма.

Анунциата, ужасена, чу как ключът се завърта в ключалката.

Луиджи накара слугите си и работниците да разгледат всички части на острова. Но нищо подозрително не бе открито. Гондолата на Анунциата си стоеше още привързана към същия стълб. Дожът заповяда да пренесат старата лодка на някоя по-отстранена част от брега.

Луиджи реши да напусне острова. Слугите му, които познаваха сприхавия му характер, трепереха пред неговия мрачен и мълниеносен поглед.

В гробницата настъпи отново тишина.

Когато ключалката щракна и съобщи на момичето, че нейните преследвачи бяха излезли, тя отвори тихо похлупака на ковчега, но не без колебание, страхувайки се чудовището да не я очаква наблизо.

Анунциата стана от страшното си скривалище и се ослуша. Не чувайки нищо в зловещата гробница, тя напредна с предпазливост.

Тя се изкачи по мраморните стъпала и стигайки в горната част на малкия храм, погледна през прозорчето на стената.

Видя разкошната гондола да се отдалечава и връща към Венеция.

Анунциата изпусна въздишка. Мислеше колкото е възможно, по-скоро да избяга от този остров, скъп и проклет едновременно, да се завърне при старата Луала и никога да не я напуща.

Тя погледна още веднъж през отвора: гондолата изчезваше в далечината заедно с преследвачите й.

Бедната затворница се отправи към голямата желязна врата, готова да избяга.

Но нейните пръсти не напипаха никаква брава по метала, нищо, което да й позволи да отвори вратата. Студени тръпки минаха по тялото й.

— Не, не е възможно — каза тя сама. — Не може да съм затворена жива всред тия мъртви.

Анунциата не искаше да повярва на съдбата си. Около нея й се струваше, че се движат страшни видения, челото й се бе покрило със студена пот и тя продължаваше да дири бравата.

Най-после тя си даде сметка, че вратата не може да се отвори, без да бъде насилена. Ето защо тази врата оставяше обикновено полузатворена.

Нещастницата почувства тогава ужаса на своето положение. След като напразно се опитва да отвори вратата, напрягайки всичките си сили, тя се спря внезапно отчаяна, обезнадеждена.

Падна на колене и започна да се моли.

Дванадесет удара отзвъняха от камбанарията на малката църква, отстояща на известно разстояние в острова.

Анунциата беше като преобразена от страха. Очите й се бяха разширили и гледаха вторачено. Устните й, пръстите й трепереха.

Би могло да се повярва, че е полудяла. Изведнъж тя подскочи като обезумяла и се отправи към малките отвори на стената. Започна да вика за помощ и така силно, че ехото разнасяше гласа й далеч по вълните.

В пристъп на ярост, тя стисна юмруци, отърча до вратата и започна с голяма сила да удря по вратата, като че ли някой можеше да я чуе и да й даде помощ!

Анунциата изпусна един креслив вик.

Тя се почувства осъдена да умре от глад, живеейки всред мъртвите.

Нейните викове се губеха в нощта.

Ако на следния ден някой не се приближеше към гробницата, ако трябваше да прекара още една нощ, би била загубена.

Бледите й устни изпуснаха още един вик. Нещастницата, на границата на силите си, се повали и припадна.