Коуди Макфейдън
Тъмната страна (8)

8.

Наближава десет часът и липсата на сън започва да ми личи. Очите ми са сухи, имам лош дъх и изпитвам болки, които обикновено не ми правят впечатление.

Съсредоточавам се върху времето и небето, за да се поразбудя. Благодарение на студа въздухът е свеж, а небето е невероятно синьо. Слизам от таксито и вятърът веднага ме захапва, но усещането не е неприятно. Слънцето въобще не топли, то не е нищо повече от източник на светлина.

Ричард Амброуз живее в неголяма стара къща. Покривът й е наклонен — характерна черта за къщите на местата, на които вали сняг. Отвън е почти изцяло от сив камък със сини и бели первази. Намира се в голям двор, покрит с есенни листа.

Кварталът е тих и много очарователен. Представям си топъл ябълков сайдер на Хелоуин и как децата събират листата на купчини, за да могат да скачат върху тях. Не съм от онези калифорнийци, които смятат, че Калифорния е най-хубавото място за живеене в света. Виждам очарованието на кътче като това и преимуществата му. Дори бих дошла да живея тук, ако не беше снегът.

Не обичам сняг.

Плащам на таксито и то продължава по пътя си. Тръгвам през листата, докато не стигам до бетонната веранда. Забелязвам, че един от съседите наднича през завесата си. Предната врата е открехната. Отварям я широко и веднага съм връхлетяна от сладко-киселата миризма на смъртта.

— Господи — промърморвам си под носа и преглъщам, за да потисна нещо влажно и лепкаво, което се опитва да се качи в гърлото ми.

Влизам и затварям вратата след себе си.

Вътре е топло — по-топло, отколкото трябва да бъде, сякаш парното е развалено.

Нима си ни подготвил малък подарък? Превърнал си къщата в сауна, за да може тялото да омекне и да завони?

Вдишвам дълбоко през ноздрите си и се боря с желанието си да повърна. Нямам маска, която да си сложа, или ментол, който да намажа под носа си. Това е поредният номер: вдишай дълбоко от вонята и залъжи обонянието си. Нищо обаче не върши толкова добра работа, колкото един противогаз. Вонята на смъртта е прекалено силна.

Къщата на Амброуз има старинен вид и отвътре. Подовете са от тъмно дърво и макар да са лъснати до блясък, изглеждат стари и изтъркани, което им придава автентичен вид. Стените са на мазилка, а лампите са стари и се връзват чудесно с обстановката.

— Алън? — провиквам се аз.

— Горе съм.

Стълбите към втория етаж са точно пред предната врата. Те са тесни и оградени със стени от двете страни. Докато ги изкачвам, се чува тракане и скърцане; те също са от старо дърво. Вонята на разложение става все по-силна.

Стигам до площадката на стълбите и се изправям пред друга стена. Вляво и вдясно има коридори.

— Къде си? — питам аз.

— В спалнята — провиква се в отговор Алън, а гласът му се носи отляво.

Тръгвам натам под протестите на дървото, върху което стъпвам. Звучи като раздразнителен дъртак или скастряща те майка. Минавам покрай един плакат, който представлява скица на Пикасо — Дон Кихот на коня си.

Най-накрая стигам до спалнята.

— Уха — намръщвам се аз.

Алън стои в долната част на леглото и гледа нещо, което някога е било живо същество.

Амброуз лежи по гръб, а ръцете му са прибрани до тялото. Отдавна е спрял да се подува. Кожата му е сметаново бяла на места и черна на други. От двете страни на матрака са текли телесни течности и са капали по пода. Вонята тук е направо премазваща. Устата ми се пълни със слюнка. Алън като че ли не се влияе от обстановката.

— Според степента му на разложение смятам, че е мъртъв от десет до двайсет дни — отбелязва той.

Кимам.

— Също така е сам — констатирам аз. — Няма никакви насекоми, което подсказва, че къщата е била затворена. Разбра ли причината за смъртта?

Алън поклаща глава.

— Не виждам никакви дупки от куршуми, а разложението е прекалено сериозно, за да разбера дали е бил удушен, или гърлото му е било прерязано.

— Това тук е извършено по чисто функционални причини — промърморвам аз. — Няма радост. Убиецът се е нуждаел от самоличността му, това е всичко.

— Като стана въпрос, ела да видиш нещо.

Алън ми подава снимка в рамка 20×25 см. На нея е приятен на външен вид мъж в средата на четиресетте си години, с тъмна коса и чаровна усмивка. Амброуз не е бил красив като филмова звезда, но се съмнявам да е имал някакви проблеми с жените. Най-интересното е, че е поддържал мустак и брада. Връщам снимката обратно на Алън.

— Избрал е Амброуз, защото са били на сходна възраст, височина и външен вид — констатирам аз. — Знаел е, че ще бъде на самолет, в затворена среда. Не е можел да си позволи прекалено натруфена или сложна дегизировка. Обзалагам се, че е отишъл гладко избръснат на летището и е използвал шофьорската книжка на Амброуз. Казал е на служителите, че тъкмо е избръснал мустака и брадата си. — Свивам рамене. — Ако е бил уверен, достатъчно чаровен и основните физически прилики са били налице, едва ли е имал някакви проблеми.

— Не знам. Струва ми се доста рисковано. Ами ако беше попаднал на някой доста мнителен служител, който да направи по-сериозна проверка?

— Нашият човек е убил в самолет във въздуха. Не мисля, че рисковете са му проблем.

— Права си.

— Освен това, ако трябва да бъдем честни, с малко адекватно социално инженерство всичко става доста лесно.

Проблемът на честните хора е, че са честни хора. Те очакват останалите също да бъдат такива. Ако някой им каже, че е водопроводчик и е облечен в работните дрехи на водопроводчик, значи е такъв, а не предрешен сериен убиец. Тед Бънди носел гипс на ръката си и помолил някакво младо момиче да му помогне да качат един фотьойл във вана му. Бил красив и очарователен, а тя била честен човек и му помогнала, без дори да се замисли. Той от своя страна, понеже бил зъл, я убил също без дори да се замисли. Сигурна съм, че момичето не е можело да повярва на случилото се.

За съжаление, хората смятат, че сега сме много по-внимателни и че номерът със счупената ръка на Бънди няма да мине. Грешат. Не само че ще сработи днес, но ще сработи и след сто години. Просто така са устроени човешките същества.

— Какъв е планът? — пита Алън.

Въздишам.

— Нещата започват да стават много сложни. Вече имаме три места, които трябва да обработим — самолета, апартамента на Лиза, а сега и тази къща. Кали и Джеймс няма да се справят с всичко. — Поклащам глава. — Ще се обадя на заместник-директора.

* * *

— Време е да започнем да играем по правилата, сър — казвам му аз. — Вече имаме три местопрестъпления. Ако трябва да следваме буквата на закона, убийството на Амброуз е отговорност на местните. Ако се заема с него, не само навлизам в чужда територия, но и слагам конфиденциалността пред бързото разрешаване на случая. Не мога да го направя.

Разследването на едно убийство винаги е придружено от сериозно медийно отразяване. То е като бомбардировка, няма никакъв финес в него. Влагаш всички налични ресурси в разследването, защото, ако не откриеш нещо в първите четиресет и осем до седемдесет и два часа, не е много вероятно да откриеш каквото и да било след това. Това изплува в главата ми, докато гледах разлагащия се труп на Ричард Амброуз и осъзнах, че решавам нечий чужд проблем. Както вече казах на Розарио — аз работя за жертвите. Не за нея, не за съпруга й и определено не за политическото благо.

Заместник-директорът въздиша.

— Има ли някакъв друг начин?

— Не и етичен, сър. Тук имаме доста сериозно местопрестъпление. Цялата къща трябва да бъде изследвана. Става въпрос за кражба на самоличност, трябва да разпитаме пасажерите на самолета и служителите на летището и в самолета. Освен това е напълно възможно да започнат да се появяват стари жертви и да изпълни обещанието си за нови убийства, докато го хванем. Ако искаме да свършим добра работа с този случай, трябва да намесим и местните служби на реда.

Следва дълга пауза.

— Съгласен съм, но ние ще работим над убийството на Лиза Рийд. Законово това е наше право. Не искам никой друг да припарва до апартамента й — и докладът на съдебния лекар не трябва да бъде разпространяван. Няма да е много благоприятно за разследването ти, ако информацията за кръста изтече.

— Така е.

— Преди да се обадиш на кавалерията, искам да ни осигуриш малко въздушно прикритие, Смоуки.

— Какво по-точно?

— Обади се на Розарио Рийд. Обясни й, че вече не е практично и дори възможно да държим този случай под капак. Накарай я да разбере, че така само ще сме възпрепятствани да намерим убиеца на Лиза. Помоли я като майка и съпруга на политик. Аз ще се оправям с директора.

— Да, сър.

— Решението ти е правилно, Смоуки.

* * *

Намирам се в предния двор. В краката ми летят листа, а студеният и свеж вятър щипе бузите и ръцете ми. Засега е добре дошъл, тъй като прочиства миризмата на смърт от ноздрите ми.

— Доверявам се на преценката ти, Смоуки — казва ми Розарио. — Наистина мисля онова, което ти казах в колата: Лиза е твоят приоритет.

— Оценявам го. Просто исках да те предупредя. Също така… — поколебавам се.

— Да?

— Ако трябва да бъда честна, няма да е лошо да убедиш директора, че вярваш в решенията ми.

— Ще разговарям лично с него.

— Благодаря ти. Натъкнах се на асистентката му и тя малко ме поизнерви. Не съм свикнала да играя на това игрище.

— Рейчъл Хинсън ли? — Розарио като че ли се развеселява. — Тя изглежда страшна, да, но и аз съм такава. А и съм с десет години по-голяма от нея. Направи каквото е необходимо.

— Слушам.

Розарио затваря. Обръщам се към Алън, който ме чака на верандата с ръце в джобовете на якето си. Кимам.

— Обади се на местните.