Коуди Макфейдън
Тъмната страна (31)

31.

Тази сутрин се събудих с крака на Томи върху корема ми и завивки, които миришеха на снощния секс.

Събудих се щастлива. Намирах се на гребена на вълната по случай, който е напът да стане още по-експлозивен, с убиец, който е убил повече хора, отколкото някога съм виждала, но се чувствах добре. Съсредоточена. Готова за предизвикателства.

Станах от леглото, за да си взема душ, и отмих миризмата на Томи от себе си с нежелание. Почти бях приключила, когато той се присъедини към мен. Натисна ми се заедно със сутрешната си ерекция.

— Знам какво искаш за закуска — казах аз и също му се натиснах. — Бъди бърз. Днес трябва да ходя рано на работа.

Той изпълни нареждането с удоволствие и десет минути по-късно вече отмиваше моята миризма от себе си, докато си търсех какво да облека. Вързах си косата на конска опашка и си подсвирквах, докато си завързвах връзките на обувките. Томи се появи на вратата на банята. Подсушаваше си косата с кърпа. Позволих си да го огледам от глава до пети.

— Ам-ам — казах аз и той се засмя.

— Тръгваш ли?

Погледнах си часовника и станах от леглото. Отидох при него, надигнах се на пръсти, за да го целуна, а ръката ми се зарови в космите на гърдите му.

— Да, трябва да вървя. — Тъкмо щях да изляза от спалнята, когато си спомних най-важното нещо. Обърнах се. — Обичам те.

Томи се ухили и усмивката му се превърна в най-красивата му черта.

— Аз също те обичам. Обади ми се по-късно.

Изпратих му въздушна целувка, слязох долу, глътнах набързо чаша кафе и излязох.

Вече съм почти на работа и си позволявам да се сгрея от факта, че отново казах на мъж, че го обичам, и наистина се чувствам така. Помня усмивката на Кали, когато ми каза, че е сигурна за Сам.

— Права беше, Кал. Чувството наистина е чудесно. Бях забравила.

Вътрешния глас, който ме тормозеше от толкова дълго, го няма. Призракът на Мат също е изчезнал, макар че съм сигурна, че пак ще се появи по някое време. Наясно съм, че надеждата да прокудя завинаги него и Алекса, е нереална. Те винаги ще са тук, понякога ще се появяват, а друг път ще се загубват за кратко или дълго и невинаги ще е за добро. Сигурна съм, че ще бъдат до мен дори на смъртния ми одър.

Хрумва ми, че отново получавам помощ, макар и индиректно, от чудовище. Проповедника проповядва колко ценна е истината. Направих каквото каза той, и сега определено се чувствам по-добре.

Но не съм му благодарна.

* * *

Пристигам в службата. Джеймс и Джезабел вече са там.

— Точно вас исках да видя — казвам аз. — Мисля, че знам как получава информацията си.

Обяснявам им.

— Има логика — съгласява се Джеймс. — Връзва се с религиозната парадигма. Той обича технологиите. Да се внедрява в групи за взаимопомощ и да се надява да завърже разговор с правилната жертва, е уравнение с много неизвестни. Слагането на подслушвателни устройства в изповедалните определено би било по-прецизно.

— Ако съм права, общият знаменател между всички жертви е, че са били отдадени католици. Трябва да намерим начин да потвърдим това, без да издаваме причината, поради която искаме да получим тази информация.

— Какво искаме да научим? — пита Кали, която влиза в офиса с чаша кафе в едната ръка и поничка в другата. Алън върви след нея.

Разказвам им отново хипотезата си.

— Ти да видиш! — възкликва приятелката ми, когато приключвам. — Това ще предизвика някои вълни.

— Ще ми се да избегнем точно това, ако е възможно.

Джеймс се намръщва.

— Въпросът е морален. Имаме някаква представа как подбира жертвите си. Вероятно трябва да обявим публично какво знаем, за да предупредим всички, които са решили да споделят важни тайни по време на изповедите си.

Интересна гледна точка, която не бях обмислила.

— Ще стигнем дотам, когато му дойде времето — казвам аз. — Засега трябва да разберем дали жертвите са били католици. След като потвърдим това си подозрение, ще продължим с изграждането на стратегията си.

— Можем да го направим под формата на въпросник — размишлява на глас Джезабел. — Ще се обадим на семействата и ще им зададем поредица от основни въпроси, като им обясним, че се опитваме да съберем всякаква информация, която може да ни помогне със случая. Единият от въпросите ще бъде свързан с религията. Така няма да привлечем никакво внимание.

— Чудесна идея — отвръщам аз. — Заемете се с Джеймс. Кали, искам да отидеш до „Спасителят“. Отец Йейтс ни очаква. Трябва да претърсим изповедалнята за подслушвателни устройства.

— Това не е по моята специалност. Аз съм криминолог, не се занимавам с електроника, нали се сещаш?

— Обади се на Томи. Той е експерт в тази област. Може да ти каже всичко, от което имаш нужда.

Кали повдига вежда.

— Вие двамата говорите ли си отново?

— И така може да се каже.

— Смятах, че ще видя онази „току-що се чуках“ аура около теб — казва приятелката ми.

— Много по-интересно е от това, но ще ти разказвам по-късно, не сега.

Кали взема чашата с кафе и дамската си чанта и размахва пръст към мен.

— Не си мисли, че ще забравя.

— Това е последната ми тревога. О, Кали? — Тя спира и се обръща. — Обади ми се веднага, за да ми кажеш какво си намерила.

Защото искам да съм сигурна, че моята изповед не е записана някъде, помислям си аз, но не изричам опасенията си на глас.

Малко е вероятно един толкова умен убиец да остави бръмбара, след като си е свършил работата, особено когато това може да ни даде допълнителни следи, но както казваше майка ми, по-добре провери, за да не съжаляваш.

Кали козирува с два пръста.

— Аз какво да правя? — пита Алън.

Вратата на службата рязко се отваря, преди да мога да отговоря. Заместник-директорът Джоунс влиза вътре. Целият е пребледнял.

— Закъсняхме.

* * *

— Валъри Кавано, на десет години. Намерена мъртва в стаята си тази сутрин. Прободена е от дясната страна на тялото като останалите.

Намираме се в офиса на заместник-директора. Алън е седнал. Аз крача напред-назад. Искам да пищя или да застрелям нещо; изпитвам такава вина, че ми се повдига.

— Знаем ли дали е католичка?

Джоунс се намръщва.

— Какво общо има това със смъртта й?

Нямах време да го запозная с теорията си. Сега го правя.

— Това би обяснило всичко — съгласява се заместник-директорът. — Как получава информацията си, религиозната тема. Всичко съвпада.

— Не искам да огласяваме тази информация засега. — Запознавам го с идеята за въпросника.

— Добре. Нека Джеймс и Джезабел се заемат с него, а след това искам двамата с Алън да отидете в дома на Кавано.

— Възможно е да е имитатор — предполага Алън, — който се възползва от отворилата се възможност.

— Родителите? — питам аз.

Колегата ми свива рамене.

— Всичко е възможно.

Трябва да допусна, че има голяма вероятност да е прав. Единият или двамата от родителите може да са гледали новинарските емисии за Проповедника и да са убили Валъри по същия начин с надеждата да хвърлят вината върху нашия сериен убиец. Повечето деца жертви са убити от единия или от двамата си родители.

Само че този път не мисля, че някой друг го е сторил.

— Внимавайте с тази теория — нарежда Джоунс. — Доколкото разбрах, се е наложило да упоят майката.

* * *

— Форматът е много лесен — обяснява Джезабел, докато чета въпросника. — Ще запазим двама души на телефонната линия. Тъй като вече потвърдихме самоличността на всички жертви, двамата с Джеймс ще вземем останалите четирима и ще започнем да звъним на семействата. Може да се наложи да се обаждаме до късния следобед, но ще свършим всичко днес.

— Много добре — отвръщам аз.

Въпросите трябва да се впишат с официалната история, че събираме „повече“ информация за жертвите. Те са общи и безопасни: „Учила ли е в колеж?“, „Има ли деца?“, „Какви социални групи е посещавала?“. Насред тези въпроси обаче е скрит онзи, който наистина ни интересува: „Каква е била религията й?“.

— Така няма да привлечем вниманието на медиите — казва Джезабел, — а и семействата няма да имат проблем, поне повечето, да отговорят.

— Направи го.

* * *

— Няма никакви бръмбари в църквата, алилуя — провиква се Кали по телефона. — Въпреки това намерих едно място в изповедалнята, където дървото наскоро е било запълнено с маджун.

— Отпечатъци? — питам аз, изпълнена с надежда, макар да ми е повече от ясно, че такива няма да има.

— Съжалявам, няма. А и маджунът, колкото и интересно да звучи, не означава нищо. Няма как да определя от колко време е там. Възможно е да е от месеци, дори години.

— Не е от дни, така ли? — питам аз и отново се сещам за собствената си изповед.

— Не, много по-стар е.

— Струва ми се голямо съвпадение, че е там.

— Какво искаш да направя?

— Ела на местопрестъплението при нас — отвръщам аз.

Кали мълчи известно време.

— Направил го е? Дете?

— Така изглежда.

— Дай ми адреса.