Коуди Макфейдън
Тъмната страна (42)

42.

— Завесите са спуснати — отбелязва Брейди. — Какво й е състоянието? Ще може ли да издържи зашеметяващите гранати?

Кърби беше измъчвана с пиканята още три пъти. Не се пречупи, но остроумието й се е изпарило, което е сигурен знак, че е много наранена. Урината и фекалиите й текат от стола, а главата й е увиснала. Само погледът й е дързък.

— Ще издържи.

Къщата е в Рисида. Прилича на ранчо от 60-те години и очевидно не е била ремонтирана оттогава. Боята — синьо и бяло — се лющи от дървото. Ливадата е пълна с изсъхнала трева. Прозорците са мръсни, а завесите изглеждат стари. На семейство Мърфи не му пука за този дом, той е просто място, в което да се оттеглят между убийствата.

Брейди посочва с пръст панорамния прозорец, който води до дневната.

— Ще пипаме грубо. По мой сигнал ще хвърлим зашеметяващи гранати през прозорците и в същото време ще разбием вратата и ще хвърлим още. След това ще проникнем и ще ги обезвредим. Екипът ми ще влезе първи. Ще ви повикаме, когато приключим.

Гласът на Брейди е плътен и нетърпелив. Хората му са мълчаливи и не помръдват, но във въздуха се усеща напрежение като при лекоатлет, който чака сигнала за старт на състезанието.

Кърби изпищява за първи път и писъкът й се носи в стерео — както от високоговорителите на лаптопа, така и от къщата.

— Изчакайте до следващия писък — казвам аз. — Тогава ще са със свален гард.

В крайна сметка всички чудовища са едни и същи. Живеят заради писъците.

Брейди ме поглежда и се намръщва.

— Това е най-добрият й шанс — отвръщам. — По-добре нов шок, отколкото куршум. Кърби може да го понесе.

Брейди обмисля светкавично думите ми, кима и дава сигнал на хората си до предната врата да са в готовност. Един от тях е разположен до панорамния прозорец. Друг е до предната врата с таран, а трети е застанал до него със зашеметяващи гранати в ръка. Брейди е стиснал своя автомат HK53.

Аз и екипът ми сме до колите. Всички сме извадили оръжията си. Луната е увиснала над нас, сребърна и непримирима.

Току-що пристигнахме и кварталът още не е забелязал присъствието ни. Това ще се промени всеки момент.

Имам чувството, че всяка секунда, милисекунда, дори наносекунда е цяла вечност. Всичко застива и ние чакаме.

Кърби изпищява и целият свят експлодира.

Няколко зашеметяващи гранати са хвърлени през прозореца. Таранът блъска веднъж вратата, ключалката полита и тя се отваря. Хвърлят се още гранати и се разнася стерео ехо, когато експлодират. Виждам случващото се отвън и го чувам отвътре. Всичко това се случва за едно мигване на окото.

Брейди влиза в къщата, следван от хората си. Няма никакво колебание в действията им, те са светкавични, решителни и съсредоточени. Камерата пада и сега снима стената. Нямам представа какво се случва вътре.

— Хайде — промърморва Джеймс. — Дръж се, Кърби. — Не знам дали осъзнава, че изрича тези думи на глас.

Чувам Брейди и хората му да крещят на близнаците Мърфи.

— Лягайте на шибания под!

Разнася се ръмжене и шум от боричкане. Минута по-късно Брейди се появява на вратата и ни прави знак да влезем. Хукваме.

Дневната е първата врата вдясно. Близнаците Мърфи са легнали по корем на пода. Гледат се един друг и устните им се движат.

— „Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя“ — казва Майкъл.

— „Няма да се уплаша от злото“^[1] — отговаря Франсис.

— Млъквайте, мамка му! — изръмжава Брейди.

Те не му обръщат внимание и продължават да рецитират.

Джеймс отива при Кърби. Миризмата на фекалии, урина и пот е силна. Главата на приятелката ми е увиснала, а косата й е паднала върху бедрата й. Той коленичи пред нея, хваща я за брадичката и я повдига. Това е неочаквана проява на нежност от негова страна.

— Добре ли си?

— Г-глупав… глупав въпрос — изграква тя.

Кърби говори на него, но погледът й е насочен към мен. Разпознавам молбата в очите й.

— Всички освен Кали да излязат — заповядвам аз.

Следват въпросителни погледи и колебание. Настъпилата тишина е нарушавана единствено от тихата молитва, която звучи като муха върху мрежата на комарник.

— Веднага, моля!

Само Джеймс ме разбира. Той се изправя и се насочва към вратата, без да възразява. Хората на Брейди вдигат близнаците Мърфи на крака и ги извеждат навън. Майкъл се спира пред Кърби.

— Ти не се изповяда. Ще гориш в ада, да знаеш.

— Щ-ще се в-в-видим там — изсъсква в отговор приятелката ми. Опитва се да му изпрати целувка, но не успява.

— Разкарайте ги оттук — нареждам аз.

Алън излиза последен.

— Ще пазя на вратата — казва той и я затваря след себе си.

— М-може ли м-мацето К-кали да излезе с-също?

— Нуждая се от помощта й, Кърби — отговарям й с нежен глас. — Тя беше до мен след случилото се. Можеш да й имаш доверие.

Кали не промълвява, докато приятелката ни я оглежда с изтощен поглед.

— Добре. М-може ли да ме извадите оттук, м-моля?

— Разбира се, сладкишче — отвръща нежно Кали и коленичи до стола. Изважда джобно ножче от дамската си чанта и се заема с въжетата. Кърби започва да трепери. Хващам я за рамото и отмятам косата й назад. Когато Кали приключва с въжетата, Кърби разтрива китките си и остава на стола още известно време. Цялата се тресе.

— М-мога ли да ви к-кажа нещо? — прошепва тя.

— Разбира се — отговаря Кали.

Кърби се усмихва.

— Напът съм да се с-срина…

Хващаме я в мига, в който залита напред като труп.

Точно това видях в очите й, точно това разбрах. Кърби беше напът да се разпадне и искаше да има колкото се може по-малко свидетели.

* * *

Кърби се е хванала за мен, увила е ръка около врата ми, а Кали я мие във ваната. Къпем я като бебе и тя ни позволява. Това е момент на доверие, какъвто не споделяме всеки ден. Мускулите й се свиват в спазми. Хватката й се стяга, докато Кали (нежно, много нежно) търка интимните й части.

— Искате ли да чуете изповедта ми? — прошепва в ухото ми Кърби. Говори толкова тихо, че само аз я чувам.

Не отговарям нищо. Усещам как устните й се изкривяват в усмивка върху ухото ми.

— Когато бях на шестнайсет години, имах приятелка, която беше убита от гаджето си. Преби я до смърт и избяга. Една година по-късно го намерих. Бяха му необходими три дни да умре. Тогава не бях дори пълнолетна, но никога не изпитах вина.

Не казвам нищо. Погалвам косата й. Тя обляга глава на рамото ми и въздиша.

Всички, дори Кърби, понякога имат нужда да разкрият тайните си.

Ego te absolve^[2], Кърби.