Коуди Макфейдън
Тъмната страна (12)

12.

Сими Вали, също като по-голямата част от окръг Вентура, е много по-хубав от Централен Лос Анджелис. По-млад, по-малък и по-безопасен град. Магистрала 118 свързва Сими Вали със Сан Фернандо Вали, но пътят между двата града минава покрай незастроени територии, хълмове и малки планини.

Най-източната част на Сими Вали е и най-старата. Там има къщи, които датират от шейсетте години. Като повечето неща в САЩ, колкото по на запад отиваш, толкова по-нови са те.

Според мен такава е била Калифорния. Чист въздух, безкрайно слънце през пролетта и лятото и хоризонт, който можеш да видиш. Сими е голям град, но липсват задръстванията и натовареният трафик, които са сериозен проблем в Лос Анджелис от доста дълго време насам.

Тук трафикът също не е малък, но поне се движим през цялото време и пристигаме в полицейския участък около седем вечерта.

— Това трябва да е Аткинс — казва Алън.

Един мъж на средна възраст и с оплешивяваща кестенява коса се е облегнал на колата си на паркинга на участъка. Облечен е във въгленово сив костюм, който не е никак лош, но не е и „Армани“. Той ни забелязва и идва да ни посрещне.

— Ти трябва да си агент Уошингтън — казва Аткинс и подава ръка на Алън с усмивка. — Не се обиждай, но е трудно да не те забележи човек.

— Често ми го казват.

— Не се съмнявам. — Аткинс се обръща към мен. — А ти си агент Барет.

Погледът му обхожда белезите ми. Отдавна съм свикнала с това. Нямам нищо против определени подгрупи от населението да изучават лицето ми. Ченгетата от отдел „Убийства“ като Аткинс например. Интересът му е искрен и повърхностен. Той ме поглежда и толкова, не се отвращава, нито ужасява. Като повечето лекари. Малките деца могат да ти кажат неща от рода на „Това истинското ти лице ли е?“ или, в случая с повечето деветгодишни момчета, „Уха, яко!“.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнеш с нас толкова късно — казвам аз и се ръкувам с него.

— Бих направил всичко, което би ми помогнало да реша случая. — В погледа му се появява безпокойство. — Този ме тревожи.

Не се обяснява. Няма нужда да го прави. В нашата работа виждаме много мъртви хора. Няма добър случай в това отношение, но много от труповете се превръщат в призраци.

— Разкажи ни — приканва го Алън.

Аткинс накланя глава на една страна.

— Мога да ви запозная със смъртта й и ще го направя, но първо си помислих, че мога да ви заведа при един човек, който може да ви разкаже за живота й.

— Кой? — питам аз.

— Отец Йейтс. Католически свещеник в Сими Вали, който буквално извади Розмари от канавката.

Алън ме поглежда и повдига въпросително вежда.

— Така и така сме били път дотук — измърморвам шеговито аз, за да прогоня натрупалата се умора, и посочвам колата на Аткинс. — Ти ще караш. Можеш да ни запознаеш със случая по пътя.

* * *

Хрумва ми, че американските производители на автомобили няма да останат без работа, докато съществуват полицейските служби. Колата е тунингован „Форд Краун Виктория“, който вече не е в черно и бяло, а само в лъскаво черно, и двигателят под капака му ръмжи сериозно.

Навън е тъмно, луната е изгряла и ние отново пътуваме по магистрала 118. Трафикът не е много тежък; има други автомобили около нас, но разстоянието и поддържаната скорост са добри. В небето няма облаци и луната е пълна. Сребриста е, а не жълта. Светлината й кара някои от скалистите върхове да изглеждат като затрупани със сняг.

Пътувам на предната седалка до Аткинс, а Алън е отзад.

— Розмари Зоненфелд. Неомъжена бяла жена на трийсет и две години, висока метър и шейсет и пет, около петдесет и пет килограма, в добра физическа форма. Намерена е мъртва в апартамента си с торбичка кокаин на нощното й шкафче. На пръв поглед изглежда, че Розмари се е завърнала към старите си навици. Била е проститутка, порноактриса, наркозависима и нимфоманка. Помислих си, че просто е решила да се надруса, и тъй като отдавна не го е правила, просто е взела свръхдоза.

— Има логика — констатира Алън. — Какво те накара да си промениш мнението?

— По-щателната проверка. Токсикологичната картина показа, че в тялото й е имало достатъчно кока да убие кон, но също така е била намушкана от едната страна.

— Интересно — отвръщам аз. Все още не съм готова да споделя информация от случая на Лиза Рийд.

— Да. Също така намерихме кръст. Сребърен кръст, около пет сантиметра дълъг и два сантиметра и половина широк. В задната си част беше гравиран с череп и кръстосани кости и числото 142. Беше вкаран вътре в тялото й.

Също като при Лиза Рийд, мисля си аз. 142? Лиза беше 143.

— Ако всичко това ви се струва недостатъчно, за да се заеме отдел „Убийства“ със случая — продължава Аткинс, — черешката на тортата е, че кръстът е бил вкаран в тялото посмъртно.

— Да, това е доста основателна причина — казва Алън.

— От друга страна, отец Йейтс.

— Какво имаш предвид? — питам аз.

— Йейтс е свещеник, който върши много добра работа с хората, но не е глупак. Караше Розмари да дава урина в една от местните клиники веднъж месечно.

— Наистина? — учудвам се аз. — Звучи ми като доста недоверчив свещеник.

Аткинс се усмихва.

— Отец Йейтс е реалист. Той е истински вярващ и се труди неуморно, но има едно стриктно правило. Ако те приеме и ти помогне да се изчистиш, получаваш три шанса и след това те прогонва.

— Предполагам, това означава, че Розмари е останала чиста.

— За повече от четири години. Проверих досието й. Няма нищо през този период. Имала е постоянна работа, помагала е в църквата всяка седмица. Всичко показва, че наистина се е поправила и е тръгнала по правия път.

— Сега разбирам защо този случай те е докоснал — казвам аз.

Повечето хора смятат, че ченгетата са циници. В някои случаи са прави. Ние виждаме най-лошото, на което са способни хората. Това ни кара да сме… нащрек. Но ние също сме хора. Повечето от онези, които познавам в службите на реда, колкото и закоравели да са, все още искат да вярват, че хората могат да се променят. Искат да вярват, че някой лош човек може да се събуди една сутрин и да реши да стане добър човек. Всичко е просто едно голямо „може би“, но то никога не угасва. Никой не може да живее с мисълта, че човек е зъл, и да бъде щастлив.

— Аха — отговаря Аткинс. — Както и да е. Случаят си е за „Убийства“, но всичко води до задънена улица. Криминолозите не намериха нищо. Не открихме някакви стари приятели или познати, които все още да са живи. Десет дни по-късно не разполагаме с никакви заподозрени. — Той поклаща раздразнен глава. — От доста време съм на тази работа, агент Барет. Наясно съм кога един случай ще се превърне в студено досие. Имах такова чувство и за този, докато агент Уошингтън не се обади.

— Има ли някакви следи от сексуално насилие? Еякулация близо до тялото?

— Не.

— Как беше разположен трупът й? Краката й събрани ли бяха, или разтворени?

— Събрани. Ръцете й бяха скръстени на гърдите й.

— Интересно — промърморвам аз.

— Защо? — пита Аткинс.

— Другата ни жертва е транссексуален. Розмари е била порноактриса и нимфоманка. Предвид жертвите ни, очаквах някакъв сексуален момент в тези престъпления, но такъв липсва и в двата случая. Единственото общо нещо е кръстът. Странно.

— Какво искаш да кажеш? — приканва ме да обясня Алън.

Поклащам глава.

— Все още не знам. Да видим какво ще ни каже свещеникът.

* * *

— Розмари беше един от любимите ми успехи. Една като нея може да оправдае десет провала. Разбирате ли ме?

Отец Йейтс е доста добре изглеждащ мъж, макар и преминал петдесетте години. Чертите на лицето му са груби, но красиви, косата му е сива и късо подстригана, а очите му са тъмни и интелигентни. Те са точно онова, което някога наричах „свещенически очи“. Прекалено са мили, за да ги излъжеш, и изпълнени с разбиране, за да скриеш какъвто и да било грях от тях. Отгледана съм като католичка и макар че отдавна се отказах от религията, разпознавам типа свещеник, към който принадлежи Йейтс: винаги готов да помогне, отзивчив и отдаден на вярата си, без да се откъсва от реалността.

Навярно ако повечето свещеници бяха като него, нямаше да се откажа от религията.

Той е висок мъж, около метър и деветдесет и пет, слаб е, но не е кльощав. Облечен е в риза с къси ръкави, с бялата якичка около врата. Ръцете му са неспокойни. Този свещеник е енергичен човек, който обича действието. Да работи за Бог, при него наистина означава да работи за Бог.

Харесвам го.

— Разбирам, отче. Понякога ние също постигаме подобни победи, които да се реваншират за провалите. В повечето случаи.

Очите на свещеника срещат моите и отново изпитвам онова старо и добре познато чувство на вина. Той знае, той знае. Знае, че понякога мастурбирам с помощта на вибратор. Знае, че ми доставя тайно удоволствие да позволявам на мъжете да свършват в устата ми.

Мили Боже — ето ти тебе богохулство — мислех си, че отдавна съм загърбила тези неща!

Наясно съм, че всичко е само в главата ми. Отец Йейтс не може да чете мисли. Дори разбирам подобен феномен — ако затворя някой цивилен в стаята за разпити с мен, той ще се чувства по абсолютно същия начин.

— Да — съгласява се свещеникът и кима. — Предполагам, че съществуват много паралели между моята и вашата работа.

— Със сигурност — кимам аз. — И двамата познаваме тъмната страна на хората. Вероятно сте чували за повечето престъпления, които съм виждала.

Свещеникът маха с ръка.

— Чувал съм какво ли не по време на изповед. Педофилия. Кръвосмешения. Изнасилвания. Убийства. Разликата е единствено в методите ни.

— Аз ги вкарвам в затвора, а вие се опитвате да ги опростите.

Думите ми звучат малко саркастично. Нямах подобно намерение.

Отец Йейтс се усмихва едва.

— Според вас кой от двата метода е по-ефективен?

Разпервам ръце.

— Могат да открият Бог и в затвора, отче, но поне там не могат да наранят никого другиго.

Свещеникът се усмихва.

— Предавам се, агент Барет. Нямам намерение да споря по темата. Вярвам, че истината за един човек може да бъде открита в действията му. Не е особено честно спрямо Църквата да го казвам, но за мен е по-важно как едно човешко същество живее живота си, а не колко често идва на службите. — Изражението му става много сериозно. — Запознат съм с историята ви и с някои от мъжете, които сте отстранили. Според мен вършите добри дела.

Засмивам се. Не се обиждам от иронията в гласа му, защото разбирам, че се шегува за моя сметка.

— Оценявам мнението ви, отче.

Алън и Аткинс са седнали няколко пейки зад нас. Те мълчат и се опитват да бъдат невидими. Това е разговор, а не разпит. Най-важното е обстановката да е задушевна.

— Разкажете ми за Розмари — настоявам аз.

— Пастор съм в „Спасителят“ от двайсет години, агент Барет. Мисля, че сте наясно, че Лос Анджелис е доста темпераментен град, пълен с противоположности. В радиус от пет пресечки ще намерите почтени семейства от средната класа, непълнолетни проститутки, ученици с отличен успех и членове на банди — всички те делят едно и също пространство.

— Така е.

— Когато бях призован от Бог, знаех, че трябва да запретна ръкави и да бъда свещеник на делата, а не на думите. Не съм особено добър в изнасянето на литургии. Не че не го правя, но не съм великолепен говорител. Бог беше наясно какво можех да предложа: способността ми да виждам злото в другите, без да изгубя вяра, че могат да намерят изкупление. — Свещеникът се усмихва накриво. — Наясно беше също така, че съм благословен с голяма уста и подлагам на съмнение всичко. Не ме разбирайте погрешно. Стоя зад Църквата с цялото си сърце, но ми липсва политическата съобразителност. Ако мисля, че някой църковен закон трябва да бъде променен, повдигам въпроса.

— Разбирам — отговарям леко развеселена.

Интересно ми е да науча, че дори в границите на Църквата има разделение между „костюмарите“ и хората на бойното поле, между офицерите и сержантите.

— Бях разпределен в тази малка църква, защото трябваше да ме пратят някъде. Знаеха, че ще допуснат грешка, ако не го сторят — Църквата невинаги е сляпа за разлика от онова, което се говори за нея — но също така не ме искаха под светлините на прожекторите. — Отец Йейтс се усмихва и аз виждам онзи жизнен млад мъж с бунтарски дух, какъвто е бил преди двайсет години. — Направо ликувах. Това е и винаги е било мястото, на което искам да бъда.

Хрумва ми един въпрос.

— Отче, ако ми позволите да ви попитам, с какво се занимавахте, преди да станете свещеник?

Йейтс кима одобрително.

— Много уместен въпрос, агент Барет. Преди да стана свещеник, бях доста буен младеж. Прекарах известно време в поправително училище заради дребна кражба, имах доста мимолетни връзки с жени, пиех и често се биех.

Изрича всичко това с такава лекота и дори без най-малкия намек за срам. Личи, че не се гордее с миналото си, но също така не се извинява заради него.

— Какво се промени? — питам аз.

— Срещнах един много силен възрастен свещеник на име отец Монтгомъри. Той ме сграбчи здраво за яката и ме вкара в правия път. Вдъхнови ме. Отец Монтгомъри беше божи човек — професия, която смятах, че е отредена само за лигльовците, но той не мигваше при вида на кръв и не си вирваше носа, когато някое младо момиче идваше да се моли, облечено в кожена миниполичка и обувки на платформи. Даваше му причастие, макар да беше наясно, че когато напусне владенията на църквата, ще отиде да си продава тялото. Отец Монтгомъри обичаше да казва: „Оставете ножовете си на входа и сте добре дошли да влезете тук“.

— Къде се случи това?

— В Детройт. — Свещеникът свива рамене. — Той ме промени. Призоваха ме и както вече казах, Бог искаше от мен да подражавам на отец Монтгомъри. Опитах се.

— Розмари — приканвам го да се върне на темата.

— Розмари беше много затънала млада жена. Историята й не е никак оригинална. Трудно детство, завършило с вземането на наркотици и проституция. Онова, което я различаваше от останалите, което я правеше по-трудна, бяха зависимостите й. Тя изключително много се наслаждаваше на комбинацията от употреба на наркотици и развратен секс. Не казвам, че е смятала, че е правилно или хубаво, но това й доставяше огромно удоволствие. Сама си го търсеше. Розмари не беше невинна жертва на някой убедителен сводник. В семейството й е нямало тормоз. — Отец Йейтс поклаща глава при появилия се в главата му спомен. — Веднъж ми каза, че просто се е родила лоша. Една медицинска сестра от моето паство ми съобщи за приемането й в спешното отделение. Ще ви цитирам точните думи на сестрата: „Това момиче е ударило дъното, отче. То трябва да влезе в правия път или ще умре“.

— Наистина ли беше стигнала дъното?

— О, да. Някакъв мъж я беше пребил почти до смърт, докато била надрусана с кокаин. Също така имаше хламидия, сифилис, гонорея и грип.

— Уха.

— Да. По чудо не хвана СПИН, благодаря на Бога, и наскоро се излекува от сифилиса. Явно Светият Дух бдеше над Розмари.

Смятам, че може да се поспори по темата, но не възразявам.

— Моля, продължете, отче.

— Бях там, когато се събуди. Не можеше да спре да плаче. Зададох й въпроса, който винаги задавам: „Готова ли си за помощта ми?“. Розмари отговори, че е готова. Намерих й място, на което да отседне. Хора от църквата ми й помогнаха да се изчисти и всички заедно се молехме. — Очите му се натъжават. — Много се молехме. — Поглежда ме. — Трябва да разберете нещо много важно за Розмари, агент Барет. Не става въпрос за самото й възстановяване или дори за греховете й. Някак си отнякъде това безнадеждно момиче намери в себе си невероятна сила. Нито за миг не му беше лесно. Розмари ми сподели, че почти всеки ден си мисли за наркотици и секс. Копнежите й станаха по-далечни, но така и не изчезнаха. Въпреки това тя продължи напред. — Свещеникът свива раздразнен юмруци. — През последните пет години се беше отдала на Бог. Без наркотици, без забежки към предишните си привички. Не обичам да използвам тази дума, но не мога да отрека, че е напълно подходяща в нейния случай — Розмари беше спасена.

— Разбирам. — Не съм убедена, но съм склонна да приема, че е започнала да се променя. В крайна сметка отец Йейтс не е кон с капаци.

— Също така имаше нещо, което… — Поколебава се.

— Какво?

— Хората ми се изповядват, знаете, но не мога да ви разкрия какво ми сподели. Мога да кажа само едно: тя ми довери най-големите си тайни. Не скри нищо.

Интересът ми е привлечен. Направо изгарям от любопитство, но съм наясно, че този човек никога няма да ми разкрие тайните на Розмари. Намирам неочаквана утеха в този факт.

Корените на католическото дърво са дълбоки, мисля си аз.

— Има ли още нещо, което можете да ми кажете, отче? Нещо, което мислите, че може да ни помогне?

— Съжалявам, агент Барет. Опасявам се, че единственото, което мога да ви разкажа, са спомени от най-лошите и най-добрите моменти от живота на Розмари.

Изваждам визитка от дамската си чанта и му я подавам.

— Обадете ми се, ако се сетите за нещо, отче.

— Обещавам да го направя. — Погледите ни се срещат за миг. — Какво мислите за моленето, агент Барет?

Опулвам се насреща му, хваната неподготвена.

— В лично отношения открих, че е много надценено, а резултатите от него — незадоволителни.

Думите ми плющят като камшик, лишени от всякакви задръжки. Съжалявам, че съм толкова жестока, и свивам рамене в знак на извинение.

— Простете.

— Няма за какво. Ако сте бясна на Господ, това означава, че все още вярвате в съществуването му. Това ми е достатъчно засега.

Нямам представа какво да отговоря, затова само промърморвам „Благодаря ви, отче!“ като някакво шестгодишно и се насочвам към изхода на църквата. Алън и Аткинс стават и тръгват след мен.

Проклети да са тези негови очи. Понякога религията наистина много ме дразни.