Коуди Макфейдън
Тъмната страна (41)

41.

Започни с нещо малко, Ева. Понякога така е най-добре. Започни с дребните неща и постепенно ще стигнеш до най-срамните. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Всички сме в една кола. Алън шофира и следва Брейди и екипа му във вана пред нас. Лаптопът е в мен.

Кърби се усмихва.

— Разбира се. Имам нещо дребно за теб.

— Да? — Майкъл звучи доволен и може би малко изненадан, че се е съгласила толкова лесно.

— Става въпрос за първата ми свирка.

Майкъл кима.

— Сласт, орален секс. Много добре. Продължавай.

— Имаше едно много готино хлапе, голямо сладурче, нали се сещаш? Чух, че имал голяма пишка, а тогава бях виждала такива само на снимки, не и на живо. От плът и кръв, нали се сещаш?

— Да, да, продължавай. — Явно Майкъл не оценява употребата на цветущи средства от Кърби.

— Както и да е, казах му, че искам да видя стария голям хотдог и хей, какво съвпадение, той също искаше да ми го покаже. — Приятелката ми завърта очи. — Момчетата са много забавни понякога. Та той имаше кола, затова една вечер се измъкнах от вкъщи и се срещнахме пред нас, след което отидохме на един паркинг до брега. Казах му да извади голямата близалка. Играта на думи е напълно умишлена. Оказа се, че някой е добавил няколко сантиметра отгоре. Така, де, не беше малък, но съм смукала и по-големи, сещаш се.

— Давай по същество, моля те.

— Беше много сладък. Като че ли имаше малък армейски шлем, излъскан до блясък и готов за действие. „Сержант Кур се явява на служба, госпожо!“ — Кърби се засмива.

— Тази уличница ти губи времето — казва Франсис някъде зад камерата.

— Хей, това си е моят грях, нали така? Докато казвам истината, аз решавам как да я кажа.

Майкъл кима.

— Съгласен съм, Ева. Продължавай.

— Добре. Така, реших, че е дошло време да налапам лакомството, нали се сещаш, лап-лап-лап! Отворих широко уста и пуснах влака в тунела. В този момент той започна да пищи.

Настъпва моментно мълчание. Майкъл се намръщва.

— Защо е пищял?

Кърби въздиша драматично.

— Ами, бях само на дванайсет, а той на шестнайсет и много готин. Бях нервна. Много се тревожех да нямам лош дъх, затова час преди срещата си направих гаргара с ментов освежител за уста. После, преди да започна да… сещаш се, изсмуках цяла камара ментови бонбони. — Кърби изцъква с език. На лицето й е изписано подигравателно съжаление. — Бедничкият. Едва не му излязоха мехури на пишлето. Започна да пищи и ми изблъска главата. От личен опит ти казвам, че нещата трябва да са доста сериозни, за да се случи нещо такова. Той излезе от колата и започна да обикаля в кръг и да вика: „Гори, гори, гори!“. Ето, това, казвам ти, е истински грях.

— Кое по-точно?

— Че не му направих хубава свирка. — Кърби поклаща глава. — Дали Големият шеф ще ми прости? Никога повече не се повтори, а и вече съм много добра в свирките, можеш да бъдеш сигурен.

— О, Кърби — простенвам аз. — Защо просто не млъкнеш и не се подчиниш?

Очаквах Майкъл да пощурее, но той само поклаща съжалително глава.

— Съжалявам, че си решила да се правиш на трудна — казва той, — но твоето пътуване ще помогне на други да разберат глупостта да крият грях. Защото в края на краищата ще се изповядаш, Ева. Може да нямаш очи, зърната на гърдите ти да бъдат отрязани, а капачките на коленете счупени, но по един или друг начин ще се изповядаш.

Кърби се прозява.

— Ето ти един съвет за мъченията, нещастник. Много по-страшно е, когато ги правиш, а не говориш предварително за тях.

— Щом настояваш. Ще започнем с нещо малко, както вече ти предложих.

Майкъл излиза от кадър. Чувам стъпките му върху дървения под. Франсис продължава да фокусира картината върху Кърби.

— Наясно си, че ще се пречупиш, нали? — пита Франсис.

Кърби изпраща целувка към камерата и мърда вежди нагоре-надолу.

— Хей… камерата работи… а аз съм едно горещо голо маце… — Разтваря крака. — Готова съм за едър план, режисьоре. Ще се присъединиш ли към мен?

— Езавел! — изсъсква Франсис.

— Хей, имам приятелка с това име, така че не говори такива неща.

— Мисля, че Кърби наистина е луда — казва Кали.

— Или просто има предсмъртно желание — отвръщам аз.

— Безстрашието е често срещано сред социопатите — отбелязва Джеймс. — Вижте, той се върна.

Майкъл Мърфи носи някакъв прът, приблизително метър дълъг, с меден край и изолирана дръжка. От основата му виси жица. Той го показва на Кърби.

— Знаеш ли какво е това?

— Прилича ми на пиканя. Особено популярна и широко използвана за мъчения в Южна Америка и други подобни цивилизовани държави. На колко работи твоята — 16 000 волта?

— Трийсет хиляди. Технологиите се усъвършенстват. След като си запозната с инструмента ми, знаеш на какво е способен. Моля те още веднъж да признаеш грях, истински грях и да се покаеш от сърце.

— Хей, направих каквото поиска. Наистина се чувствам зле, че свирката ми беше калпава. Едно момиче трябва да има стандарти.

Майкъл въздиша.

— Франсис, може ли да сложиш камерата на триножника, моля? Нуждая се от помощта ти.

— Да, братко.

Камерата се разклаща и след малко отново става статична. Франсис се появява в кадър.

— Много хора смятат, че употребата на пиканя по външните части на тялото като гърдите и гениталиите е изключително ефикасно. Болезнено е, съгласен съм, но установих, че вътрешната употреба е много по-добра.

— Аз също — съгласява се Кърби. — Е… къде? В устата, в задника или в котенцето ми?

— В гърлото ти — отвръща Майкъл. — Опитай се да не се задушиш със собственото си повръщано, защото ще умреш.

Лявото око на Кърби потреперва едва. Това е първият знак за пропукване във фасадата й до този момент.

— Дръж й главата — нарежда Майкъл на Франсис.

Сестра му я хваща с две ръце, за да не се движи. Той поставя пиканята пред устата й.

— Можеш да я отвориш сама или ще удрям зъбите ти, докато не изпопадат.

Кърби не се усмихва и не се шегува, а отваря уста.

— Последен шанс — казва Майкъл. — Искаш ли да се изповядаш?

Кърби изплезва език и издава „аааааа“, все едно е отишла на лекар, който да й прегледа гърлото.

Майкъл не се поколебава. Той промушва пиканята между зъбите и я навира в устата й. Бързо стига до гърлото, тъй като лицето на приятелката ми почервенява и тя започва да се дави. Франсис маха ръце от главата й. Движенията й са обиграни; правили са това и преди.

Майкъл натиска бутона на инструмента за мъчения.

Резултатът е мигновен и отвратителен. Тялото на Кърби се изпъва от електричеството, което кара мускулите й да се свият. Очите й се ококорват, а зъбите й стискат пиканята с такава сила, че се изненадвам, че не се разклащат. По краката й потича урина. Коремът й се издува. Вероятно дефекира против волята си. Всичко трае само момент, но изглежда като часове.

Майкъл пуска бутона. Кърби отваря уста и той изважда пиканята. След нея се надигат повръщано и конвулсии. Цялото тяло на приятелката ми се тресе от спазми, докато мускулите и мозъкът й се чудят как да реагират на случилото се. Столът й се килва настрани и тя отново пада на дървения под. Очите й пърхат. Спазмите постепенно отшумяват. Чувам дишането й — дълбоко, накъсано, стенещо.

Известно време Майкъл просто стои и я гледа. Отива зад нея, навежда се и я вдига. Не мога да повярвам колко различна изглежда отпреди десетина секунди. Лицето й е плувнало в пот, брадичката и гърдите й са в повръщано, а очите й изпитват трудности да се фокусират.

Майкъл се навежда напред и маха един залепнал от потта кичур от челото й.

— А сега, дете? Готова ли си да се изповядаш? Не се страхувай, Бог ще ти прости всичко, за което наистина се покаеш.

Кърби отваря уста, за да отговори, но нито дума не излиза от нея. Затваря я, преглъща и се опитва да се вземе в ръце. Вдига глава и дарява Майкъл с най-сладката усмивка, която някога съм виждала на лицето на хладнокръвен убиец.

— Хайде да го направим отново.

— Господи! — изумявам се аз. — Колко още ни остава, Алън?

— Десет минути.

Десет минути? Мъчението, което току-що гледахме, се случи само за две.

— Не знам дали ще издържи толкова.

— Ще издържи — отговаря Джеймс.

Това надежда ли е, или молитва, чудя се аз.

— Щом настояваш — казва Майкъл, — но накрая резултатът ще е същият. Всички се пречупваме под Божията воля. Бог е любов.

Франсис отново хваща главата на Кърби и Майкъл навира пиканята в устата й.

— Карай по-бързо — нареждам на Алън. — Моля те.