Коуди Макфейдън
Тъмната страна (25)

25.

Метафората на Джезабел за цунамито се оказа вярна. Ударната вълна ни заля около два часа следобед.

Продължавам да гледам възложените ми видеоклипове. Другите правят същото. В службата е тихо, но въздухът е натежал от безпокойство и нуждата да намерим нашия човек, преди да е изпълнил обещанието си.

Записвам си името на една изключително ужасена брюнетка, когато телефонът ми иззвънява.

— Всичко ще се раздуха по новините в пет часа — съобщава Джезабел без никакви заобикалки. — Вече е пет на Източния бряг.

— Какво говорят?

— Че тип, който се нарича Проповедника, е публикувал видеоклипове в интернет с предполагаеми жертви на убийства, като досега са успели да идентифицират две от тях.

— Чудесно.

— Знаехме, че това ще се случи, и се подготвихме. Свързах се с директорката на „Връзки с обществеността“ в Куонтико. След половин час ще даде пресконференция. Тъй като ще бъде излъчена в цялата страна, директорката ще съобщи телефонния номер на нея.

— Можеш ли възможно най-бързо да ми осигуриш имената на двете потвърдени жертви?

— Ще ги имаш след половин час. Искаш ли да гледаш пресконференцията?

— Не.

— Наистина?

— Не че не е важна, но просто не е по моята част. Аз и екипът ми трябва да продължим с идентифицирането на жертвите. Това е най-доброто, което можем да направим засега.

— Разбирам. Ще ти осигуря имената и ще те държа в течение. Очаквам телефонната линия да прегрее в следващите няколко часа.

— Ще бъда тук.

Оставям телефона, вземам си химикала и пускам отново видеоклипа, който гледах.

— Моля те — моли жената на него.

Моля те, моля те, винаги е моля те. Неизменните думи от песента на жертвите.

* * *

Алън е пред дъската и записва имена, а където са му известни, и местоположения. Подавам му листа си и известно време разглеждам информацията, която сме събрали досега.

— Всичките са жени — констатирам аз.

— Значи все пак има сексуална връзка — отбелязва Кали.

Права е. Ако този така наречен опус наистина беше заради истината, щеше да има и мъже. Вероятно нашият човек не осъзнава това и ще остане изненадан, ако му бъде посочено. Убийството си е убийство и то винаги е гневен акт. Гневът може да бъде директен — заради омразата му към жените, или индиректен — мрази себе си заради нещо, свързано с жени. Интересно е.

— Обща възраст? — питам аз.

— Няма как да знаем със сигурност, преди да потвърдим самоличността на жертвите, но предвид външния им вид не виждам по-стари от трийсет и пет. Повечето дори са по-млади от тази възраст.

— Колко по-млади?

— Всички са пълнолетни. На двайсет години или повече. Ако смята да убие дете, то, изглежда, ще му е първото.

— Всички жертви ли са привлекателни? Не, не ми отговаряйте. Не всички жени, които видях, бяха класически красавици, имаше някои доста обикновени.

— Аз също мога да потвърдя това — кима Джеймс. — Една от жените в моите клипове беше прекалено дебела. Друга имаше тежко акне. Външният вид не е важна част от критериите му.

— Но полът е — размишлявам на глас аз. — Така. Какво можем да кажем за местоположенията? Колко надалеч е стигнал?

— В момента принтираме карта, на която да видим по-ясно полето му на действие — казва Кали. — Бил е пътник, но ако премахнем няколкото изключения, се е придържал предимно в Западен САЩ, основно в Калифорния, Орегон, Вашингтон, Аризона, Ню Мексико, Юта и Колорадо.

— Интересно. Значи Вирджиния е била извън района му.

Кали кима.

— Никоя от другите жертви не се е намирала толкова на изток.

Хрумва ми една мисъл.

— Има ли други транссексуални жертви?

— Не — отговаря Джеймс.

— В такъв случай Лиза Рийд също е била аномалия. Тя е единствената транссексуална жертва и единствената намерена извън нормалната му зона на действие. Била е избрана точно поради тази причина.

— Решил е да излезе на светло — съгласява се Алън. — Знаел е, че Лиза ще му помогне да вдигне много шум. Същото ще стане и с убийството на дете.

— Защо сега? — чудя се аз. Никой не ми отговаря. — С какви други допирни точки разполагаме?

— Клиповете свършват преди смъртта на всяка от жертвите — отговаря Джеймс. — Както говорихме и по-рано, той ни показва, че посланието му е много по-важно за него от самата смърт. Убийствата са извършени с цел, а не за удоволствие.

— На него му пука за тях или поне така иска да си мислим — казвам аз. — По някое време ги съблича голи — това е свързано с тайните им. След това дърпа завесата точно преди да настъпи краят им. Уважава личното им пространство и запазва достойнството им.

— Никога не се разгневява — отбелязва Джеймс. — Непоколебим е, но също така е спокоен с всяка от жертвите. Не прекалява със заплахите, за да ги подчини, държи се безпристрастно. Стреми се към определена цел, не е фантазьор.

— Предполагам, че темата за тайните е от самото начало?

— Опасявам се, че да — отвръща Кали. — При това става въпрос за сериозни неща.

Намръщвам се.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид, че няма тайни от рода на „откраднах двайсет долара от нечий портфейл“ — обяснява Алън. — Всички са мрачни, извратени и тъжни или и трите, взети заедно. — Поглежда бележника си. — Разбира се, в голяма част от тях присъства сексуален компонент. Става въпрос за случайни убийства, но има и няколко предумишлени. Една жена била пребивана от съпруга си години наред, докато накрая не решила да си го изкара на бебето им. Горила го с цигари. — Алън ме поглежда с нерадостна усмивка. — Доста отвратителна галерия.

Стомахът ми се свива и отново усещам онзи глас — все още не се чува, но се размърдва. Иска да ме уведоми за присъствието си. Прогонвам го и се насилвам да се съсредоточа върху списъка с имена и онова, което могат да ми кажат.

— Очевидно е записал всяко престъпление — отбелязва Джеймс, — но промените в качеството на видеото и звука ни подсказват, че от много време е наоколо. Вероятно е започнал на „Супер 8“ или нещо подобно и през годините е подобрявал техниката си. Нашият човек е вещ в техническо отношение — нищо гениално, просто е много по-запознат с нещата от средния компютърен потребител. Все пак е прехвърлил старите си записи на цифров носител, създал е клипове, обработил ги е и така нататък.

— Няма как да му отречем това — съгласява се неохотно Кали. — Записвал е действията си от самото начало и е чакал деня, в който да покаже „делото“ си на света.

— Откъде е можел да бъде сигурен? — пита Алън.

Поглеждам го и се намръщвам.

— Какво имаш предвид?

— Когато е започнал да се занимава с „делото“ си, е нямало интернет, поне не за публично ползване. През цялото време е планирал да излезе на светло и е повече от ясно, че е смятал да използва записите за тази цел. Ако се върнем с няколко десетилетия назад, ще стигнем до видеокасетите.

— Е, и?

— Е, в такъв случай контактът щеше да е директен — от него към нас. Но това? — Алън посочва компютъра. — Качил е клиповете в някакъв публичен сайт. Как е можел да бъде сигурен, че ще привлече вниманието ни?

— Подбирал е внимателно — отговаря Джеймс. — Уебсайтът, на който ги е качил, е най-гледаният на планетата. Предполагам, че ако не ги бяхме намерили, щеше да ни изпрати имейл или писмо.

Алън разбира ситуацията и кима.

— Може би дори щеше да се обади по телефона.

— Има ли някакъв начин да проследим клиповете? — питам аз.

Джеймс поклаща глава.

— Не. Компактдисковете, дивидитата и дори принтираните страници могат да бъдат проследени до известна степен, но един видеоклип няма воден знак или някакъв подпис.

— Какво ще ми кажете за качването им? Трябвало е да се свърже с мрежата, за да ги публикува в User-tube.

— Вече накарах „Компютърни престъпления“ да проверят това, сладкишче — отвръща Кали. — Работят върху изготвянето на заповедта, докато говорим.

— Вероятно ще е задънена улица — намесва се Алън.

— Вероятно — съгласявам се аз, — но…

— Да — прекъсва ме той, — понякога лошите момчета са глупави.

— Понякога. Нещо друго?

— Да — отговаря Джеймс. — Питам отново: откъде получава информацията си?

Това е най-голямата мистерия в този случай. Лиза Рийд беше записала историята си в дневник, но другите?

— Може би е свещеник? — предполага Алън.

— Пътуващ свещеник? — размишлявам на глас аз. — Не мисля. Би привлякъл прекалено много внимание. Дори да се е преструвал на такъв, отец Йейтс не спомена никакви гостуващи духовници. Розмари не разпозна нападателя си. — Поклащам глава. — Не е свещеник.

— Въпреки това трябва да намерим отговор на този въпрос — настоява Алън.

— Какво ще кажете за по-ранното ми предположение? — питам аз. — Групите за взаимопомощ? Тайните, с които си имаме работа, предполагат доста поведенчески проблеми.

— Като Розмари и Андреа — съгласява се Алън. — Андреа много бързо ни сподели проблемите си.

— Не е нужно да намира жертвите си на едно и също място — отбелязва Кали. — Възможно е да си избира правилните хора на различни места. Църкви, които помагат на изпаднали в беда хора, Анонимните алкохолици, Анонимните наркозависими, сами си изберете. Вероятно прониква на тези места, като се представя за един от тях, спечелва доверието им и те му споделят.

— Добра идея — съгласявам се аз. — Трябва да приемем, че това е една от допирните точки сред всички жертви.

— Да обобщим какво знаем за него — казва Джеймс.

Кимам.

— Аз ще започна: той е високо функциониращ психопат и вероятно е привлекателен. Предполагам, че е уверен в женско присъствие. Жените не са заплаха за представата му за самия него. Не го гневят, поне не открито.

— Възможно е да е девствен — промърморва Джеймс.

Повдигам вежда.

— Как стигна до това заключение?

— Помислете. Той е рационален. Винаги е спокоен с жертвите си. Всяка заплаха от негова страна си има цел, не е за лично удоволствие. Не намерихме никакви следи от сексуално насилие или излишни наранявания по труповете, които ни позволи да открием. Фантазиите му са само в главата му. Те се въртят около религията, истината и по подразбиране около чистотата. — Джеймс свива рамене. — Сексът не просто липсва, той не съществува.

— Мадоната и курвата — изрича Кали.

— Какво каза? — питам я аз.

— О, сещаш се, онази стара приказка. Мъжете искат да се женят за мадони, но да правят секс с курви. Съпруга, която обича да прави секс, не е съпруга, бла-бла-бла.

— Така е, но каква е връзката със случая ни?

— Той не прави секс с тези жени. Защо? Защото ги почита.

Нещо в главата ми изщраква като светкавицата на стар фотоапарат. То се появява отникъде и си попада на мястото.

— Да — съгласявам се аз с отнесен поглед. — Това ми се струва правилно. Но как е възможно да ги почита предвид тайните, които крият? Как?

Отивам до дъската и се вторачвам в нея в опит да принудя онова, което ми убягва, да се покаже. Екипът ми мълчи и ме чака. Виждали са това и преди.

— Е? — пита най-накрая Алън.

Въздишам раздразнена.

— Все още не мога да го уловя.

— Тогава опитай с нещо друго — приканва ме той. — Ще успееш.

Знам, че е прав. Ако се опитваш да си спомниш къде си оставил ключовете си, никога няма да ги намериш.

— Какви са следващите ни планове за нападение, о, велика господарке? — пита Кали.

— Изчезнали хора — отговарям аз. — Ако е успял да остане извън полезрението ни толкова дълго време, значи е криел добре телата, за да не ги открием и да не разберем за него, преди да е готов. — Обръщам се и поглеждам редовете с имена. Име след име, прекалено много са. Прекалено много. — Предполагам, че ще успеем да разрешим повече от сто случая на изчезнали хора по възможно най-лошия начин. Трябва да разберем кои са били тези хора.

— При това бързо — съгласява се Алън.

Обещанието за смърт вече не е на хоризонта. То е застанало до нас. От време на време си поглежда часовника и ни се хили.