Коуди Макфейдън
Тъмната страна (6)

6.

Двамата с Алън пътуваме по магистралата към Александрия. Нямаме голяма компания на пътя, само още няколко нощни шофьори, които вероятно също като нас мечтаят вече да са в леглата си.

Колегата ми мълчи, докато шофира. Парното е пуснато на максимум, за да се справи със студа. Мракът е завладял всичко — навсякъде господстват тишината и спокойствието.

— Как така студът кара нещата да изглеждат по-спокойни? — чудя се на глас.

Алън ме поглежда и се усмихва.

— Нещата са по-спокойни. Ти си свикнала с Лос Анджелис. Там не става достатъчно студено и хората и животните не са принудени да се прибират. Тук е така.

Прав е. Преживявала съм го. Когато бях между шест и десет години, преди майка ми да почине от рак, си правехме семейни пътувания с кола. Мама и татко си вземаха отпуска по едно и също време и прекарвахме по две седмици в обикаляне на САЩ.

Помня трудните моменти от тези пътувания: безкрайната песен на гумите върху пътя и постоянно преминаващия покрай погледите ни свят. Това се превръщаше в една изключително болезнена скука. Също така помня, че играех разни игри с майка ми. Аз-шпионинът и броене на едноочки (коли, на които само един от фаровете работеше). Пеехме силно и фалшиво. Най-вече обаче помнех местата, на които ходехме.

За период от пет години видях едни от най-красивите забележителности на Съединените щати: националния парк „Роки Маунтин“, „Йелоустоун“, „Маунт Ръшмор“. Прекосихме Мисисипи на няколко места и ядохме супа от бамя в Ню Орлиънс. Рядко отсядахме в хотели, предпочитахме да лагеруваме.

Една година татко се амбицира и ни заведе в северната част на Ню Йорк през есента. Искаше да видим Катскил Маунтин, където се предполага, че е подремвал Рип ван Уинкъл^[1]. Пътуването беше непоносимо дълго и когато пристигнахме, вече бяхме изключително изтощени и разнебитени. Отбихме в къмпинга и аз излязох от колата като светкавица.

Дърветата бяха невероятни — ниски и високи, млади и стари вечнозелени, които бяха започнали да пожълтяват. Беше студено, както е студено тук, студът щипеше бузите ми и дъхът ми излизаше на пара.

— Не само че трябва да пикая в гората — оплака се майка ми, — но и задникът ми ще трепери, докато го правя.

— Не мислиш ли, че е много красиво? — попита баща ми, изпълнен с изумление и глух за гнева й.

Това беше едно от нещата, които обичах в него. Той беше вечно млад, що се отнасяше до начина, по който гледа на света. Майка ми беше по-предпазлива. Също като мен и тя имаше своята цинична страна. Беше здраво стъпила на земята, което е особено важно, а татко обичаше да лети в облаците и това също си имаше своя чар.

Помня как мама се обърна към него с намерението да продължи да се оплаква, но в крайна сметка не го стори, когато видя изписаната на лицето му радост. Прогони недоволството си и се огледа наоколо. Най-накрая видя онова, което и баща ми; зарази се от доброто му настроение и получи място в мечтата му.

— Така е — съгласи се мама. — Наистина е много красиво.

— Може ли да разгледам? — попитах аз.

— Разбира се, скъпа — отвърна баща ми. — Но не е се отдалечавай, стой наблизо.

— Добре, татко — съгласих се аз и хукнах към дърветата.

Удържах на думата си и останах наблизо. Нямаше нужда да ходя надалече, само след петдесет стъпки вече бях сама — по-сама, отколкото някога съм била. Спрях, за да осмисля положението си; не бях изплашена, а по-скоро ми беше интересно. Излязох на малко празно пространство, заобиколено от високи дървета, които също бяха започнали да пожълтяват, но все още не се бяха предали напълно. Протегнах ръце, наклоних глава назад, затворих очи и се заслушах в спокойствието и тишината.

Години по-късно намерих трупа на млада жена в горите на Анджелис Крест и си спомних това спокойствие и тишина. Зачудих се какво ли е усещането да те убият в средата на нищото, да получиш това усамотение като катедрала за писъците си.

Бях на десет години по време на това пътуване до Ню Йорк и то беше последното, преди мама да се разболее. Когато мисля за родителите си, винаги се сещам за тях тогава, на тази възраст — само на трийсет и трийсет и една, по-млади, отколкото съм аз сега. Когато мисля за детството си, се сещам за тези пътувания, за игрите на Аз-шпионинът, едноочки и „пристигнахме ли вече“ и за оплакванията на майка ми. Спомням си щастието на баща ми, колко много го обичаше мама, листата, дърветата и как тяхното спокойствие беше красиво, а не напомняше за смъртта.

* * *

Апартаментът на Лиза е ново строителство и е разположен близо до центъра на Александрия. Сградите са хубави, но не се вписват в обстановката.

— Сякаш Калифорния е дошла на гости на Вирджиния — отбелязва Алън, като облича в думи мислите ми.

Отвън апартаментът е от кафяво дърво и замазка, със своя малка алея. Все още никой не е влизал, няма опъната жълта полицейска лента на вратата. Спираме колата, излизаме от нея и отиваме до предната врата. Алън ще разгледа апартамента с мен, преди да се заеме със свидетелите.

Отбихме се до моргата, за да взема ключовете на Лиза. Разглеждам ги на слабата светлина от уличните лампи, за да намеря онзи, който ни трябва.

— Вероятно е този — сочи към един златист ключ Алън.

Вкарвам го в ключалката и успявам да отключа. Прибирам връзката с ключове в джоба и двамата вадим оръжията си.

— Път на дамите — казва Алън.

* * *

Апартаментът има две спални, едната от които също така се ползва като домашен офис. Проверяваме ги заедно с малката баня за гости и основната баня, преди да приберем оръжията си.

— Приятно местенце — отбелязва Алън.

— Аха.

Наоколо властват земните тонове — приглушени са, но не и безлични. Навсякъде има цветове — от малките кафяви възглавнички на дивана до белите памучни завеси със сини цветя по краищата. Всичко е чисто и не мирише лошо на домашни любимци, мръсно пране или оставена храна. Тя не е пушела. Дървената масичка за кафе пред дивана е покрита с приятен безпорядък от списания и книги. Лиза е била подредена, но не и прекалено подредена.

— Мога ли вече да тръгвам? — пита Алън.

Поглеждам си часовника. Часът е 5:00.

— Разбира се. Преди да се впуснеш в преследване на свидетели или в търсене на паричната следа, проучи за убийства, извършени по подобен начин.

— Имаш предвид кръста?

— Кръста или символите, които е оставил по него. Не мисля, че ще намерим някои стари случаи, но може да попаднем на нови.

Алън се намръщва.

— Смяташ, че е действал от известно време и едва сега е решил да се разкрие?

— Да.

— Лоша идея от негова страна.

— Да се надяваме, че наистина е такава.

* * *

Оставам сама. Не пускам лампите. Зората изгрява и на мен ми се иска да видя дневната, както я е виждала Лиза. Сядам на дивана, който е от кафяв микрофибър, диван като хиляди други, само дето този е бил нейният. Тя е седяла тук, отново и отново. Успявам да позная кое е било любимото й място — една от възглавниците е по-износена от останалите.

Среден на големина плосък телевизор е разположен на нужното разстояние срещу дивана. Представям си я как е седяла тук на изключени лампи, а сенките са танцували по лицето й. Виждам шишенце лак на масата и се усмихвам. Гледала е телевизия, докато си е лакирала ноктите. Намирам книга на страничната масичка, някакъв глупав любовен роман. Вероятно така е разпускала, четяла е, докато е чакала лакът да изсъхне.

Това място е било светилище, убежище, а аз смятам да го оскверня безнаказано. Осъзнавам, че в това отношение не се различавам много от убийците, които преследвам. Ще претърся този дом, ще отворя всяко чекмедже, ще прочета имейлите й и ще надникна в аптечката. Ще прекося всякакви граници на личното пространство, докато не остане нищо за намиране.

Някога Лиза е можела да заключи вратата си и да запази тайните си скрити от света, но вече не. Убийците, които преследвам, се опияняват от тази концепция.

Моите мотиви са по-чисти, но преди много време осъзнах, че нямаше да оцелея, докато си върша работата, ако съм нечестна със себе си, а истината е, че аз също малко се опиянявам, когато претърсвам дома на някоя жертва, и изпитвам вълнение от това воайорство. Мога да погледна, където си искам, да докосна каквото си искам, и да отворя всяка една врата. Това може да ти замае главата и донякъде разбирам защо на психопатите им харесва толкова много.

Ставам и отивам в кухнята. Малка е, но в същото време е функционална и чиста. Плотовете са от кафяв гранит. Хладилникът е от неръждаема стомана с микровълнова, готварска печка и съдомиялна в същия цвят. Отварям няколко шкафа и надниквам в тях. Намирам бели сервизи, чинно подредени.

Хладилникът е почти празен. На вратата му е залепена бележка — списък за пазаруване. На нея пише: „Трябват ми бутилирана вода, кърпички, макарони и сирене“.

Вече не ти трябват, мисля си аз.

В чекмеджетата в кухнята няма нищо. Прибори, телефонен указател, химикали и листчета. Не съм изненадана. Лиза е човек, който е трябвало да се крие. Тя не би държала тайните си на място, на което някой гост случайно може да ги намери.

Отивам в спалнята. Тя не е много голяма, подът е покрит с лъскав бежов килим. Леглото е голямо и е завзело голяма част от пространството. Земните тонове продължават и тук. Лиза е намерила своята същност в обзавеждането — женствена, а не момичешка.

Прехвърлям се на онова безценно скривалище, в което жените най-често крият тайните си — нощното шкафче. Отварям най-горното чекмедже и не оставам разочарована. Вътре има торбичка с марихуана и листчета за цигари. Също така виждам бебешко олио и списания със снимки на мускулести голи мъже. Оглеждам се и забелязвам музикалната уредба.

Представям си как Лиза си пуска диск, запалва си цигара с трева и вдишва дима, докато разлиства страниците на списанието, за да намери нужната визуална искра. Успява, отпуска се в леглото, взема бебешкото олио…

Тук пътищата ни се разделят, Лиза.

Когато моите пръсти се спускат на пътешествие там долу, намират друго оборудване. Никога не съм имала пенис, не съм и искала, но съм ги държала в ръцете си. Знам какво е чувството, как миришат, какви са на вкус, но нямам представа какво е да имаш такъв и какво е чувството, когато го докосваш.

Това тревожило ли те е? Била си привлечена от мъжете и си искала да станеш жена. Странно ли ти е било, когато ръката ти е хващала пенис? Превръщала ли си го в нещо друго във фантазиите си?

Опитвам се да го постигна, да усетя онова, което е усещала Лиза, но не успявам.

Затварям горното чекмедже и отварям това под него. Вътре намирам само книги с меки корици.

Премествам се на дрешника й и започвам да преглеждам чекмеджетата му. Все едно гледам моя. Тук вътре няма никакви мъжки вещи. Сутиени, бикини, тениски и дънки. В килера положението е същото — различни рокли, панталони и обувки. Имала е добър вкус, класен, с нюх към модата. Мирише ми на ментета, но няма следа откъде са закупени.

Излизам от стаята и влизам в банята до нея. Отново съм шокирана, че се озовавам в дамско местенце. Гримове, люфа, сапун с аромат на лавандула, кристали за вана, розови самобръсначки и лосион за ръце. Дори тоалетната седалка е спусната. Дали е уринирала седнала или права?

Аптечката е принадлежала на здрава жена. Вътре има аспирин, бинт, основните неща. Няма антидепресанти или болкоуспокояващи. Всъщност няма никакви лекарства, което ме изненадва, преди да осъзная истината. Взела ги е със себе си в Тексас.

В шкафчето под мивката няма тампони, за които да се пресегнеш, докато седиш на тоалетната чиния, а само парцал и препарат за почистване на бани.

На пода има дигитален кантар и по навик се качвам на него, все още се опитвам да бъда Лиза. Пренебрегвам лъжите му, както вероятно е правила и тя. Оглеждам се за последно и излизам от банята, за да проверя домашния й офис.

Той е обзаведен в същите земни цветове като останалата част от апартамента. Бюрото е разположено под прозореца. Можела е да гледа през него, когато й се прииска, но плоският й компютърен монитор е бил защитен от светлината му. Самото бюро е направено от тъмно дърво, нито от масивно такова, нито от някакво леко, нещо по средата. Лиза е харесвала дърво, това е повече от очевидно. Виждам много малко метал в мебелите й.

До бюрото й има картотека. Висок метър и осемдесет рафт е разположен на насрещната стена. Той също е от тъмно дърво. Хвърлям поглед на заглавията на книгите. Почти всички са пътеводители с гей/лесбийска насоченост: „Гей пътуване в Италия“, „Мадрид — просто фантастично“ и подобни.

Правя проверка на картотеката, но не намирам нищо интересно. Ще я прегледаме щателно, но сега не съм тук за това. Търся нещо, каквото и да е, което може да ни насочи в правилната посока.

Разглеждам бюрото. Чисто е. На него има само подложка за чаша и химикал. Затварям очи и се опитвам да си представя сутрешния й ритуал. Събувам си обувките, защото Лиза е ходила боса тук, върху тези плюшени килими.

Представям си я как се събужда сутрин, отива до кафе машината, налива си гореща чаша кафе и идва да седне, още сънена, пред компютъра…

Не, не ми се струва правилно.

Има една голяма разлика между Лиза и мен. Когато се събуждам сутринта, косата ми е истинска каша, очите ми са подпухнали и дори може да имам крещяща нужда да си оскубя мустака, но никога не съм се тревожила, че някой неочаквано ще почука на вратата ми и ще разбере, че не съм жена.

Лиза се е притеснявала постоянно за това. Затварям очи и започвам всичко отначало.

Представям си я как се събужда. Първата спирка е банята. Душ, бръснене на краката, ако е необходимо, миене на зъбите. Оправяне на косата. Гримиране — нищо екстравагантно, просто грим, който да я увери, че от огледалото я гледа женско лице. Всички донякъде сме роби на огледалата, но при Лиза положението е било още по-сериозно.

Дрехите са обикновени — тениска и анцуг, но лицето й е гримирано, преди да седне да си пие кафето. Още със ставането се подготвя за вероятността да бъде видяна от някого.

Сега останалото ми се струва правилно: чашата кафе, ходенето боса в офиса.

Сядам в стола и пускам компютъра. Тапетът на десктопа й е зашеметяваща снимка на египетските пирамиди на фона на безоблачно синьо небе.

Отварям браузъра и преглеждам историята, за да видя какви сайтове е посещавала. Те са смесица от бизнес и шопинг. Намирам нейния уебсайт — „Рейнбоу Травълс“. На първата страница има снимка. Лиза, усмихната, красива. Никога не бих разбрала, че това прекрасно създание не е започнало живота си като жена.

Снимки…

Ставам, излизам от домашния офис и се връщам първо в дневната, а после и в спалнята. Бях права — няма снимки по стените. Няма снимки на семейството й — на Розарио и Дилън — нито пък на самата нея. Има плакат на Пикасо и черно-бяла фотография на Ансел Адамс, но нищо повече.

Тази странност ме учудва. Защо няма снимки? Дали е било болезнено за нея да вижда лицата на родителите си всеки ден? Или просто е продължила да ги предпазва от себе си и се е тревожела някой посетител в дома й да не направи връзката между нея и тях?

Връщам се обратно в офиса и продължавам работата си на компютъра. Проверявам пощата й. Намирам много бизнес кореспонденция, имейли, свързани с онлайн покупките, и отново се натъквам на същата странност — няма нищо лично. Това е киберпространствената версия на липсата на семейни снимки.

Започвам да си мисля, че Розарио не беше права, като каза, че Лиза е била щастлива. Апартаментът е чудесен, Лиза е ръководела свой собствен бизнес, имала си е плоския телевизор, тревата и бебешкото олио и всичко това е прекрасно, но мисля, че домът й е бил място, изпълнено със самота и ежедневна рутина.

Не намирам никакви имейли от и до приятели, никакви посещения в сайтове за запознанства, въобще няма нищо, което да подсказва за социален живот.

Въздишам и се отпускам на стола. Не съм доволна. Къде е Лиза на това място? Къде е душата й?

Кракът ми сритва нещо под бюрото. Намръщвам се, избутвам стола назад и се навеждам, за да го вдигна. Сърцето ми забива по-бързо, когато виждам какво е.

В ръцете си държа бележник с кафява кожена подвързия, на който със златни букви пише „Дневник“.

— Да си дойдем на думата — промърморвам аз.

Лиза е писала за първи път преди седмица. Почеркът й е красив, четлив и със заврънкулки. Чета.

Нямам представа защо си водя дневници. Може би за да отразявам собствената си самота. Не знам. Предполагам, че ми помага от време на време просто да сядам и да пиша: „Аз съм самотна, аз съм самотна, ах, мамка му, колко съм самотна“.

Вчера четох „Коринтяни“ от Библията. Разплаках се. Плаках ли, плаках. Не можех да се спра. Ето какво пише там:

 

ЛЮБОВТА ДЪЛГО ТЪРПИ И Е МИЛОСТИВА; ЛЮБОВТА НЕ ЗАВИЖДА;

ЛЮБОВТА НЕ СЕ ПРЕВЪЗНАСЯ, НЕ СЕ ГОРДЕЕ, НЕ БЕЗОБРАЗНИЧИ, НЕ ТЪРСИ СВОЕТО, НЕ СЕ РАЗДРАЗНЯВА, НЕ ДЪРЖИ СМЕТКА ЗА ЗЛО, НЕ СЕ РАДВА НА НЕПРАВДАТА, А СЕ РАДВА ЗАЕДНО С ИСТИНАТА, ВСИЧКО ПРЕМЪЛЧАВА, НА ВСИЧКО ХВАЩА ВЯРА, НА ВСИЧКО СЕ НАДЯВА, ВСИЧКО ТЪРПИ.

ЛЮБОВТА НИКОГА НЕ ОТПАДА.^[2]

 

За момент имах чувството, че не мога да дишам. Болеше ме толкова много, че си мислех, че ще се разпадна. Веднага ми хрумна един въпрос. Ще се появи ли човек, на когото някога да кажа тези думи? Ще се появи ли? Някой ще изпитва ли такива чувства към мен?

Съществува ли такъв мъж, който да ме целуне, да разбере каква съм, и да продължи да ме целува завинаги? Ако съществува, ще го разпозная ли, когато се появи?

Знам, знам, животът ми е пътешествие и то е по-скоро маратон, отколкото спринт. Но понякога се съмнявам. Съмнявам се в себе си, в решенията си. Срамувам се да си призная, че понякога се съмнявам дори в Бог.

Как е възможно да се съмнявам в Бог? Бог е единственият, който винаги ми е помагал.

Съжалявам, Боже.

Понякога просто съм прекалено самотна.

Довършвам последния ред от написаното в този ден и си прочиствам гърлото. Прехвърлям се на следващата бележка, написана два дни по-късно.

Баба е мъртва. Не съм изненадана, но въпреки това ме боли. Баба беше расистка. Тя нямаше да ме приеме такава, каквато съм сега, но въпреки това я обичах, просто няма как да променя това. В крайна сметка баба винаги е пазила тайната ми. МОЯТА тайна. Тя продължи да ме обича дори след като направих онова най-ужасно и най-срамно нещо, когато

Намръщвам се. Написаното свършва тук. Прокарвам пръст по вътрешността на страниците и откривам, че няколко листове от дневника са били скъсани. Прелиствам нататък.

Тогава го виждам.

И замръзвам.

Ръцете ми започват да треперят. Отварям дневника по-широко, за да се уверя, че не си въобразявам.

В горната част на една от страниците има нарисуван на ръка символ.

Череп и кръстосани кости.

Под него е написано:

Какво колекционирам? Това е въпросът и това е ключът. Намери отговора скоро или още ще умрат.

Изтървавам дневника на бюрото. Сърцето ми направо препуска.

Той. Бил е тук. Мъжът от самолета.

Мъжът, който е убил Лиза.