Коуди Макфейдън
Тъмната страна (26)

26.

— Извинете френския ми, агент Барет, но ми се струва, че сме попаднали в най-дълбоката лайняна дупка.

— Мисля, че преценката ви е правилна, сър.

Отговорих на обаждането на мобилния си телефон и установих, че от другата страна на линията е директорът на ФБР. За момент се зачудих откъде е намерил номера ми, но само за момент. Все пак той е директорът на ФБР.

— Положението е много лошо, сър, и ще става още по-зле.

— Май си пропуснала семинара по увещаване.

— Предпочитам да си говорим истината.

— Добре — репликира Ратбън, — омагьосай ме с малко от твоята истина.

— Истината, сър, е, че този случай е огромен и кървав и въобще не ви завиждам, че сте се заели с медиите. Също така обаче е истина, че цялата тази лудница е налице, защото нашият човек излезе на светло. Осигури ни списък с имената на жертвите си чрез видеоклиповете. Начинът му на работа е уникален. Ако не успеем да го заловим след всичко, което ни даде, трябва да бъдем уволнени.

— Не ми давай подобни идеи — въздъхва директорът на ФБР. — Искаш да ми кажеш, че след като ни прецака с цялата тази публичност, всъщност ни осигури начин да го хванем.

— Да. Казахте го много съдържателно, сър.

— Остави остроумията на агент Торн, тя се справя по-добре от теб.

— Съгласна, сър.

— Кажи ми какво виждаш, Смоуки. Какво ще се случи накрая?

Обмислям добре отговора си. Този разговор изглежда доста обикновен, но все пак говоря със Сам Ратбън. Той не е просто директорът на ФБР, говори се, че някога е бил много умел в разпитите. Може би ме предразполага, чака да се отпусна и да му осигуря достатъчно вербално въже, на което да ме обеси по-късно.

Въздишам наум. Нямам време да се правя на Макиавели, а и никога не съм била добра в това. Разбирам злите хора, а не безскрупулните.

— Виждам 143 мъртви жени, сър. Виждам много семейства, които ще получат най-лошата възможна новина. Виждам, че нашият човек допусна фатална грешка, като се показа. Ще го заловим и трябва да го направим, преди да убие отново.

Директорът остава мълчалив за известно време. Предполагам, че осмисля всичко.

— Връщай се към работата си, агент Барет.

Затваря, преди да успея да отговоря: „Да, сър!“.

Веднага се обаждам на Джоунс. Политиката може да не е най-силната ми страна, но дори аз знам правилото, че когато шефът на шефовете говори с теб, възможно най-бързо трябва да кажеш на своя шеф за това.

— Какво? — отговаря той.

— В лош момент ли се обаждам, сър?

— Да, но нямаше да се обаждаш, ако нямаше основателна причина.

— Директорът ми звънна.

— Обадил ти се е лично?

— Да, сър.

Чувам го как мърмори и ругае под носа си.

— Какво иска?

Предавам му цялото съдържание на разговора ни.

— Добре. Знам какво се случва. — Като че ли се успокоява. — Някой е започнал да му задава въпроси. Вероятно президентът.

Смятах, че съм имунизирана към цялата концепция за властните хора. Те пърдят също като нас, макар и панталоните им да са от коприна. Но президентът на САЩ все още ме респектира.

— Не знам как трябва да се чувствам, сър.

— Да си нервна, е напълно подходящо. Благодаря ти за новините.

Отново ми затварят, преди да успея да кажа: „Да, сър!“. Много е дразнещо.

Поглеждам си часовника. Часът е 19:00. Нощта все още е млада, а аз имам много работа за вършене. Преди да се впусна отново във вихрушката, искам да се обадя на Бони.

— Здрасти, Смоуки — поздравява ме тя с тревожен глас.

— Нещо случило ли се е, скъпа?

Мълчание.

— Гледах някои от видеоклиповете.

Потъвам на стола си. Мили Боже.

— О, миличка, защо?

— Аз… аз просто… заради онова, за което говорихме по-рано. Искам да се занимавам с това, с което и ти. Гледах новините, потърсих клиповете в интернет, намерих ги и гледах някои.

— Колко по-точно, скъпа?

Чувам я как преглъща.

— В началото само един. Беше онова момиче, Ейприл. Онзи тип я накара да разкаже как е наранила бебето си. Стана ми лошо. Такава съм лигла — смотолевя тя. — Толкова много се ядосах на себе си, че се върнах и изгледах още няколко.

— Колко по-точно?

— Около трийсет.

— Господи, Бони!

— Не се ядосвай, мамче Смоуки. Моля те, не се ядосвай.

Да се ядосвам? Това е последното нещо, което изпитвам в момента. Даже не ми хрумва да го направя, докато тя не го споменава, но думите й ме карат да се замисля. Трябва ли да съм й ядосана?

Осъзнавам, че досега не ми се е налагало да я наказвам. Не заради друго, а просто защото е нямало нужда. Може би сега трябва да направя точно това.

— Не съм ядосана, Бони, но… — опитвам се бързо да измисля удачно наказание. — Ще ти спра достъпа до компютъра за известно време. Трябваше първо да питаш мен или Елейна, преди да направиш подобно нещо, мисля, че ти е ясно.

Тя въздиша.

— Да, ясно ми е.

— И?

— Знаех, че няма да ми позволите.

Честността й ме кара да се усмихна.

— Това е повече съвет, скъпа.

Още една въздишка.

— Знам.

— Така, никакъв интернет през следващите две седмици освен нещата, които са ти необходими за училище. Ясно?

— Да.

Добре, добре, стига толкова, как е моето сладурче?

— Как си, миличка? Добре ли си?

— Не знам. Мисля, че онова, което ме обезпокои най-много, са нещата, които каза. За истината. Логични са. Човек като него, който извършва подобни деяния, не трябва да е логичен, нали се сещаш?

— Да, скъпа.

— Точно това се запечатва в ума ти. Жените и нещата, които са преживели и направили. Да, лоши са, но най-лошото е, че се съгласяват с него за всичко.

— Ако вършиш това, което и аз, много често ще се натъкваш на подобни случаи. Хората вършат разни лоши неща като убийства и изнасилвания и това е много лошо, но самите хора, те са различни, подобно на нюанси на сивото, миличка. Затова действията са най-важни.

— Какво имаш предвид?

— Да вземем следния пример: един мъж може да твърди, че най-важното качество за него е да бъде добър баща, и после да се прибира у дома и да пребива децата си. Възможно е, което е по-сложно, същият този мъж да работи с децата на другите, да е техен терапевт. Прави го от години и може би дори е помогнал на много от тях. Единственото, което има значение за мен от гледна точка на работата ми, е, че се прибира у дома и пребива собствените си деца.

Бони мълчи и премисля чутото.

— Трябва да помисля още малко.

И ще го направи. Тя е като езеро без вълни — тиха и спокойна. Само дето се случват много неща под повърхността, където слънцето не достига и се крият раците.

— Ще поговорим ли още за това? Когато приключиш с мисленето?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да, мамче Смоуки. Чувствам се по-добре сега. Съжалявам, че направих нещо, което не ти харесва.

Отбелязвам начина, по който изрича последното изречение. Тя не се извинява за постъпката си, а за факта, че ме е разстроила. Решавам да спра дотук.

— Извинението се приема, но помни — две седмици.

— Добре.

— А сега ми дай да поговоря с Елейна. Изключително много.

— А аз много, много повече — отговаря Бони.

Настъпва моментна тишина и Елейна се обажда от другия край на линията.

— О, Смоуки. — Звучи толкова ужасно, че ми иде да се пресегна през телефона и да я прегърна.

— Недей да виниш себе си, Елейна. Досега извадихме голям късмет с Бони. Мисля, че отдавна трябваше да се случи нещо подобно.

— Предполагам, че си права, но все пак… се чувствам виновна. Тя беше на лаптопа си и използваше безжичната интернет връзка. В последно време не спя добре. Реших да подремна и наистина съм се отнесла. Спах няколко часа. Гледала е клиповете през това време. Съжалявам, Смоуки.

— Елейна, моля те. Ти си втората й майка. Ти се занимаваш с образованието й, ти я гледаш, когато трябва да работя… ти правиш много. Недей да се виниш.

— Оценявам това, което казваш, но как би се почувствала ти, ако беше на мое място?

Щях да се чувствам ужасно.

— Разбирам те. Все пак Бони не е бебе. Не е като да сме забравили да заключим праха за пране и тя да го е изяла. Тя е наясно, че няма да одобрим стореното от нея, и умишлено го е скрила от нас. — Казвам й за двуседмичния мораториум за употребата на интернет.

— Ще ти помогна да наложим наказанието, можеш да бъдеш сигурна.

— Смятам, че няма да е проблем. Не се е възпротивявала. Всъщност не каза нито дума.

— Хмм. — Радвам се да чуя лекото оживление в гласа на Елейна. — Може би това трябва да ни обезпокои повече от всичко останало.

— Имаш право. А сега спри да се обвиняваш. Обичам те.

Тя въздиша.

— И аз те обичам. Целуни съпруга ми от мен. Бони отново иска да говори с теб.

— Дай ми я.

— Забравих да ти кажа нещо — казва малко задъхана дъщеря ми.

— Какво?

— Този човек? Който се нарича Проповедника?

— Да?

— Хвани го и го хвърли завинаги в затвора. Искам да умре там.

Това не е молба, а нареждане. Бони е видяла какво е направил, и независимо всички нюанси на черното и сивото и моралните въпросителни, които се въртят в главата й, едно нещо е сигурно: свободата на този човек е неприемлива.

— Ще го сторя, миличка.

— Добре.

Бони затваря. Известно време просто стоя и гледам телефона като хипнотизирана. Разстроена съм. С Бони в моя живот нещата са едновременно прости и сложни. Проста е любовта ми към нея. Тя е безгранична, дълбока и чиста. Сложна е самата Бони. Тя притежава характера на дете, но в същото време се държи като възрастен, изградена е от пластове и тайни места, които не мисля, че някога ще успея да видя. Научила се е да крие собствените си тайни и как това да не й пречи. Понякога се тревожа, но само понякога. Просто Бони си е такава.

Тя е напът да се превърне в тийнейджърка, подобно на върколак при пълнолуние, и с това вероятно ще започне да се измъква от дома ни и да е по-склонна към лъжата. Това също не ме тревожи, защото така стоят нещата. Проблемът е, че Бони не избра да лъже за пушене, целуване или шофиране с превишена скорост, а го стори, за да гледа последните ужасни моменти на всички онези бедни жени.

Нима нищо друго, осъзнавам аз, като майчинството, което да те кара да се чувстваш толкова безпомощна и глупава.

Излизам от офиса си. Вихрушката чака.

* * *

— Този случай ни показва всички пропуски в системата ни за изчезнали хора — мърмори Алън. — Знаете ли, че в НИЦП се съдържат около 100 000 случая на изчезнали хора, а в АСПО по-малко от 100?

НИЦП е Националният информационен център за престъпността. АСПО е Автоматичната система за пръстови отпечатъци. Другите две основни системи, които използваме в изпълнението на нашата работа, са КОДИС (Комбинирана ДНК индексна система за изчезнали хора) и VICAP.

— Само около петнайсет процента от неидентифицираните човешки останки се въвеждат в НИЦП. КОДИС е активна от 1990-а и нараства, но все още е едва капка в океана.

КОДИС е брилянтно творение. Ако някой изчезне и не се появи до трийсет дни, се взема негова ДНК проба. Тя може да бъде получена директно от изчезналия (коса, косми, слюнка от четка за зъби) или чрез вземане на кръвна проба от роднина за сравнение. ДНК се анализира и профилът се въвежда в базата данни. Ако се появи някой труп, той често се идентифицира благодарение на КОДИС. Също така съществуват случаи на открити години по-късно изчезнали деца, все още живи, отново идентифицирани чрез тази система.

Проблемът на тези бази с данни е сътрудничеството, времето и парите. Всичките са доброволни. Ако някой местен полицейски участък не попълва формите и не събира ДНК материалите, те не влизат в правилната база с данни. Дори когато информацията е налична, някой трябва да седне и да я въведе.

Това е голям недостатък на системите, но е по-добре да има нещо пред нищо. Разрешавали сме случаи благодарение на тях. Може да не са перфектни, но са полезни.

— Какво открихте?

— До този момент успяхме да намерим съвпадение с четиресет от имената на жертвите с изчезнали хора. „Компютърни престъпления“ много ни помагат. Правят снимки от клиповете, които да изпратим на съответните полицейски участъци, за да се свържат със семействата за потвърждение. Предполагам, че ще получим такова при всички. Прекалено голямо съвпадение е, че толкова много от жертвите в тези видеоклипове отговарят на случаи на изчезнали хора.

— Съгласна съм. Между другото, жена ти каза, че ти изпраща целувка.

— Благодаря.

— Продължавай да работиш. Ще останем до около единайсет.

— Щастие.

Отивам при Джеймс, който тъкмо затваря телефона.

— Нещата, които Джезабел ни каза да направим, започват да се отплащат — казва той. — Почти осемдесет души са дошли за разпознаване на жертвите от клиповете.

— Уха.

Човек може да се зачуди защо толкова много, и то толкова бързо. Понякога изчезналите хора са много по-лош случай от мъртвите. Изчезналият е въпросителна: може би все още е жив, може би не е. Изчезването не позволява да се сложи край, да се тъгува. Това „може би“ гарантира, че семействата ще продължат да търсят и да се хващат за всякакви сламки надежда.

Веднъж отидох да съобщя на една майка, чиято дъщеря беше изчезнала преди три години, че сме намерили детето й мъртво. Жената плака, разбира се, но най-много ме докосна онова, което каза:

— Толкова ми беше трудно да не зная — хлипаше през сълзите тя. — Веднъж… о, Господи… веднъж бях толкова слаба, че си пожелах всичко да свърши дори това да означава, че е мъртва.

Очите й се ококориха, когато осъзна какво е усещането да получиш точно това, което си пожелал — смъртта на дъщеря си. Никога няма да забравя реакцията й.

Кийнингът е траурна песен, която е традиционна за Шотландия и Ирландия. В стари времена, преди да бъде отхвърлена от Католическата църква, е била част от оплакването на мъртвите. Жена или жени са били наемани, за да направят списък с родословието на починалия, да го почетат и да наблегнат над болката на останалите живи. Тя (или те) го правели вокално, често дори виели и подплатявали това с движения като пляскане и клатене напред-назад. Било вербално изкупление, което да почете загубата на един живот. Сетих се за тази стара траурна песен, защото точно това правеше жената — тя виеше.

Сещам се за нея и сега, докато мисля за всички тези семейства. Осемдесет, невероятна бройка. Невъзможно е човек да осъзнае дори какво ще е за тях да научат след толкова време.

— Във връзка съм с всички местни служби на реда — казва Джеймс. — Аз съм единственото им контактно лице. Накарах ги да проумеят, че всички от потвърдените изчезнали хора са били жертви на убийство, за да назначат най-добрите си детективи по случая. Всичко, което намерят, ще ми бъде изпращано. Аз ще го събирам и ще го въвеждам в нашата база с данни за жертвите.

— Имаме такава?

Той посочва компютъра си.

— Създадох я.

— Добра работа, Джеймс.

— Знам.

Той се извръща, за да ми покаже, че е приключил с мен.

Вратата на службата се отваря и Кали влиза с голяма карта на САЩ, залепена за стиропорна основа. Кърби я следва и бръщолеви нещо.

— Значи се разбрахме за цветята? Цената те устройва, нали?

— Цената е чудесна, Кърби. Какво става с тортата?

— Няма да се чукам с тортаджията. Има косми по гърба.

— Много забавно. Каква е цената?

— Под бюджета ни е. О, имам добри новини за фотографа. Познавам един тип. Едно време работехме заедно. Специалността му е проследяване и наблюдение и е много добър с фотоапарата. Така че си казах хей, че то е същото, нали?

Кали се замисля дали е особено добра идея Кърби да доведе на сватбата й някаква своя стара дружка предвид миналото на общата ни приятелка.

— Добре.

— Булчинският прагматизъм отново печели — изразява мнението си Алън. — Ще бъде страшна сватба. Кърби изчука или заплаши да убие половината доставчици, а останалата част ще е сбирщина от приятелчетата й бивши наемници.

— Не са бивши — отвръща Кърби. — Много от тях все още са на пазара.

— Не ми е приятно, че трябва да се намеся — казвам аз, — но… Кали?

— Хей, махам се — отговаря бившата убийца. — Свърших си работата. Ще се видим по-късно, маце.

— Да, моля те, звънни ми по-късно.

— Будна съм само до четири сутринта — изчуруликва Кърби. — Едно момиче се нуждае от сън, за да е красиво, нали се сещате?

Кали повдига картата, за да я видим.

— Накарах Джеймс да разпечата местоположението на всички жертви и ги отбелязах с карфици.

Нареждаме се пред картата, за да я разгледаме.

— Виждам, че имаме няколко скупчвания — отбелязва Алън и посочва Лос Анджелис, където карфиците са повече от двайсет. — И тук. — Лас Вегас, Невада.

— Слънце и грях — казва Кали.

Останалите цели на Проповедника са разпространени на други места. Някои са в градове, които всеки би разпознал, а други в малки градчета, за които никога не съм чувала. Всичко това ни действа много отрезвяващо.

— Прилича на шибана гора — изръмжава Алън и в общи линии изразява собствените ми мисли.

— Извинете ме — намесва се Кърби, която в крайна сметка още не си е тръгнала. — Защо това име е на дъската?

Тя сочи към една от лосанджелиските жертви. Уилоу Томас.

— Защо? — питам аз.

Усмивката й е тъжна и ужасна. Веднага заставам нащрек.

— Моля те, отговори на въпроса.

Тонът й е нежен. Прилича на човек, който пита как е времето навън. Погледът й обаче е на леопард, а очите й са студени, студени, студени. Това е абсолютното равнодушие на наемен убиец от онзи тип, който убива човек не защото е лош, а защото някой е пожелал смъртта му и е готов да плати за услугата.

— Не гледаш ли новините, сладкишче?

Кърби поглежда Кали и отново се обръща към мен.

— Ако гледах новините, нямаше да питам, нали, Кали?

Самият факт, че използва името й без никаква добавка и определение, засилва безпокойството ми. Гласът й продължава да е нежен; скастрянето на приятелката ни е само апатично отклонение, но въздухът е наелектризиран и опасен.

Какво става, по дяволите?

— Има един мъж — казвам аз и наблюдавам внимателно каква ще бъде реакцията й. — Смятаме, че убива жени през последните двайсет години. Сигурни сме, че имената на дъската принадлежат на жертвите му.

— Жертви? Имаш предвид, че са мъртви?

— Да.

Кърби идва при мен и ме прегръща с ръка през рамото. Жестът й е всичко друго, но не и приятелски, а близостта ни е напрегната и неудобна.

— И? — прошепва въпроса си тя, а устните й почти докосват ухото ми. — Знаем ли кой е този мъж? — Думите й са толкова студени, че съвсем спокойно могат да бъдат изваяни от лед.

— Все още не. — Отдръпвам се и я поглеждам право в очите. — Но не мисля, че щях да ти кажа, ако знаех.

Кърби се втренчва в мен с ледения си поглед. Това като че ли трае цяла вечност.

— Мога ли да говоря с теб? — пита тя. — Насаме?

Тръгва към офиса ми, без да дочака отговор. Обръщам се към Алън, Кали и Джеймс.

— Нямам представа — казва Кали.

— Не знам какво се случва в главата на това куку — признава Алън.

Само Джеймс мълчи.

* * *

Затваряме вратата и се разполагаме в офиса ми. Чакам Кърби да започне да говори. Самият факт, че не го прави, е неестествен. Вятърът духа, Кърби винаги говори, това е една от аксиомите в живота.

Седи в стола срещу бюрото ми. Дърпа си устната и се заглежда нанякъде. След малко ме дарява с крива усмивка.

— Ако очакваш да се пречупя, има да чакаш мноооооооого време, Смоуки.

Опитът й за шега — нещо, в което е изключително добра, въобще не й се получава.

— Мисля, че вече те видях да се пречупваш.

Вторачва се в мен, ухилва ми се насреща и свива рамене.

— Е… може би реагирах малко не намясто.

— Стига с глупостите, Кърби. Оценявам какво направи за мен в тоалетната. Нека ти върна услугата.

Тя размахва пръст към мен.

— Виж сега, Смоуки, не допускам никого зад кулисите. Трябва да си наясно с това.

— Разкажи ми за Уилоу Томас. Коя е тя? Каква ти е била?

Кърби отново дръпва устната си. Никога не съм я виждала толкова мълчалива. Обикновено бръщолеви като двегодишно.

— Уилоу беше… приятелка на приятелка. Тя беше цивилна. Винаги е била такава. Беше родена невинна и вероятно е умряла такава. Беше същинско кутре, същинска писана, прекалено жизнена и весела за живота, в който двете с теб живеем, нали разбираш? Тя не беше като мен или приятелката ми. Ние никога не сме били цивилни. Винаги бяхме готови за рокендрол и подготвени за лайната, миризмата и добрия стар гаден свят. Не и Уилоу. Тя беше слаба.

— Какво е името на приятелката ти?

Ново размахване на пръста и крива усмивка.

— Добър опит. Но не. Няма да ти споделя тази информация точно сега.

— Може ли да ни помогне?

— Ако смятах, че може да ти помогне да разбереш кой е този бъдещ мъртвец, щях да ти кажа.

Бъдещ мъртвец. От нейната уста звучи изключително убедително.

— Сигурна ли си?

— Уилоу направи правилния избор. Тя ни изостави, за да води приятен нормален живот. Така и не си проговорихме повече, но аз я проверявах от време на време, за да се уверя, че никой не се възползва от кутрето. Един ден просто не я намерих, нямаше я. Използвах някои от моите… ах, ресурси, за да я проследят, но тя се беше изпарила. Сякаш беше влязла да плува в океана посред нощ и повече не беше излязла.

— Кога се случи това?

— Преди около десет години.

— Има ли семейство?

Кърби се позабавя доста с отговора.

— Не. Беше сирак.

— Разбирам.

Чакам за още. Приятелката ми се усмихва.

— По-скоро адът ще замръзне. Тя беше сирак, изчезна преди десет години от слънчевия Лос Анджелис и никога не нарани умишлено човешко същество в живота си. Това е всичко, което трябва да знаеш.

— Криела е нещо, Кърби. Така оперира този тип.

Обяснявам й съдържанието на видеоклиповете. Наблюдавам реакциите й през това време, търся някакво издайниче, някакво пропукване в Кърби-фасадата. Тя просто седи, слуша и увива кичур руса коса около пръста си.

— Разбирам — казва тя, когато приключвам.

— Кърби, Уилоу имаше ли някакви проблеми? Пиене, наркотици? Ходила ли е на срещи за взаимопомощ или нещо подобно?

— Всъщност да. Пиеше. Успя да се справи обаче. Помогнаха й сбирките на АА.

Бинго, казвам си наум.

— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш за нея?

— Нищо, което би ти било от полза. — Кърби се навежда напред. Обстановката отново се наелектризира и имам чувството, че съм застанала срещу хищник. — Значи все още нямаш представа кой е той?

— Не.

Тя кима.

— Е, добре тогава. Мисля, че приключихме тук. — Изправя се да си ходи.

— Кърби, искаш ли да гледаш клипа?

Тя спира с гръб към мен и с ръка на дръжката на вратата.

— Не. Знам тайната, която криеше.

Отваря вратата и излиза.

* * *

Цивилна. Така нарече Кърби Уилоу Томас. Разбирам какво има предвид, като гледам жената на клипа пред мен.

Прилича точно на такава. Тя щеше да се изненада от жестоките удари на живота и постоянно щеше да се чувства предадена от тях. Живяла е изпълнена с надежди, идеализирала е всичко и е мечтала, докато нещо не се е сблъскало с нея и не я е свалило на земята.

Това е щяло да бъде безкраен цикъл, започнат в резултат на сериозно нараняване, от което никога не е успяла да се възстанови.

Била е красива. С права тъмна коса и слаба, болезнено слаба. Тази слабост е карала красотата й да изпъква по начин, характерен само за някои жени. Кожата й е много, много бледа и само на бузите й могат да се намерят следи от някакъв цвят. Устните й са пълни и червени.

— Разкажи ми за белезите, Уилоу — казва й Проповедника.

Цялата трепери. Очите й се стрелкат във всички посоки — в него, вдясно, вляво, право в камерата; имам чувството, че гледа в мен. Сълзите й не текат постоянно. Ъгълчетата на очите й се пълнят много бавно, преди да пуснат някоя голяма сълза, която потича надолу по бузата й и бързо пада върху бедрото. Започва да ми се гади, когато виждам, че е настръхнала. Сигурно убиецът е надушвал ужаса й.

— Уилоу — приканва я той, нежен както винаги. — Белезите. Или ще се наложи да те нараня отново.

Думите му я карат да трепери толкова силно, че чувам тракането на краката на стола в пода.

— Не! — проплаква тя.

— Тогава говори, моля. Разкажи ми за белезите.

— Но ти… ти вече знаеш — скимти Уилоу. — Знам, че знаеш, сам ми каза.

— Да, но трябва да го изречеш пред камерата.

Тя спира да трепери. Въздиша веднъж, но тежко. След това си поема въздух и въздиша отново. Навежда глава напред. Правата й коса увисва надолу и започва да гъделичка покритите й със сълзи бедра.

— Обичахме да се порязваме — прошепва приятелката на Кърби.

— Кой, Уилоу? Ти и кой?

— Аз и Манди. Манди беше сестра ми. Тя беше с две години по-голяма от мен. Отидохме да живеем в приемни семейства, защото мама и татко ни биеха много. Манди ми разказа за порязванията, как можеш да се почувстваш по-добре, когато много те боли.

— И направи ли така, че да те боли много?

— Да.

— Продължавай.

— Използвахме бръснарски ножчета. През повечето време се режехме от вътрешната страна на краката си, в горната част, където не се забелязваха белезите дори когато носехме рокли. Понякога се порязвахме една друга.

— Това правехте и през онзи ден, нали? Порязвахте се една друга?

— Да. — Не съм чувала по-тих глас от нейния.

— Какво се случи?

— Първо тя ме поряза. Чувството беше… страхотно. Не мога да го опиша. Преди да те порежат, се чувстваш едновременно вцепенен и те боли, всичко изглежда някак си нереално, но после те порязват и болката вече е съвсем истинска, тя е остра, сладка и е сега. Не преди, не после. Просто сега. Порязването те кара да се чувстваш жив в този момент. Кара те да се чувстваш истински, значим.

— Продължавай.

— В онзи момент се чувствах приятно. Сестра ми ме поряза доста дълбоко. Видя колко добре се почувствах и ми каза аз също да я порежа дълбоко. Много дълбоко. Направих го.

— Колко дълбоко я поряза, Уилоу?

Жената вдига глава и за мен е шокиращо да видя колко бледо е лицето й. Тя прилича на труп.

— Срязах артерията — прошепва накрая. — Сестра ми винаги е била много слаба, двете бяхме такива. Натиснах, но не можех да преценя колко силно заради адреналина и ендорфините, които нейното порязване ми причини. Срязах я доста дълбоко. Тя започна много да кърви.

Уилоу спира да говори.

— Разкажи ни останалото. Какво направи тогава?

За първи път виждам, че в тази жена има някаква сила; очите й блестят с чиста омраза към Проповедника. Предполагам, че ако можеше, щеше да го пореже доста дълбоко.

— Казах й, че кърви много лошо. Тя погледна раната и… и… се усмихна. Тя просто се усмихна. Каза ми да се махам и да не разкривам пред никого, че аз съм тази, която я е порязала. Отвърнах й, че няма да го направя, че се нуждае от помощ, но тя ми каза, че е прекалено късно, че ще умре и че няма проблем за това, че няма нищо против и че дори донякъде й харесва, но не искаше да се забърквам в неприятности, затова трябваше да си тръгна, да се върна и да се правя, че едва сега съм я намерила, да бъда много изненадана, затова преброих до пет, после се върнах и тя вече изпадаше в безсъзнание, а аз изпищях, защото навсякъде имаше кръв и… — Потокът от думи спира само за да може тя да си поеме въздух. — Прегърнах я и се опитах да спра кръвта, но тя беше прекалено много. Беше се образувала локва. Можех да се изкъпя в нея. — Настъпва кратка тишина. — Тя умря.

— Направи ли каквото ти каза сестра ти, Уилоу? Преструва ли се?

Тя кима. Станала е още по-бледа. Очите й проблясват от омразата, която е чиста и открита.

— Кажи го, дете — приканва я той.

Уилоу потреперва само веднъж и отново разклаща стола.

— Убих сестра си, но оставих всички да си мислят, че се е самоубила. — Думите й се сипят като отрова от устата й.

— Получи ли съчувствие заради това?

— Да.

— Разказа ли на хората за собствените си порязвания?

— Да.

— И още нещо, Уилоу. Каза ли на всички, че сестра ти те е повела по този път? Остави ли ги да си мислят, че тя те е накарала да го правиш?

— Даааааа — простенва жената. Очите й се въртят. Изражението й се променя от омраза на отчаяние и всичките пермутации между двете.

Той чака. Оставам с впечатлението, че е много доволен, и се изпълвам с отвращение към него.

— Благодаря ти, Уилоу. Помни: Бог е любов.

Екранът потъмнява.

Не бях усетила, че съм затаила дъх. Издишам и се отпускам на стола си.

Значи това е била приятелката на Кърби.

Чудя се дали това наистина е тайната, която тя си мисли, че знае.

Извадена съм от мислите си от почукване на вратата. Джеймс си провира главата.

— Имаме следа.