Коуди Макфейдън
Тъмната страна (10)

10.

Интерлюдия: Смъртта на Розмари Зоненфелд

Розмари се събужда в шест и трийсет от пронизителния писък на алармата си. Изпитва огромно желание да я изключи и да продължи да спи. В крайна сметка е събота. Мисълта я изкушава, но тя веднага се порицава.

Не, не може така. Ти не можеш да правиш така. Дисциплина — всеки ден, до самия край. Това е единственият начин.

Розмари с усилие се изправя до седнало положение и краката й увисват от леглото. Едното й стъпало колебливо докосва студения дървен под и инстинктивно го отдръпва от него.

Кафе. Нуждая се от кафе.

Тя се протяга и се чуди как е възможно да е толкова схваната и мудна. Все пак е едва на трийсет и четири. От четири години вече е в правия път.

Това е цената, която плащаш за греховете си.

Поглежда през прозореца на апартамента си. От четири години живее в Сими Вали, Калифорния. Дойде тук, за да започне живота си отначало. Жилището й е приятно, с две спални и обзавеждане, което й действа успокоително. Бежови килими, светлокремави стени, дървени подове в спалнята и кухнята, все неща, които я правят щастлива.

Сутрешният въздух е доста хладен, което не е характерно за септември. Розмари е гола и потреперва. Зърната на гърдите й се втвърдяват.

Тя става и тръгва към банята. Изскимтява, когато сяда на тоалетната чиния. Има чувството, че под задника й има лед. Уринира със събрани колене, избърсва се, става, пуска водата. Преди да излезе от банята, се поглежда в огледалото.

Изглеждаш добре, както винаги. За съжаление, това никога не ти е помагало.

Розмари отбелязва, че гърдите й все още са стегнати и перфектни. Коремът й е плосък, без никакви стрии или белези. Висока е метър и шейсет и пет и не е нито слаба, нито дебела. Бедрата й са мускулести, а задникът стегнат. Космите на слабините й са кафяви също като дългата й до кръста коса. Вече не се бръсне там долу.

Перфектно тяло, но защо да не е такова? Винаги правех аборти, когато забременеех, нали? Осем пъти, да, сър. Утробата ми е толкова износена, че едва ли ще мога да имам деца. Но това вероятно е хубаво. Децата заслужават нещо по-добро от мен.

Розмари се извръща от огледалото и мислите си и отива обратно в спалнята. Взема малкото синджирче със сребърен кръст и го слага на врата си. Коленичи до леглото на твърдия и студен дървен под, навежда глава напред, затваря очи и се моли, както прави всяка сутрин.

— Господи, благодаря ти за поредния прекрасен ден, далеч от греховния живот, който някога водих. Благодаря ти, че ми даде сила и воля да стоя далеч от изкушенията и копнежите, които все още ме измъчват. Вече не са така силни, Господи, но все още ме тревожат. Понякога мисля за наркотици и чукане и просто ми се иска да изляза, да се надрусам, да се напия и да лапна някой хубав голям кур. Даже докато изричам това, путката ми леко се подмокря. Но с твоята помощ съумявам да се боря всеки ден. Извърнах се от тези изкушения. Благодаря ти, Господи, че ми даде сила да го направя.

Когато преди години започна да се моли, Розмари не използваше подобен език. Думите й бяха много по-мили, опитваше се да бъде чиста. Но това не беше особено задоволително. Говори с отец Йейтс по темата.

Отец Йейтс беше над петдесет години, но определено беше точен. Той даваше шанс на всички — бивши проститутки, възстановяващи се наркомани, докато намеренията им бяха искрени, беше до тях. Като че ли нищо не можеше да го обезпокои.

— Розмари, разкажи ми за онези нечестиви копнежи, които те спохождат и за които искаш да разкажеш на Бог. Какво чувстваш в тези моменти?

— Те са като пориви, отче. Когато се нуждая от питие или изчукване — извинявай, отче — когато се нуждая изключително много от тези неща, имам чувството, че ме връхлитат черни вълни една след друга. Ако ги задържа вътре в себе си, тези пориви само стават по-силни. Но ако говоря за тях, ако ги облека в думи, изпитвам известно облекчение.

— Дай ми пример.

Розмари се опули насреща му.

— Искате да ви кажа каквото мисля?

— Точно така.

— Не знам, отче. Става въпрос за някои доста мръснишки неща.

Отец Йейтс се усмихна.

— Розмари, чувал съм всяка неприлична дума, която съществува на този свят. Чувал съм такива неща по време на изповед, които ще те накарат да настръхнеш цялата — бруталности, фантазиите на педофили. Уверявам те, че мога да се справя с онова, което ще ми кажеш.

Тогава Розмари го погледна и повярва на думите му, но въпреки това й беше трудно. Чувствата, които изпитваше, и думите, необходими за описването им, бяха нейната тайна. Имаше времена, когато изживяваше тези думи и ги изричаше без никакви проблеми. Но това се беше променило.

От друга страна…

Розмари усещаше, че може да получи известна доза облекчение, като изрази с думи мрачните пориви, които се надигаха в нея.

Ами ако…

Това беше най-голямото опасение от всички, проблемът, който ни пречеше да си признаем греховете.

— Отче, ако… ако аз си… — Тя прехапа треперещата си устна. — Обещавате ли да ме харесвате и след това?

Срамуваше се от него и наведе глава. Отец Йейтс я хвана за брадичката и я накара да го погледне в очите. Видя такава добротата в тях, че й се прииска да изкрещи от облекчение.

— Обещавам ти, Розмари, Бог ми е свидетел.

Тя си поплака малко и свещеникът й даде необходимото време. След това си избърса очите и започна да му разкрива тайните си. Думите прииждаха като потоп — мрачни и отвратителни, но трябваше да бъдат изречени.

— Понякога, отче, просто искам да се чукам, нали ме разбирате? Не искам да се натискам, да правя любов или нещо подобно. Искам кур в устата и в путката си и го искам, когато съм се натряскала и съм изсмъркала всичката кока, до която съм успяла да се добера. Искам го и докато се боря с това си желание, го искам още повече, нали се сещате? Винаги е било така. Хората смятат, че момичетата като мен са жертви, и някои навярно наистина са. Но аз така и не мога да се наситя. Никога. Колкото по-мръснишко, толкова по-добре. Плюй ме, уринирай върху лицето ми, дръж се с мен като с курва и аз ще стигна до много силен и приятен оргазъм. Искам да ме чукат с дни, със седмици, докато дишам.

Думите се лееха от устата й без никакви задръжки, докато най-накрая не пресъхнаха. Тя се престраши да погледне отец Йейтс и изпита облекчение, когато не намери шок или обвинение на лицето му. Вероятно най-хубавото, най-важното от всичко беше, че не видя никакъв копнеж там. Никакъв намек за воайорско удоволствие.

— Благодаря ти, Розмари. Как се чувстваш, след като сподели всичко това?

— По-добре — отговори тя, без да се замисли. — Желанието като че ли изчезна. Сякаш… — Потърси някаква метафора. — Сякаш си изстисках голяма гнойна пъпка. Боли, докато го правиш, но е голямо облекчение, когато излезе, нали се сещате?

Отец Йейтс се усмихна и кимна.

— Да, сещам се. — Той стана сериозен и я хвана за рамото. — Розмари, мисля, че е по-добре да изричаш тези неща, отколкото да ги правиш, не си ли съгласна?

Тя запримигва насреща му, изненадана от идеята.

Дали наистина беше по-добре? Не й се струваше много удачно предвид обществото, в което живееха. Ако кажеш на обществено място „искам да лапна някой кур“ и не след дълго вече ще си лапнала такъв, нали се сещаш?

Въпреки това… имаше огромна разлика между говоренето за пиене и чукане и събуждането след припадък със спермата на някакъв непознат в задника ти.

— Предполагам, че сте прав, отче. Да.

— В такъв случай съветът ми е по време на молитва да казваш каквото е необходимо да бъде изречено. Не се тревожи. Бог може да се справи с това.

Съветът й се стори малко странен и ако трябваше да бъде честна, й беше трудно да го изпълни, но не се отказа. За някои можеше и да е богохулство, но те спокойно можеха да вървят да си го начукат — и те, и превземките им. В интерес на истината, това сработи. Разговаряше с Господ без цензура и в резултат вече почти пет години следваше правия път.

Розмари смяташе, че Бог знае какво й е. Бог знаеше, че любовта й към него нарастваше всеки ден, в който не пиеше, не се друсаше и не се чукаше.

Вярваше, че Бог я беше гледал, докато правеше номера на седемнайсет и започна да снима порнофилми на осемнайсет. Вярваше, че беше станал свидетел на груповото чукане с чернокожи (големи черни курове в тясна бяла дупка!, така пишеше на обложката на филма) и забежката й към секс с кучета за черния пазар. Бог я беше гледал и към края. Например когато беше на колене в онази гротескова хотелска стая и някакъв дебел шибаняк я плюеше по лицето и я наричаше „кукла от месо“, а тя се усмихваше и съгласяваше, защото имаше нужда от пари за дрога, а и защото я възбуждаше.

Бог беше там и в Деня, когато всичко се промени, сигурна беше. Лежеше на леглото в друга мизерна стая. Беше хванала грип, втрисаше я и се потеше, но на онзи, който я чукаше, не му пукаше. Той плати повече, за да я чука без презерватив. Имаше някакви рани на пишката, но на Розмари хич не й дремеше, тя отдавна се беше примирила, че е тръгнала към отвъдното.

Онзи се клатеше отгоре й буквално с изплезен език и пъшкаше като куче. Изведнъж физиономията му се промени. Облада го чиста омраза. Вдигна юмрук и започна да я удря.

Не спря, докато не й счупи носа на три места, челюстта, изби й два зъба, насини й дотолкова очите, че почти се затвориха, счупи й лявата ръка и й спука няколко ребра. След това я чука отново и тя припадна.

Събуди се в болницата, а отец Йейтс седеше до леглото й. Не каза нищо. Само се приближи още повече до нея, взе ръката й в своята и я погледна с изключително нежните си очи.

Тогава Розмари се разплака. Не можа да се спре с дни. Отец Йейтс и други от църквата не се отделяха от леглото й, докато не дойде време да я изпишат. Никой не я кори или съди, дори дума не обелиха за случилото се. Просто бяха там, когато имаше нужда от тях.

Тя разбра, че Бог я гледа в добро и в лошо и че не беше жесток, а просто знаеше, че да си добър, е избор. Да си праведен, е избор. Свободната воля беше пътят към изкуплението и Бог нямаше да те накара да постъпиш правилно. Работата на Бог беше просто да съществува, ако решиш да го избереш, а и ако не решиш.

Отец Йейтс и църквата й помогнаха да си стъпи на краката. Помогнаха й да се изчисти и да си намери апартамент и работа. Бяха до нея в началото, когато се отклонеше от пътя — на два пъти.

Сега си спомня всички тези неща, както често й се случва, и добавя още няколко последни думи към молитвата си.

— Благодаря ти, Господи, че ми помогна, че ме изслушваш всеки път, когато отворя голямата си шибана уста, за да споделя мръсните си мисли, и че ми позволяваш да казвам каквото ми е натежало, за да мога да остана на правия път. Амин.

Мръсните думи и злите мисли бяха нейните малки тайни, а човек не можеше да остане чист, ако продължаваше да пази такива, така че Господ й позволи да излее жлъчта си и никога не се оплака, колкото и мръснишки да ставаха нещата.

Розмари става и отива да се изкъпе. Днес не е работен ден, но дисциплината е ключът към новия й живот. Буди се всяка сутрин по едно и също време, не си позволява да се излежава и да мързелува. От неделя до петък бяга по километър и половина. В събота си почива от бягането, но въпреки това става, пие кафе и след това работи като доброволка в църквата.

Всичко това, мисли си Розмари, й помага да държи истинската тайна, истинската мръсотия скрита. Онова отвратително нещо, когато тя…

Някой почуква на вратата и я изважда от мислите й. Намръщва се.

Кой, по дяволите, е това?

Взима един халат и се поглежда в огледалото, като бързо се смъмря за суетността, но знае, че този навик никога няма да бъде изкоренен.

Отваря вратата, без да надникне през шпионката. Събота сутринта е, а и това е Сими Вали. Един от най-безопасните градове в страната.

Мъжът има пистолет и усмивка. Насочва оръжието в лицето й и тръгва напред. Тя отстъпва.

— Изпищи и ще те застрелям — отбелязва спокойно, хладнокръвно и въздържано той и затваря вратата на апартамента.

— Кой, да ти го начукам, си ти? — пита Розмари с треперещ глас.

Онзи слага пръст на устните си.

— Шшшшшшшт… имам нещо за теб, Розмари.

Непознатият бърка в джоба си и изважда оттам торбичка. Тя веднага я разпознава, разбира се.

Кокаин, сладък, прекрасен, вкусен кокаин.

— Всичко е наред, Розмари. Бог ще ти прости за това, стига да му се отдадеш, преди да те убия. Помни: Бог е любов.

Тя усеща как добре познатият стар демон се надига вътре в нея дори сега, дори след всичките тези години, дори с пистолет, насочен към главата й. Усеща истината, върху която много често размишлява: родена е безсрамница, а не е станала с времето такава.

Мили Боже, изплашена съм, адски съм изплашена, но въпреки това изключително много искам тази кока и (не може да лъже Бог нито сега, нито никога) няма да е точно моя вината, защото той ме принуждава да го направя. Това е един вид облекчение, защото ме оправдава, нали се сещаш? Прости ми.

В следващия миг я напада изумление:

Откъде знае, че съм зависима от кокаин?

Розмари се опитва да си спомни дали е виждала лицето му на срещите на Анонимните наркозависими или в църквата.

Не, мисли си тя. Щях да си спомня тези очи. Тези отвратителни очи.

— Ела, Розмари — казва с почти нежен глас мъжът. — Трябва да се захващаме за работа.

Има ли някакво значение, Господи? Има ли някакво значение, че не бих взела тази дрога сама? Макар наистина да ми се иска да се дрогирам, има ли значение, че не съм я потърсила сама?

Розмари винаги е усещала присъствието на Бог, докато се моли, но никога не е чувала гласа му. И този път не е по-различно. Бог не й проговаря, но както винаги, е там.

Той е там, когато изсмърква кокаина под дулото на пистолета, там е дори когато настъпва краят и всичко потъва в мрак.

Бог никога не говори, но е там и това е достатъчно. Розмари знае, че е чул последната й мисъл, последното й откровение.

Да, има разлика. Наистина има разлика. В интерес на истината, точно ТОВА е разликата. Отче наш, който си на небесата, Господи, о, Боже мили, толкова много те обичам.

Розмари щеше да умре с усмивка на лице, ако не я болеше толкова много.