Коуди Макфейдън
Тъмната страна (11)

11.

Малко след обяд е и аз разговарям по телефона със заместник-директора Джоунс.

— Подобно престъпление? — пита той. — Тук?

Не изсумтява, но знам, че иска да го направи, защото аз се чувствам по същия начин.

Убиец, който прескача от един глад в друг, е напълно ново чудовище. Той е човек, отдаден на изкуството си, пътешественик, който оставя останките от работата си в различни юрисдикции. Това създава много проблеми. Един от тях е с местните, които не искат да си играем в техния пясъчник. Рискът от некомпетентност от страна на криминолози и патолози се увеличава заради участието на повече служби на реда. Освен това ще има и жертви, които ще минат между капките. VICAP, програмата за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие, осигурява база с данни за жестоки престъпления, в която може да се влиза от цялата страна, но тя е доброволна. Ако някое местно ченге не пожелае да вкара някое убийство в нея, няма как после то да бъде намерено.

— Голямо главоболие е — съгласявам се аз.

— Какво искаш да направиш?

Обмислям въпроса на заместник-директора. Истината е, че съм изморена, екипът ми също, и няма как още дълго време да продължим да работим със същата експедитивност, както досега.

Но…

Най-голям шанс нашият човек да сгреши съществува при извършването на ново престъпление. Колкото по-дълго отлага, толкова повече време има да прикрие следите си и което е още по-лошо — да подобри техниката си. В повечето случаи първото убийство е най-немарливо.

Но това не е първото му, нали? Не е дори десетото му, а може би дори стотното.

Въздишам.

— Ще продължим да работим на пълни обороти, сър. Ще се кача на самолета и ще се върна да огледам убийството на Зоненфелд. Другите от екипа ми ще останат тук.

— Какво е разпределението на задачите?

— Кали и Джеймс излизват лично апартамента на Лиза. Алън работи заедно с местните върху къщата на Амброуз.

— Трябва ли да е там?

Обмислям въпроса му.

— Вероятно не. Смятах да го пратя да разпита пасажерите, но местните могат да се заемат с това. Сигурна съм, че криминолозите в Западна Вирджиния ще се справят доста прилично, а и си мисля, че Амброуз не е важен.

— Сериозно твърдение.

— Ако Лиза не е била случайна жертва, в което съм повече от сигурна, Амброуз е бил просто средство да се добере до нея, а не основна цел. — Отново изпускам дълга въздишка. — Той е несъществен. Няма да получа необходимото „вдъхновение“ от него.

— Тогава вземи Алън със себе си. Нека остави Амброуз и разпитите на пасажерите на местните. — Заместник-директорът млъква за миг. — Искам да имаш партньор до себе си, когато това е възможно, Смоуки. Изглежда, този тип би направил всичко, за да въвлече службите на реда. Това означава, че наблюдава.

Вече съм мислила по темата, но след като и Джоунс го казва на глас, по гърба ми преминават студени тръпки. В поне три случая мъжете, които преследвам, са проявявали личен интерес към мен и екипа ми и макар все още да сме живи, никой от нас не се е измъквал невредим.

— Разбрано, сър.

— Дръж ме в течение.

Заместник-директорът затваря, без да каже чао. Набирам Алън.

— Нека позная — казва направо той. — Връщаме се в Ел Ей.

— Ти си бил истински телепат.

— Мне. Ако не ме беше помолила да дойда, щях сам да настоявам.

— Ще дойда да те взема. Чао.

Стоя пред вратата на апартамента на Лиза, докато провеждам телефонните разговори. Надниквам вътре.

— Кали!

Тя излиза от спалнята. В облечените си в ръкавици ръце държи цифров фотоапарат.

— Какво става, сладкишче?

Запознавам я със случилото се с Розмари Зоненфелд. Тя повдига вежда.

— Заето момче.

— Да. Двамата с Алън ще се приберем у дома и ще проверим за какво става въпрос. Искам с Джеймс да продължите работата си тук. Съберете всичко, което можете да намерите. Качете се на самолета, когато приключите, и донесете всичко у дома.

— Може ли да се наспим след това?

— Ако не може, поничките ще са от мен.

Кали е пристрастена към миниатюрните шоколадови сладкиши. Буквално е влюбена в тях. Връзката им е много страстна.

— Честна сделка — съгласява се тя. — Приемам.

— Ще се видим скоро.

— О, Смоуки? Поздрави мъжа ми, ако го видиш. Кажи му, че очаквам секс, когато се върна. Много секс.

— Сигурна съм, че ще се радва да го чуе.

Кали замята косата си и се усмихва.

— Просто искам да му дам достатъчно време за подготовка преди предстоящата буря.

* * *

Двамата с Алън седим в колата и чакаме самолетът да пристигне. Той поглежда часовника си.

— Трябва да стигнем около шест. Вече говорих с ченгетата от Сими Вали и ги уведомих, че ще отидем. Някакъв тип на име Аткинс води случая.

— Докъде са стигнали?

— Криминологичната работа е свършена, включително и аутопсията. Не са намерили нищо съществено.

— Освободили ли са апартамента?

— Да.

— Проклятие.

Няма да получа същата възможност като при Лиза Рийд.

— Какво искаш да направим?

— Ще се срещнем с Аткинс, ще разберем всичко възможно за Розмари Зоненфелд — коя е била и как е умряла — и ще видим дали това ще ни отведе някъде.

— Ти какво мислиш?

Поглеждам своя приятел и колега и свивам рамене.

— Че ще бъдем отведени някъде. Надявам се само да не е в задънена улица.

Алън извръща поглед и кима. Чудя се дали и той го чува — бученето в тишината. Три нови трупа и още печащи се във фурната. Стомахът ми е свит от притеснение и ужас и имам чувството, че във вените ми жужат цикади.

* * *

— Ще се прибираш ли у дома тази вечер?

Вече сме в самолета и летим към вкъщи. Говоря с Бони от телефона в него.

— Надявам се, миличка. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, но всичко е наред. Нямам нищо против да работиш.

— Благодаря ти, скъпа, но наистина ще се опитам.

Настъпва моментно мълчание.

— Смоуки?

— Да?

— Знам, че си заета, но искам много скоро да поговорим за нещо.

Веднага наострям уши. Не си спомням някога Бони да ми е отправяла подобна молба. Какво ли не ми минава през ума — хубаво, лошо, банално. Предимно лошо. Опитвам се да говоря спокойно.

— Какво има, миличка?

Следва нова пауза, което също не е характерно за нея.

— Ами, мислех си над нещо. Знаеш, че обичам Елейна. И наистина трябваше да ме учи тя, докато се възстановявах, но…

— Но? — приканвам я аз.

Бони въздиша и сърцето ми се свива. Това е въздишката на малко момиченце, което носи голяма тежест.

— Мисля, че е време да тръгна на нормално училище. С други деца и всичко останало.

Сега е мой ред да млъкна.

— Хмм — съумявам да изрека накрая аз.

— Не те карам веднага да вземеш решение, мамче Смоуки. Просто исках да ти кажа, че искам да поговорим за това.

Прочиствам си гърлото и се опитвам да звуча уверено и с разбиране.

— Естествено, скъпа. Естествено.

— Добре. Благодаря ти. — Усещам облекчението в гласа й.

От какво се е тревожила? От мен? Ако е така, не е на хубаво.

Продължавам със същите онези увереност и разбиране въпреки вътрешната ми борба. Някои родителски методи никога не се забравят. Трябва да излъчваш спокойствие и усмивки, докато вътрешно бушуваш? Няма проблем, като карането на колело е.

— Ще говорим по-късно, скъпа. Изключително много.

— А аз още повече — отговаря Бони.

Двете прекарваме много време заедно, но също така много време сме разделени заради работата ми. Разработихме си емоционални съкращения, които вършат чудеса. „Изключително много“ е една от нашите фрази, отговор на неизречения въпрос: „Колко много те обичам?“ Звучи глупаво, но е много полезно.

Господи, обичам това момиченце.

— Чао, миличка — промърморвам аз.

— Чао.

Затварям и поглеждам през малкия прозорец към прелитащите покрай нас облаци. Опитвам се да съм спокойна, но имам проблем с това. Страхът е най-старият ми приятел, който веднага се възползва от ситуацията, за да се доближи повече до мен.

— Нещо не е наред ли? — пита Алън и ме изважда от унеса.

Свивам рамене.

— Бони. Иска да поговорим относно изпращането й в нормално училище.

Алън вдига вежди изумен.

— Уха.

— Аха. Уха!

— Това те плаши, а?

Очите му са мили, търпеливи, нежни. Той ме познава много добре и до голяма степен това се дължи на огромното доверие, което му имам.

Въздишам.

— Направо ме ужасява. Да, разбирам я. Тя е на дванайсет. Наясно съм, че не мога да я държа в пашкул до края на живота й. Но се побърквам само като си помисля, че ще излезе… някъде там навън.

Алън кима.

— Това не ме изненадва. Бони преживя доста неприятни неща. Както и ти.

— Точно в това е проблемът. Всеки родител се страхува да пусне детето си само навън. Но не всеки родител е виждал нещата, които съм виждала аз. При мен рисковете не са само теоретични.

— Така е — съгласява се Алън. — Обичам много Бони, знаеш го, Смоуки. Само като си я представя навън, и се плаша. Не само за нея — макар че тя е най-важната, но също за Елейна и за теб. Бони е вторият ти шанс да бъдеш майка, и вероятно единственият за Елейна да изпита какво е чувството да имаш дете. Ти и съпругата ми сте двете най-важни жени в живота ми и ако нещо се случи на Бони… Просто не знам. Не мисля, че някоя от вас би се съвзела след това. — Алън се усмихва тъжно. — От друга страна обаче, се радвам. Защото това означава, че малкото ни момиченце наистина е добре. — Поглежда ме с настоятелен поглед. — Нали разбираш? То не се страхува да излезе отново навън. Това си е напредък, Смоуки. Означава, че сме се справили добре с него. И това е много хубаво.

Усмихвам се на приятеля си, който не успява да изгони страха ми, но поне малко го потушава. Защото думите му са самата истина. Бони почти беше изгубила връзката си със света след посещението на едно чудовище. Светлата й душа беше позагаснала и се беше превърнала в малка свещ в дъждовна буря. Същността й почти беше унищожена.

Сега ми казваше, че е достатъчно силна, за да започне да гради нов живот, в който иска да участват и други хора освен мен. Това ме ужасява, може би дори малко завиждам, но в същото време е много хубаво.

— Благодаря ти, Алън. Това наистина ми помогна.

— Няма проблем. Само не очаквай да съм също толкова мъдър и разумен, когато започне да ходи по срещи.

Ухилвам му се.

— Да ходи по срещи? Няма да има никакви срещи.

Той ми се ухилва в отговор.

— Амин.