Коуди Макфейдън
Тъмната страна (27)

27.

Взехме заповед за проверка на IP адреса към качените видеоклипове — обяснява Джеймс. — Искахме да разберем дали е бил достатъчно глупав, за да ни отведе до интернет източника си. Предвид перфекционизма, с който действа, ми се струваше безполезно да го правим, но тъй като е качил доста материал, трябваше да се провери.

— И? Каза, че е оставил следа?

— Повечето интернет връзки оперират на базата на динамичен IP адрес. Интернет доставчикът осигурява ново IP на потребителя всеки път, в който машината му се свърже с мрежата, или всеки ден. Някои хора предпочитат така нареченото статично IP — то никога не се променя. Адресът, от който са качени видеоклиповете, е статичен.

— Което означава, че няма как да принадлежи на някого другиго освен на онзи, който плаща сметката за интернета.

— Точно така.

Започвам да крача напред-назад и да мисля на глас.

— Това ми се струва много, много странно. Няма логика да е толкова умен за всичко останало и толкова глупав относно интернет връзката си. Възможно ли е това да не е нашият човек?

— Напълно. Ако собственикът на IP-то използва рутер за безжична връзка и не го е защитил с парола, то тогава някой може да паркира пред къщата му и с лаптопа си да прихване интернет, за да качи клиповете.

— Нормално ли е домашният безжичен интернет да не бъде защитен?

— Да. Много хора просто си купуват рутер, включват го и го ползват. Не си правят труда да си защитят връзката, защото в повечето случаи не знаят как да го направят.

— Покажи ми човека.

Джеймс натиска клавиш на клавиатурата и на монитора се появява снимка от калифорнийска шофьорска книжка.

— Харисън Бестър — прочитам на глас. — На четиресет и една години, черна коса, сини очи. Изглежда напълно нормален. Знаем ли нещо за него?

— Вече да. — Алън влиза през вратата и размахва жълт плик.

Пльосва се в стола си и зачита на глас.

— Харисън е работил като системен инженер, който успява да договори доста добра сделка за закупуването на куриерска фирма. Не прави големи пари, но определено е от средната класа. Живее в Таузънд Оукс. Женен, името на съпругата му е Трейси. Имат две деца, две дъщери, респективно на петнайсет и седемнайсет.

— Всичко това не ми звучи правилно — отбелязва Кали. — Харисън и Трейси са се катерили по дървото да се Ц-Е-Л-У-В-А-Т в доста ранна възраст, щом имат седемнайсетгодишна дъщеря. Не ми се връзва с времевата линия на нашето момче. Той е от отдадените. Едва ли има време да се прави на семеен мъж.

— Съгласен — подкрепя я Джеймс.

— Аз също. — Обмислям положението, докато не ми хрумва нещо: — Кали, искам да вземеш лаптопа си и да отидеш до къщата на Бестър. Виж дали има безжична връзка и дали я е защитил. Междувременно ще координирам по-нататъшните ни действия със заместник-директора и ще поставя този човек под двайсет и четири часово наблюдение.

— По-добре да играем на сигурно, а? — пита Алън.

Свивам рамене.

— Не мисля, че Бестър е Проповедника, но да мислиш и да си сигурен, са две различни неща. Дори да не е, това не означава, че двамата не се познават. Може да са съучастници. Или стари приятелчета по чашка, без Харисън да подозира, че другарчето му е сериен убиец. Съществува малка възможност, но съвсем не е изключено Проповедника да се върне и да открадне още малко безжична връзка. Засега това е най-добрата ни следа.

— Съучастници — изпръхтява Алън.

— Ще отида да проверя господин Бестър — казва Кали, взема си лаптопа и тръгва към вратата.

— Обади ми се да ми кажеш какво си открила — провиквам се след нея.

— Само ако ми обещаеш, че ще ми позволиш да се прибера след това за един бърз секс с бъдещия ми съпруг — отговаря ми тя и излиза.

— Проверих групата за взаимопомощ, която е посещавала Розмари — казва Алън.

— И?

Предполагам, че усеща надеждата в гласа ми, защото бърза да поклати глава.

— Доста често е посещавала Анонимните наркозависими в Сими Вали. Разговарях с директора. На срещите се събират много и различни хора. Няма покани, молби или подбор. Щом говориш за проблемите си, ще те приемат с отворени обятия.

— Перфектното скривалище.

— Аха. Както и да е, директорът разбира положението ни, но няма намерение да ни даде каквато и да било информация за никого от посетителите. Съвсем нормално и очаквано. — Алън свива рамене раздразнен. — Нашият човек е умен. Обзалагам се, че е бил там.

— А аз се обзалагам, че можеш да разпиташ всеки един от посещаващите сбирките и никой няма да си спомня някого, който да се набива на очи. Също като пасажерите в самолета.

* * *

Заместник-директорът ме помоли да го запозная с новините лично, а не по телефона. Почуквам на вратата на офиса му.

— Влез — излайва той.

Седнал е зад бюрото си. Изглежда пребит от работа. Вратовръзката му е отпусната, а ръкавите му са навити. Пльосвам се в един от кожените фотьойли. Джоунс килва глава на една страна и ме оглежда.

— Изглеждаш ужасно — казва той.

— Вие също, сър. Благодаря.

Ъгълчето на устата му се изкривява в съвсем лека усмивка.

— Да. Денят беше отвратителен. През цялото време се говори само за Проповедника. Медиите полудяват, което означава, че и директорът не е в особено добро настроение. Трябваше да се обадя на комисарите на полицейските участъци в Лос Анджелис, Сан Франциско, Вегас, Карсън Сити, Финикс, Солт Лейк Сити… схващаш картинката. Успях да ги убедя да ни осигурят сътрудничеството си. Няма смисъл да си играем на война за територия.

— Как съумяхте да сторите подобно чудо?

Джоунс потрива чело.

— Те също трябва да се справят със семейства, които крещят в лицата им, че искат отговори и кръв или и двете, а и медиите не си поплюват. Комисарите трябва да го играят политици и се нуждаят бързо от отговори. Наясно са, че единственият шанс това да се случи, е всички да сме от един отбор.

— Благодаря ви, сър. Това ще ни е много полезно.

— Твой ред е да ми помогнеш. Докъде стигнахме със случая?

Запознавам го със следата с IP адреса. Заместник-директорът прави физиономия.

— Съгласен съм, че трябва да се провери, и ще назнача наблюдение, но се съмнявам това да е нашият човек.

— На едно мнение сме, сър. Прекарал е доста време в подготовка за този момент. Той е важен за него. Прекалено важен, за да се препъне на нещо толкова елементарно.

— Къде ни отвежда това тогава?

— Мисля, че за разрешаването на този случай трябва да намерим най-малкия общ знаменател, сър.

— Поясни.

— Проблемът е логически. Той е умен, но също така е подчинен на навиците си. Всичките му жертви са жени с изключение на Лиза Рийд. Те са имали мрачни тайни за разкриване и можем да предположим, че ги е убил по един и същи начин. Трябва да опростим модела и да стигнем до онова, което ще ни отведе до него.

— Кога мислиш, че ще успееш да го направиш?

— За него всичко е свързано с тайните и истината. Въпросът, на който трябва да отговорим, е откъде знае за тях? Мисля, че ако намерим отговора, ще го пипнем.

— Някакви идеи?

— Смятаме, че избира жертвите си от сбирките на АА, групите за взаимопомощ и църквите. Вероятно прониква там като член. — Свивам рамене. — Не че не е възможно да се прави на съветник. Или на свещеник.

— Но не мислиш така.

— Прекалено е директно, прекалено рисковано. Той трябва да се скрие в тълпата и се нуждае от свободата да изчезне, когато се наложи. Няма как да го стори, ако си изгради връзки с хората там. Зависимите и грешниците се доверяват на съветниците и свещениците си и забелязват, когато изчезнат.

— Така е — съгласява се замислен Джоунс. — Как да използваме тази информация, за да го намерим?

— Все още не знам. — Раздразнението в гласа ми е повече от явно.

— Можеш да направиш две неща, агент Барет. Да спреш да мислиш над тази вероятност или да се потопиш в обстановката.

— Да, сър.

— Разреши този случай по-скоро, Смоуки. Доколкото разбирам, нашият човек иска да бъде заловен. Да му дадем желаното. Залавяй се за работа.

Излизам от офиса на Джоунс, а думите му продължават да кънтят в главата ми.

Да се потопя в обстановката.

Връщам се в Офиса на смъртта и заставам пред бюрото на Алън.

— Да вървим да поговорим с отец Йейтс.